- Хъкай му, майка, че да та уважава – наставяше някога стринка Калинка на окумената от житейски несгоди кучка Ружка, пазителка на имота на сина и́, клекнала смирено пред колибката си след пороя от зверски псувни по неин адрес, изсипан от щуравия и́ стопанин.
- В йерархията на любовта, на първо място поставям Арчибалд, моя расов лабрадор, а след него всички останали членове от семейството, без значение кой от тях се натиска да се пререди за второто място. Арчи просто ги засенчва с благородството си до последния индивид от фамилията!
Това пък е Хейли, приятелка по стечение на обстоятелствата в английското изпитание за душата ми, което вече тринадесета година ме държи в постоянен, емоционален, електрошок.
Разногледо вперила вътрешен поглед в изтока и запада на разпнатите си чувства, усещам как разтърсеното ми въображение поражда сюрреалистична картина. В нея жестокият живот на хора и кучета ословесява четириногите и съвсем според правата на животните, учредени от хуманното капиталистическо общество, дава шанс и на тях да изложат вижданията си по въпроса за любовта:
- Аууууу, каква стегната задна половина, без грррам излишна тлъууустина, излагате на показ пред светаууу, уважаема мис Българрррия! - излайва със сподавено от дресура вълнение мистър Арчибалд Хейлис‘, току що пристигнал на лятна ваканция в непозната за него балканска страна. – Диетата Ви, очевидно, съчетаваууу активен уличен фитнес, с натоварване на кррррайниците по време на ррровичкане в отпадъци с убиваща апетита боклоуууджийска мирррризма! Грррррандиозно и прррррросто! Как не съм се сетил досега!
- Рррррразкарай се от пътя ми ррррразглезено туррристчеее! – заплашително оголва пожълтели зъби срещу новодошлия, госпойца Ружка Калинкина – Туй тукаууу си й моя терррритория! Кви диети, к‘ъв фитнес, кви кррррайници бе кррретен! Аз съм самотна майка, пет крррастави палета ма чакат зад кофите да бозаят, и цял кваррртал песове ми въррртят опашки да ги обслоууужвам гррратис! Ко та опънат тебе на тоз ррррежим, от хотдог на кучешка бисквитка ша са сгърррчиш, ама внимавай да не та нахррррускат местните песове, че много бауолиииии!!!
- Нещо се губя в прррревода, крррастива Чаррровнице – предъвква каишката си възпитаният Арчибалд – с Вашата външност и шест перррфектни бауомбастични гърррди бихте могли да покорррявате подиаууумите на всички киноложки изложби по светаууу!
- Нема бррррат! – квиква изнервената Ружка – Тука сички се дърррлим за единия кокал! И кой‘т го докопа, той ша кльопааааууу... Кррриза и джафкане за всеки полуррразложен боклоуууук. Ей тва е положениетоууууу!
- Бааавти ужаса, еййй, бааавти трррагедията – забравил перфектните си обноски, мистър Арчибалд закрива с лапа очите си – няма ли социални помоаууущи тука в тая сррранá, че да ти се облекчи малко статоуууса? Нещоууу като общински коууулиби за изстрррадали самоууутни коууучки с повече спаууулни за дечоууурррлигата им???
- Имаууу, - извива жални трели размекнатата от съчувствието на чужденеца Ружка - ама за тях са уреждат мъррршите на Еди Коуууй Сии, ав, авееер, ние дррребните ррриби само лаем за тоуууз дето доууухаа!
Потресен от липсата на система за защита на социално слабите животни в иначе прекрасната и слънчева балаканска страна, благородният Арчибалд отваря донякъде сърцето и осигуровките си за изпадналата в мизерия улична красавица:
- Земвав – ав –ав те, Дарррлинг, земвав – ав – ав те! Ама тоууулкоуууз незакоууунни деца бауууя ще ме вкарррат в ррразхоуудии! Ррроднините ми до един са бррритански аррристоууукррати, веднага ще повдигнат въпррроууус за наследствотоаууу!
Разнежена от любов и вдъхновена от надежда за по-сит живот, за който може и да няма втори шанс, госпойца Ружка Калинкина излайва спасителното решение:
- Не баоуууй се скъпи, на баоуууй се! Ша ги тикнем тез коууучета в ав, някоууй приют, ша им пррращаме по някоууй кокал на месец да са ррръфат за него, пък аз ша ти хъкам начестоуу, ти ша ма уважава-ав-ав –аш и нема да ррразлай –ав-ав-ваме ррродата напррразно! Може и на стррринка Калинка да фърррляме по някоя английска бисквит –квик – квитка, че бауууя си й аууугризала пррровизиите напоследък. Амаууу да й жива и здрррава, че ма научи да хъкам на чоуууждите песове, че да са бррракувам и аз кат почтена коууучка във висшето общество! Бау-бай, мизерррийо, бау-бай!
Превела от кучешки,
Здравка Владова-Момчева ;-)
Tuesday, 28 May 2013
Wednesday, 8 May 2013
Добрият Бял Лъв Лео и неговото Кресло на Разбитите Сърца
/На Лионел Бертран/
- Стига с тая Франция! Светът не се върти около нея! Страната е отвратитетлна, храната там е противна, а хората с техните безкрайни мляскания по бузите на всяка социална сбирка са абсолютно гей! Изобщо, цялата атмосфера е гей!
Това е мнението на разпаления ми колега Ричард Лонг, непоклатим защитник на английските ценности, по време на петъчното събиране на колектива в пъба на ъгъла, приютил смачканите ни фигури и мисли от люскавите, безмилостни шамари на дъжда. След великденската миграция от Острова се окзава, че всички, освен железния Ричард,сме забегнали натам – я поради дребнаво желанийце да краднем малко слънце, или просто по непризната човешка потребност за контакт със света на живите. По стара британска традиция, дневниците на паметта ни отварят страниците си назад, към слънчевите пера на спомените, където със златисто мастило, преживяната радост възкръсва в живи думи с кокетна отсянка от френски акцент. Споделената обща меланхолия по земята на любовта отвъд Ламанша, очевидно разлайва негодуванието на събеседника ни и с нетърпяща възражения интонация, той забива темата на днешната ни среща като дарт в мишената на нашата цветна носталгия :
- Достатъчно! Вече започнахте да миришете на чесън от тези френски разговори! А днес се събрахме да обсъдим подаръка, който трябва да закупим послучай пенсионирането на мисис Райли, готвачката на колежа, която, по мои изчисления, след като достойно е работила за Англия цели тридесет години, е приготвила три хиляди седемстотин и деветдесет обяда, още толкова закуски и поне двадесет и осем гала вечери за родителската асоциация по време на годишните балове. Две години е отсъствала от тези събития по семейни причини, затова бройката възлиза на двадесет и осем. Логично е, след като се е трудила денонощно за страната ни, да си почине най-сетне! Затова, предлагам да и подарим удобен стол, на който да посяда и да отдъхва след изпълнения дълг... Да гласуваме ли предложението ми или направо да преминем към обсъждане на цената?
Игрив утринен звън на флиртуващо с ехото чукче приласкава сепнатите ми мисли в посока Сен Тропе, моето ново спасително убежище от острите ръбове на неудобните английски столове. През вратата на пъба, разклечена от жадния порив на връхлетял клиент, се просмуква кристален лазур от фантазно разсъмване, огласено от лекомислен шансон. Виждам Колет, чаровната асистентка на моя приятел Лео, най-храбрият шивач на дрехи в света на глобалната конфекция. В мъничкия, искрящ от чистота двор, пред вратата на пеещото Леово ателие, Колет съблича потъмнялата дамаска от изящния скелет на старинно кресло. Чукчето в ръцете и прославя предстоящото прераждане на изкуството, а стройните и загорели крака мистрално полюшват пространството в копринени дипли от поли и дантели. Напред - назад. Безсмъртна, въздушна мелодия по безкрайното бедро на Южна Франция.
- Това ще бъде Креслото на Разбитите Сърца – пояснява Лео, застанал до мен с чаша кафе в завладяаващата синева на деня.
- Цялата улица обожава моя шеф! – раздипля неустоимото си „р“, усмихнатата Колет – Наричат го „Добрият Бял Лъв Лео“, както в онази детска анимационна история, защото помага на всички и винаги дава чудесни съвети за сантименталните им проблеми.
- Омръзна ми, обаче, да правя това вечно изправен пред вратата на моето ателие – с охота се гмурва в разговора новият ми приятел - боя се, че ще получа разширени вени. Имам своя любима табуретка, която искам да използвам за предстоящите изповеди, а за бъдещите ми гости предложих на Колет да реставрираме това кресло, което намерихме изхвърлено на бунището до замъка на хълма. Хората понякога не разбират, че душите ни са също като него – отвреме навреме трябва да им се сменя тапицерията, за да блесне отново износената им красота!
- Ако креслото беше готово и ти трябваше да си първият, който да седне в него, каква история за разбити сърца щеше да ми разкажеш? – намигам заговорнически аз.
- Тази, на моето собствено. Няма друга – казва Лео, внезапно обожурен в червени петна по бузите – без друго не искам да я научиш от съседите. Трябва сам да ти я доверя. А ти после ще прецениш, дали искаш да продължим нашето приятелство.
Когато смехът внезапно става сериозен, човек увисва в пространството. Навярно знаете, че безтегловността между шегата и реалността е безвъздушна и често изисква оцеляване без дишане. Докато издържиш до някоя спасителна усмивка.
- Бях много млад – започва Лео и небето над посърналото му лице леко се смрачава – и се влюбих до полуда в едно момиче. Бяхме диво щастливи, защото не знаехме, че животът, всъщност, е камшик за опитомяване. А кратките мигове на свобода и радост само разпалват желанието му за дресура. Родителите на Розет прецениха, че не съм достатъчно переспективен, за да се оженя за нея и уредиха семейството да емигрира, за да се спаси дъщеря им от пагубната любов на един вдъхновен шивач. С огромни усилия успях да открия любимата си и да получа вест от нея. Ние имахме син. Затова в продължение на двадесет години не се ожених, а чаках! Чаках своите жена и дете да се върнат при мен. Вярвах, че отново можем да бъдем едно цяло. След като майката и бащата на Розет си отидоха от този свят, тя реши да изпрати сина ми обратно във Франция, за да се запознае с мен. Тя... самата... предпочете... да остане при заможния съпруг..., за когото междувременно грижовното и семейство я беше оженило насила. Парите също пораждат любов...ако всекидневно те купуват с тях в продължение на двадесет години.
Гласът на Лео сепва като ехо.
- Не продължавай – шепна аз – ще счупиш Креслото! Няма да има на какво да седнат хората, когато дойдат при теб.
- Почакай – откликва Добрият Бял Лъв – жестоката и после срамната части от тази история тепърва предстоят. Синът ми обичал високите скорости. Също като мен през младостта. Решил да пътува с кола. И когато погнал магистралите на Континента, той се врязал в насрещното платно. От сблъсъка с другата кола останала страшна гледка... Не... ми...разрешиха да видя дори останките му. За да... не...полудея. В катастрофата оцеляла само една малка табуретка, която моят син изработил сам. Искал да ми я подари. Може би щеше да стане добър мебелиер. Ако се бяхме срещнали.
Лицето на моя приятел изчезва в болката. Онемяла, оставям мълчанието да ме продължи.
- Оттогава немога да имам връзка с жена – шляпва в потреса ми Лео – станах гей. Защото любовта с мъже е безплодна. Тя не ражда синове, които разбиват сърцето ми. Затова, кажи ми, скъпа, можеш ли да приемеш такаква...
- ... цена за един стол, Сю??? – възмутеният глас на колегата Ричард Лонг ме наблъсква обратно в реалността. Целият пъб се обръща въпросително към мен.
- Мога – отсичам категорично аз - Ако това ще е столът за разбитото сърце на мисис Райли, която тридесет години е блъскала в кухнята, без да помисли за собственото си щастие, МОГА, Ричард! Какво са няколко стотачки в името на малко комфорт за преумореното и седалище, ако умът и душата и не са имали шанса да страдат от любов!
Трясъкът на вратата след мен оставя многоточен повод за клюки от страна на втрещените ми колеги. Отивам да напиша имейл на Лео. И да го помоля да ми изпрати парче от тапицерията на онова Кресло. Ще го нося в чантата си. За да запушвам с него устата на всеки, който заглушава сърцето си, докато се пазари за цената на един стол!
/Край/
Здравка Владова-Момчева
Това е мнението на разпаления ми колега Ричард Лонг, непоклатим защитник на английските ценности, по време на петъчното събиране на колектива в пъба на ъгъла, приютил смачканите ни фигури и мисли от люскавите, безмилостни шамари на дъжда. След великденската миграция от Острова се окзава, че всички, освен железния Ричард,сме забегнали натам – я поради дребнаво желанийце да краднем малко слънце, или просто по непризната човешка потребност за контакт със света на живите. По стара британска традиция, дневниците на паметта ни отварят страниците си назад, към слънчевите пера на спомените, където със златисто мастило, преживяната радост възкръсва в живи думи с кокетна отсянка от френски акцент. Споделената обща меланхолия по земята на любовта отвъд Ламанша, очевидно разлайва негодуванието на събеседника ни и с нетърпяща възражения интонация, той забива темата на днешната ни среща като дарт в мишената на нашата цветна носталгия :
- Достатъчно! Вече започнахте да миришете на чесън от тези френски разговори! А днес се събрахме да обсъдим подаръка, който трябва да закупим послучай пенсионирането на мисис Райли, готвачката на колежа, която, по мои изчисления, след като достойно е работила за Англия цели тридесет години, е приготвила три хиляди седемстотин и деветдесет обяда, още толкова закуски и поне двадесет и осем гала вечери за родителската асоциация по време на годишните балове. Две години е отсъствала от тези събития по семейни причини, затова бройката възлиза на двадесет и осем. Логично е, след като се е трудила денонощно за страната ни, да си почине най-сетне! Затова, предлагам да и подарим удобен стол, на който да посяда и да отдъхва след изпълнения дълг... Да гласуваме ли предложението ми или направо да преминем към обсъждане на цената?
Игрив утринен звън на флиртуващо с ехото чукче приласкава сепнатите ми мисли в посока Сен Тропе, моето ново спасително убежище от острите ръбове на неудобните английски столове. През вратата на пъба, разклечена от жадния порив на връхлетял клиент, се просмуква кристален лазур от фантазно разсъмване, огласено от лекомислен шансон. Виждам Колет, чаровната асистентка на моя приятел Лео, най-храбрият шивач на дрехи в света на глобалната конфекция. В мъничкия, искрящ от чистота двор, пред вратата на пеещото Леово ателие, Колет съблича потъмнялата дамаска от изящния скелет на старинно кресло. Чукчето в ръцете и прославя предстоящото прераждане на изкуството, а стройните и загорели крака мистрално полюшват пространството в копринени дипли от поли и дантели. Напред - назад. Безсмъртна, въздушна мелодия по безкрайното бедро на Южна Франция.
- Това ще бъде Креслото на Разбитите Сърца – пояснява Лео, застанал до мен с чаша кафе в завладяаващата синева на деня.
- Цялата улица обожава моя шеф! – раздипля неустоимото си „р“, усмихнатата Колет – Наричат го „Добрият Бял Лъв Лео“, както в онази детска анимационна история, защото помага на всички и винаги дава чудесни съвети за сантименталните им проблеми.
- Омръзна ми, обаче, да правя това вечно изправен пред вратата на моето ателие – с охота се гмурва в разговора новият ми приятел - боя се, че ще получа разширени вени. Имам своя любима табуретка, която искам да използвам за предстоящите изповеди, а за бъдещите ми гости предложих на Колет да реставрираме това кресло, което намерихме изхвърлено на бунището до замъка на хълма. Хората понякога не разбират, че душите ни са също като него – отвреме навреме трябва да им се сменя тапицерията, за да блесне отново износената им красота!
- Ако креслото беше готово и ти трябваше да си първият, който да седне в него, каква история за разбити сърца щеше да ми разкажеш? – намигам заговорнически аз.
- Тази, на моето собствено. Няма друга – казва Лео, внезапно обожурен в червени петна по бузите – без друго не искам да я научиш от съседите. Трябва сам да ти я доверя. А ти после ще прецениш, дали искаш да продължим нашето приятелство.
Когато смехът внезапно става сериозен, човек увисва в пространството. Навярно знаете, че безтегловността между шегата и реалността е безвъздушна и често изисква оцеляване без дишане. Докато издържиш до някоя спасителна усмивка.
- Бях много млад – започва Лео и небето над посърналото му лице леко се смрачава – и се влюбих до полуда в едно момиче. Бяхме диво щастливи, защото не знаехме, че животът, всъщност, е камшик за опитомяване. А кратките мигове на свобода и радост само разпалват желанието му за дресура. Родителите на Розет прецениха, че не съм достатъчно переспективен, за да се оженя за нея и уредиха семейството да емигрира, за да се спаси дъщеря им от пагубната любов на един вдъхновен шивач. С огромни усилия успях да открия любимата си и да получа вест от нея. Ние имахме син. Затова в продължение на двадесет години не се ожених, а чаках! Чаках своите жена и дете да се върнат при мен. Вярвах, че отново можем да бъдем едно цяло. След като майката и бащата на Розет си отидоха от този свят, тя реши да изпрати сина ми обратно във Франция, за да се запознае с мен. Тя... самата... предпочете... да остане при заможния съпруг..., за когото междувременно грижовното и семейство я беше оженило насила. Парите също пораждат любов...ако всекидневно те купуват с тях в продължение на двадесет години.
Гласът на Лео сепва като ехо.
- Не продължавай – шепна аз – ще счупиш Креслото! Няма да има на какво да седнат хората, когато дойдат при теб.
- Почакай – откликва Добрият Бял Лъв – жестоката и после срамната части от тази история тепърва предстоят. Синът ми обичал високите скорости. Също като мен през младостта. Решил да пътува с кола. И когато погнал магистралите на Континента, той се врязал в насрещното платно. От сблъсъка с другата кола останала страшна гледка... Не... ми...разрешиха да видя дори останките му. За да... не...полудея. В катастрофата оцеляла само една малка табуретка, която моят син изработил сам. Искал да ми я подари. Може би щеше да стане добър мебелиер. Ако се бяхме срещнали.
Лицето на моя приятел изчезва в болката. Онемяла, оставям мълчанието да ме продължи.
- Оттогава немога да имам връзка с жена – шляпва в потреса ми Лео – станах гей. Защото любовта с мъже е безплодна. Тя не ражда синове, които разбиват сърцето ми. Затова, кажи ми, скъпа, можеш ли да приемеш такаква...
- ... цена за един стол, Сю??? – възмутеният глас на колегата Ричард Лонг ме наблъсква обратно в реалността. Целият пъб се обръща въпросително към мен.
- Мога – отсичам категорично аз - Ако това ще е столът за разбитото сърце на мисис Райли, която тридесет години е блъскала в кухнята, без да помисли за собственото си щастие, МОГА, Ричард! Какво са няколко стотачки в името на малко комфорт за преумореното и седалище, ако умът и душата и не са имали шанса да страдат от любов!
Трясъкът на вратата след мен оставя многоточен повод за клюки от страна на втрещените ми колеги. Отивам да напиша имейл на Лео. И да го помоля да ми изпрати парче от тапицерията на онова Кресло. Ще го нося в чантата си. За да запушвам с него устата на всеки, който заглушава сърцето си, докато се пазари за цената на един стол!
/Край/
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)