My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday, 19 June 2013

Съдбовните хора
/На Еди Бренан/

Те не идват открито в живота ви. Нито натрапват присъствието си в ежедневието. Съдбовните хора почукват само на души пред заключване, за да оставят шанс на снопче светлина да пронкине в умъртвяващото отчуждение и да показва пътя в тунела, по който трябва да продължавате напред. До следващия слънчев епизод на битието. Където всичко си идва на мястото и вие вече знаете какво да направите с доброто, което са ви завещали. Защото съдбовните хора не са ваши спътници. Те са само щастливо просветление за благословените, които са способни да трансформират отчаянието в мъдрост.

Беше 1997 година и София изригваше тълпи от олющени граждани, изтекли по улиците в торнадото на поредния си безхлебен протест. Сякаш липсващия ток от изстиналите им жилища наелектризираше пространството с късите съединения на гнева, а ужасът от несвършващата зима заразяваше въздуха с бацили от безнадеждност. Вкопчили пръсти в отчаяна захватка, Красимир и аз се опитвахме да пресечем потока от човешко разярение, за да достигнем до заветния паркинг, на който, струпан в социалистическа изнемога ни очакваше насъщният ни запорожец, с все още изправен двигател. Като моторна песен на захвърлен в потопа на народната ярост стих от Вапцаров. В средата на разлюляната улица, на метър от спасителния бряг на тротоара ,спретнат и видимо чужд на всеобщото отчаяние , стоеше... Дядо Коледа. Така поне ми се струваше тогава този приветлив синеок индивид, стиснал подмишница издута папка с незабелязани от хората... подаръци? Сюрреализмът не винаги е потресаващо отклонение от действителността. Понякога ,той е способен да обнадеждава. Мъжът целенасочено следеше зигзага на забързаните ни стъпки и сякаш с невидимата нишка на усмихнатия си поглед ни притегляше към себе си. Бях сигурна, че ще ни заговори. Не очаквах обаче, че езикът на оттласкването ни от помитащото подивяване този път ще бъде английски.

- Извинете – изумително обикновено, човекът ни приласка в озареното си пространство – бихте ли ме упътили къде бих могъл да изпия една бира?

Пронизващият софийски студ и гръмотевиците на тълпата , очевидно, не можеха да нарушат навиците на позитивния западняк.

- Съветвам Ви да направите това в бара на хотела, в който сте отседнали – учтиво и твърдо отвърнах аз – в момента тук става революция. Може би не е добра идея да рискувате личната си безопасност заради една бира в политическата несигурност на непозната за Вас страна.

- Революции стават навсякъде по света, мила госпожо – със смях отвърна непознатият – повярвайте, попадал съм в много по-страшни от тази! Не вярвам, че хора, които са извели на улицата и домашните си любимци , за да участват във вашата революция, ще посегнат на един жаден ирландец, който просто иска да научи нещо повече за тях и България.

- И все пак – продължих да настоявам аз – може би хотелът е по-добрата опция за Вас в момента?

- Категорично не е! – отсече пришелецът – Там е пълно с тълпа изплашени ирландци, които се наливат с алкохол и с нищо ново не могат да ме изненадат. За пръв път посещавам родината ви. Искам да я „опитам“ извън това, което се случва. Защо не дойдете с мен някъде, където можем да поговорим за истинската България?

Така, в леденото жило на една несвършваща зима, аз срещнах Еди Бренън. Баща на шест деца, алтруист с несекваща любов към живота. В мъртвешкосиния бар на някакъв софийски ъгъл, разтресени от студ и смях, ние навлязохме обратно в страната си. Онази малка и гостоприемна точка в Планетата, където домът е радост от завръщането. Стига само да си имал късмета, един съдбовен човек да ти го припомни. Но тогава не подозирах, че пътищата на битието могат отново да се пресичат. Че съдбовните хора идват винаги навреме. Точно в мига, когато огорчението те е убедило, че изход от тунела няма.

Еди Бренън остана наш приятел през всичките нелеки години на търсене в живота ни, който разбичка с антилогично нахалство наивните ни мечти за добруване на Балканите. През цялото време, уж подреденото съществуване , заличаваше знаците на неговата изключителна роля в невидимия път , който трябваше да изкачваме само духом. През цялото време, телефонните разговори и срещите ни изличаваха необикновеността му с дребните заблуди на подредеността. Която унася душата, докато я превърне в повреден часовник, ръждясал в часа на пресищането...

Рут, любимата дъщеря на Еди, загина внезапно в катастрофа ,сякаш за да сложи край на изкуственото доволство, което ни беше обзело. Сблъсъкът с болката ни парализира. Следващата визита на нашия приятел до Англия просто се оказа съсипващо завръщане в материалните останки от прекъснатия и живот. И вече нищо не беше същото за нас, тримата.

Масата блести от ястия и подбрани вина,и съчувствието напира в остъклените ни очи с разбиващи сълзи. Немога да поднасям съболезнования. Обзема ме парализираща безпомощност и изгубването в себе си ме превръща в кукла.

- Благодаря ви, че отново ме приехте в дома си – казва Еди и намества отлежала бутилка уиски сред скръбното ни мълчание. – Чувам, че в България отново има революция?

Острият завой в темата, миг преди подсмърчащите ни подготвени фрази, ме хвърля в изумление. Преди да кажа и дума, гостът продължава неочаквания си монолог с просветлено, целебно за смущението ни, вглъбение:

- Тогава, през 1997 година, в България, научих нещо много важно. И то стана постепенно, за да не пропусна нито една подробност от този човешки урок.

Мислите ми се сплитат в безнадеждно кълбо. Той, не иска ли да си спомним заедно за Рут?

- В софийската банка, където обучавах начинаещи финансисти за бизнес със западния свят, всеки ден идваше една дама. Тя работеше в съседния офис и въпреки сковаващия студ , и липсата на тарнспорт тогава във вашата столица, външният вид на тази жена беше перфектен. През месеца, който прекарах в България тя не повтори нито един тоалет, не се оплака от студа и мизерията. Бях сигурен, че както всички останали и елегантната дама идва пеша на работа, чака на изтощителни опашки за насъщни продукти, а вечер пести от отоплението в апартамента си, за да намали сметките за тока до минимум. Колегите недоволстваха от недоимъка, но нейната постоянна ведрост вдъхваше някаква сигурност, че всичко в края на краищата ще се оправи. Едва преди заминаването си от България се осмелих да заговоря тази необикновена жена. Попитах я откъде има тези красиви дрехи , когато страната и се разтърсва от бедност и протести. Тогава тя ми разказа най-потресаващата история, която можете да си представите. Слушах я, а вярата ми в хората нарастваше с всяка изминала секунда. Всички съседи от входа на блока, в който живеела,били безработни. Единствената , която все още не била съкратена, се оказала, моята колежка. Бях прав, че е трябвало да извървява дълги разстояния пеша и да се сблъсква с всички неудобства, които онзи страшен момент налагаше за българите. Но нея я спасявало изключителното приятелство на принудително неработещите жени от входа и. Всяка вечер, някоя от тях и донасяла по един свой тоалет, за да може на другия ден познатата ми да отиде с него на работа. Да бъде различна. И да не пада духом в разрухата наоколо. Нещо като дрехи на надеждата, че може би утре и за техните собственици, ще се възникне повод да се завърнат в нормалния ритъм на живота. След смъртта на Рут разбрах, че съдбата ме е дарила с приятели. Сред които мога да остана и всеки ден да преобличам душата си с нещо различно и цветно, дадено назаем от тях. С надеждата, че утре и аз ще мога да раздавам отново...

ххх

Понякога не подозираме колко добро носим в самите себе си. Нужно е някой да ни подскаже, че сме станали съдбовни за него. Останалото е щастливо усещане, че сме хора!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в 5 comments:
Subscribe to: Posts (Atom)