My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Friday, 20 December 2013

Коледна книжка за Мери

- Коледа е и пак трябва да карам три часа по магистралата, за да взема майка ми да ни гостува по празниците – въздиша Рона Сойър, отърсвайки дребни монетки от напомадената си длан в подноса за благотворителност, блеснал в центъра на станиоловия ни офис.

Странно, нали? Малко шоколадови обвивки, провесени на гирлянди от пластмасовия таван, могат да внесат усещането за приказка във всяко едно учреждение. И тъй, по веригата от лампички и фолио да се глобализира радостта. Планетата светва като глобус в готварско шоу, из който димят кратерите на нажежени фурни, готови да оригнат печеното до масите, а купища варакосани картички под елхите блещукат в плахо предчувствие за немилост. Защото им предстои безапелационно рециклиране, в унисон с високото съзнание на човечеството относно чистата околна среда. Обаче, първо, на всяка цена, трябва да се прочетат коледните послания! Да сме живи, здрави и печеливши! Като лъснати ротативки в предстоящите житейски залагания през 2014-та. Само да се изтърколи старата година. Само да я избутаме някак до прага...

- Понеже е много възрастна вече – бръмка из потока на мислите ми Рона – на цели деветдесет! Та затова с Майк не можем да заминем никъде. Откога мечтаем да си пием шампанското на някой кораб, под слънцето на екзотична дестинация. Можем да си го позволим. Какво като е скъпо...

- Но нали говорим за семеен празник – пропява в невинна ария гласчето на новата колежка Мери Смит, вплетено в дисонанс с монолога на мисис Сойър – не е ли прекрасно, че ще можете да отбележите деветдесетата Коледа на майка ти заедно у дома?

- Именно! – натъртва ораторката. Рона е доктор на физическите науки и страхотно умее да казва „именно“ в контекста на всякакви комуникативни ситуации - По ирония на съдбата вчера получих честитка от сестра ми, която е женена в Швейцария, където буквално пише следното: „Най-сетне и свекърът ми си отиде от този свят, та и ние с Гунар да поживеем малко!“. Милосърдието трябва да е взаимен акт, скъпа! Радвам се, че бащата на Гунар го е разбрал и сега близките ми ще могат да осъществят мечтата ни да попътуват по света. Въпрос на време е, разбира се. И на търпение. Така го изисква доброто възпитание. Впрочем, ти колко даде за днешната благотворителна акция?

Изпръхналото от сутрешния мраз личице на Мери се осланява в сребърна бледност. Ръцете ѝ, изхлути от излинелите стари ръкавици вадят грижовно усукано, излиняло портмоне и раздрънкват оскъдното му съдържание пред физически неразградимите очи на Рона.

- Още не съм – въздъхва Новата – вчера изсипах почти всичко в дарителницата на моята църква, понеже пасторът ни разказа притчата за бедната вдовица, която дала последната си жълтица на храма. Аз неможах да последвам изцяло примера ѝ. Оставих си малко дребни за сандвича днес. Но какво пък! Няма да умра от глад, ако оставя парите си за една добра кауза, нали?

- Абсолютно – отсича компетентната ѝ събеседничка – благородството задължава! Пък и какво е за теб един ден без храна? Като те гледам как въртиш педалите на твоя велосипед три мили на отиване и три мили на връщане от училище, без да ти пука от мъглата и дъжда, направо ти завиждам за перфектната фигура, която си изваяла с тези упражнения. Самооо... не мислиш ли, че е време да смениш това шлиферче с нещо по-сезонно за декември?

Очите на Мери потъват в хлътналите си орбити като врабчета, подплашени от разсъскана котка.

- Всъщност – с безпомощна доверчивост отронва момичето – аз исках да те попитам дали би се съгласила да се присъединя към теб... в колата ти... за да идвам навреме сутрин... Срещу заплащане...Разбира се... Живея близо до къщата ти... Само за зимните месеци... Става студено... Понякога... се страхувам... че може да е прекалено хлъзгаво... и няма да успявам да идвам дотук... с велосипеда.

Унижението смачква девойчето в неразгадаема за един доктор на физическите науки субстанция от сдъвкани думи и шушулкови кичури. Имам чувството, че физиономията на Рона в този момент би издържала и удар от парен чук, без това изобщо да попречи на добронамереното ѝ изражение.

- Предлагаш ми да те карам с колата си на работа, така ли? – формулира в стегнато изречение Водещата на диалога.

С невидимо кимване, Мери се доубива пред нея:

- Само за зимата – почти по телепатия добавя тя.

- Ооооо, няма да стане – тържествено разсича надеждите и Рона – Аз тръгвам толкова рано, че ти едва ли би искала да нарушиш дневния си режим, заради моята натоварена програма.

Шоколадовите станиолчета от тавана заискряват като скалпели след дезинфекция. Всичко е толкова коледно, че ми иде да натикам Рона в чувал и да я предоставя на романтичния ѝ съпруг като свръхбагаж за круиз в неизвестна екзотична посока. Проклетата ми балканска уста, затъпкана със захаросани курабийки, зейва за кой ли път в полза на добрия персонаж:

- Аз ще те карам на работа! Не искам никакви пари! Ако се скапваш с този велосипед и през пролетта ще те карам. Може и през лятото...
ххх

Уютното мъркане на парното в колата ми стопля душите ни под облаци пара и дъжд. Мери дискретно се отпуска на облегалката. Левият ѝ клепач се излюпва в утрото с комарена грация, още гъделичкана от съня.

- Всъщност, вие българите, сте много добри хора – пропява с известно удивление момичето – четох по пресата какви ли не гадости за вас. Никога няма да ги повярвам.

- Какво ти пука за пресата – надувам сидито на група „Булгара“ аз – срещай се с повече живи и тогава съди за тях. Останалото еее...

- Коледна книжка от Рона? – смее се Мери, развеселена от сепването ми – Знаеш ли, че тя ми подари детска книжка с картинки за рождеството на Иисус, за да си я чета в свободното време. Много сладко, не мислиш ли? Благородството задължавало, каза тя. Колко мило!

- Именно – допълвам аз с най-изискания си британски акцент – именно, скъпа! Ти и аз още не сме дорасли за тези неща. Стига ни само да посрещаме рождеството на новия ден в топлото купе на колата ми. На път за работа. И на безопасна дистанция от студа на животоизсмукващите педали!


Здравка Владова-Момчева