Тръпка ;-)

Мрънко Мрънков, преподавател по български език на чужденци в един местен университет, обладава много усукан характер. На всичкото отгоре, той притежава и лице на микроб, чучнато връз върлинест шейгун, като мостра от неуспешен експеримент на Любовта със скритите забежки на тайно съгрешаващи граждани. Трагично смачкал хамлетовската си вътрешност в пилешка беззащитна външност, Мрънко също така е и дифузно романтичен. Разхлестен в неясните небеса на науката, той за нищо на света не желае да разбере защо затврянето на листа от превтасало зеле в компотени буркани е толкова важно за отделния индивид, след като полетите на духа му са отменени от игнориращата съдба. И няма отворена писта за тях от стачкуващото Провидение, подминало лирическата му персона като одушевен бастун с неясно житейско предназначение... Депресираният преподавател така и не осъзнава, че всичко в края на краищата си идва на мястото. Че отскокът до Щастието се дължи на една нищо и никаква тръпка. На една ръка разстояние. В неговия случай, въплътена в едромащабните телеса на ентусиазираната американска студентка с неясни италиански корени, Адалджиза Брускети, стръвно захапала неподатливата българска лексика и образците на балканската кухня от уличните сергии в града:

- Гиврек! – изрича първата си дума Адалджиза сред златистите трохи на хрупащата аудитория и тръпката, онази втрещяваща плескавица на телесността, съсва шашардисания Мрънко в натюр по разжареното барбекю на непознати чувства.

Преминал за секунди през неизживените трескавици на пуберитета, иницииран в мъжественост и леко подивял от внезапното проглеждане във вкусовете на нежния пол, Мрънков отчаяно търси визуална опора в дупката на нахапаната закуска:

- Кравай – измяква той с накъдрен от вълнение глас – така е правилно на български.

- Ааа, гююврек, гююврек – засегнато се обажда колегата Мюджехидин от Турция – похотливо заврян зад могъщите плешки на Адалджиза – нема български – мългарски, то миждународно термин!

Чуждестранната тръпка на Мрънко озадачено търкулва очи край огневата линия на спорещите специалисти и додъвква с настървение тестяната плът на дискутираната тема. Изръган от зверска ревност амбицираният преподавател подхваща виртуозна словесна атака в защита на кравая, фокусирал замаяния си взор в пачия пух обрсъл на китки по обръснатата глава на американката.

Любовта е нахално чувство! То нахлува с бълбукане в човешкото същество и го превръща в мях, преливащ от въжделения. Но още по-гадна е ревността! Защото вкарва във финансово разточителство почтените мъже и ги разорява да купуват краваи от всякакъв вид и размери, само и само обектът на тръпката им да ги забележи. В последвалата седмица Мрънко осъмва препариран от страст, току пред паркинга на университета, където игривата Адалджиза упорито тренира задно паркиране с новонаетата си кола под изкусителните напътствия на колегата Мюджехидин. Жестоката августовска жега пържи втасалата и плът за радост на източния и обожател. Сритан в собствените си терзания, съкрушеният и учител съхне под слънцето като престояла палачинка. След още няколко дни Мрънков си подава оставката. Неудовлетворената тръпка събужда неподозирано достойнство. Понякога. Точно в момента, когато усетил, че се превръщаш в подметка на любовта разбираш, че тя всъщност предпочита да ходи боса по асфалта...

Асфалтът на пешеходната пътека в улицата зад студентските общежития лепне като размекната дъвка под краката на отчаяния безработен преподавател.

- Сакъз? - Пред смъглените очила на Мрънко изневиделица цъфва ухилената фасада на Мюджехидин и косматото му ръчище протяга шарено пакетче с ягодов вкус.

Ужасен от приятелската атака, радетелят на речта отскача встрани и харпунестото му тяло, опнато като ластик през пътя, съдбовно препъва връхлитащата кола, управлявана от цветущата Адалджиза. Настъпва мрак на тръпки. По паважа се търкулват сусамени закуски...

...Изстрадал климатик усуква застоялия въздух като жилаво тесто в болничната стая на Мрънко. Втъкнат между чаршафите, насиненият пациент бавно отваря единствения си небинтован клепач. В плуващата мараня на адския следобед, като фантомен окуляр с препечена коричка, огромен геврек, провесен с розова панделка над леглото му, рамкира панираната от нежност физиономия на Мюджехидин.

- Кравай? – с прелъстителен шепот ръсва трошички той.

- Кравай – примирен със съдбата си, кима възкресеният Мрънко.

За тръпката няма езикови прегради. Няма и пешеходни пътеки. Попаднеш ли веднъж в безкрайния и кръг, наемаш в него като хамстер. Нищо, че тръпката не разбира какво е хамстер и какво е кръг. Важното е, че поне веднъж в живота, тази тръпка е завъртяла планетата заради теб... Пък ако ще и да е наобратно!


Здравка Владова-Момчева

Филми от вчера, филми от днес / На мама /

- Ангелинооо, Ангелинооо! Къде си марииии, българска кучко, Ангелинооо! Мари да ти изсъхнат ръцете нескопоснице, дето ми натроши порцеланите! За сватбата ми бяха подарък, букурещка направа, на сол са станали, на сол да ти станат и кокалите данооо!

Дуууум, дууум, дууум... Глухи кънтежи от удари. Сблъсък на разярена стена с треперещо детско тяло. Близък кадър на тежка безмълвна сълза върху чифт мукавени обувки. И коси като буря над купчина строшени чинии...

Давам газ и рязко изпреварвам възмутения водач на беемвето пред мен, точно в мига на помпозното му изфукване сред чинно изчакващите коли в кръговата арена на градския площад. Където кой си, какъв си и колко ти струва битието, се измерва според блясъка на ламарините, в които си платил да се возиш.

- Тъпа руса кучка! – джафка в бензиновите ми дири изисканият господин зад волана на снобарията си и размахва безпомощен среден пръст в посока на спонтанното ми ускорение.

Сори. Кво да направя като немога да се свра в тукашната матрица! В главата ми непрекъснато се прожектират филми и някаква невидима връзка с живота в друго, отминало измерение постоянно ме извисява над реалността. Над преструвките, че приемам настоящето. Отвъдна жизненост, която ме поддържа жива. Тавтология на приемствеността чрез предците, в която факти и бясна фантазия ме карат да се пречкам пред гумите на успяващите индивиди. Никой не подозира за моите филми. Нито учтивите ми, до болка предсказуеми колеги. Нито стените на учреждението, в които от години блъскам артистичната си, непримирима, мислеща глава. Седемнадесет крачки от паркинга до бюрото ми. Провалената сцена за наказанието на едно българско слугинче,по генно стечение на обстоятелствата моя прабаба, строшило без да иска скъпите сервизи на господарката си, ме изпълва с приглушено нежелание за началото на деня. Където репликите от личния ми „Биг Брадър“, ситуиран в Къщата на едно убийствено почтено училище, ме изпълват с телевизионно безпокойство. Как изглеждам? Нарупах ли достатъчно грим, за да ме фиксират позитивно камерите в зениците на десетките критични очи, блеснали в следващата серия на поредния офисен сезон?

- Ееееееееееееей амееейзинг, както винаги! – проточва в постпуберитетно възхищение колегата Айзък Робъртс – Ако не беше на годините на майка ми, щях да се пробвам да те сваля!

По свой начин обичам Айк. Бих го определила на несъществуващия ми син, в състояние на постоянно разгонено възхищение пред изобретателността на нежния пол.

- Благодаря мило! – включвам на автоматична скорост – С какво толкова те потресох тази сутрин?

- Тясна пола и лачени боти. Класика и сексапил! Кой казва, че Мерилин Монро не вдъхновява и днес?

Оголил зъби в умерена похот, Айзък фиксира оперението ми с хлапашко одобрение.

- За твое сведение, Мерилин е носила корсети с разкроени поли – намесвам малко информация в кухнята на „Биг Брадър“ – и си е правила пластични операции. Всичко по мене, обаче, си е истинско...

- Да де, да де, да де еееееее – зад приятелската канонада от глезливо разлаяни звуци, отплеснатото ми съзнание услужливо подава нов документален епизод: „Ангелина Николова е родена в село Руховци, община Елена, през 1888 година. Много бедно дете. Още невръстна, е изпратена да слугува в семейство на богати чокои в Румъния. Вършела цялата домакинска работа. Ако сбърквала нещо, господарката и блъскала главата в стената...“

- ... и сега учителският съвет е именно за това – дочувам част от изречение, което ме завръща насила в коридора на собствения ми филм. – Оставила е лаптопа си, моля ти се, на задната седалка в колата, хукнала да пазарува и като се върнала, всичко, ама всичко, включително и въпросният лаптоп, било откраднато.

- Трябва да го плати – дочувам гласа си в хоровата ария на справедливостта – това е училищна собственост, за какво пък ще свикват съвет по този повод?

- Сякаш не познаваш Алисън Снейк – сръгва ме дружелюбният Айзък – тя и от камъка ще изстиска пари, нищо, че мъжът и може да купи десет компютъра просто така, само с джобните си.

- Да не би да искаш да кажеш, че ние ще го плащаме? – изскачам от сценария аз, с леко бунтарска балканска вибрация в тембъра.

- Абсолютно! Само гледай! Този филм ще ти е за пръв път!

В драматичния кръг от изпълнени с учителски присъствия кресла, като плачеща върба над извор от изкуствени сълзи, се извисява поддържаната фигура на Алисън Снейк. Липсващият лаптоп е отворил дълбока рана в активираните и инстинкти. Всички гласуваме „ЗА“ бръкването в собствените си джобове, защото тя се нуждае от любовта ни. С показно състрадание, обречените ни двайсетачки потъват във фонда за новата покупка. Биг Брадър трябва да е доволен. Днешната серия завършва с хепи енд.

- ... и ако падне сняг, трябва да си купувам нови обувки, защото тези съвсем ще подгизнат още при първия валеж... Пак е Айзък, пак съм аз, капсулирана в седемнадесетте мига до пролетта на желаната филмова самота. Там, пред дъбовата врата на богата чокойска къща, в Калафат, е застанало оснежено дванадесетгодишно момиче. Босо до глезените в пухкавия сняг. Камерата фиксира мукавените му обувки, стиснати подмишница, за да не се разпаднат и уедрява лъскавия квадратен пакет в лявата му ръка. През прага, румена, като бухнала курабия, недоверчиво наднича чокойката.

- Купих нов сервиз. По-хубав от твоя! – казва Ангелина – С мои пари, дето ги събирах за зестра. Дръж си чиниите. Аз се връщам на Руховци. Мама е болна. Чака ме да и занеса малко душа...

... По пътя към дома ме изпреварват лъскави беемвета. Пред прага на английската ми къща разръфано се усмихва стара гумена изтривалка. Мама ми я даде това лято. Прабаба Ангелина я купила приживе. Като сме стъпвали да си стържем обувките, да сме си спомняли за нея. Тъй казала... Навеждам се и с нережисирана нежност я почиствам от калта.


Здравка Владова-Момчева