My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 19 May 2014

Език свещен... и някои бради


... Имало едно време един царь...

Вие спомняте ли си как е навлязъл майчиният език в съзнанието ви? За мен той беше пра-бабин. Като напев от звуци, чрез които в детската ми глава светът зашепваше на омайващо старинен български. Имах в изобилие кóньове и влъци, русалии и патерници (гъсталаци), речки (рекички) и корийки (горички), през които препускаха царьове с маждраци, вбити право в сърцето на изгрева. За да му изкапе душата в земята и да напълни житото с хляб... Че да мога да усетя от него вкуса на езика си.

- Кажи, дъще, ааааа и с първата хапка ще ти доде слово за чудо и приказ!

Сляпа като пророчица, вперила мъртви очи в отливите на миналото, прабаба ме отглеждаше като цвете. По нежните ми корени потичаха сокове, които ме изпълваха с тембри и думи, сияйни от радостта на проговарянето. Чиста светлина, която ме превръщаше в реч. През мене преораваха столетия. Идеха бранни слави и си отиваха опозорени в предателства. Раняваха ме проклятия и ме спасяваха триумфи на чест и достойнство. Пееха мътни години и влачеха тънички надежди за бъдащност чрез любословие. АЗЪ преминавах през БУКИ и с несигурна ръка графисвах ВЕДИ по прощъпулника на писането. За да имам ГЛАГОЛИ –то, с което да изкажа, че се научих да принадлежа и обичам. Да се поклоня и смиря пред сътворението на душата си, въплътена в букви от един Философ, дръзнал да ословеси народа ми, сред който е трябвало да бъде моето българско спасение...

- Абе, щом твърдиш, че прабаба ти е тооолкова извънредно стара, тя със сигурност помни времето, когато е била маймуна – цапардосва ме в спомена кривогледият ми приятел Роко от Голямата група на детската градина, наведен съсредоточено над пластмасовия строител – няма начин да не е участвала в еволюцията. Нали знаеш, че татко е учен? Той ми е разправял, че още преди да проговорим на български, всички сме били маймуни. Мъже и жени. Целите космати. И с бради. Висяли сме на тях по дърветата. Чак като сме натежали от ядене, брадите се скъсали, козината ни се одрала и ние сме пропаднали на земята. Голи голенички! Тръгнали сме по света да търсим България, а за да се разпознаем сред чуждите някогашни маймуни сме приказвали на български. Да се чуваме отдалеч и да не сбъркваме посоката...

Точно посоката ми убягва днес, мили Роко. Срещам разни Българии и разни Европи, където всичко е визии и се плаща в евра. Своите не искат да се разпознават сред чуждите. Използваме речта на тялото. Две напред, едно назад, кандил встрани, миндил по гръб! Нали маймуните могат да запомнят и употребяват до трихиляди човешки жеста! Никой няма нищо против брадите, на които сме висели, преди да се усетим мъже или жени. Голи или космати напредваме в просеката на хляба, по която не изтичат изгреви, за да усетим вкуса на езиците си. А ти ми пишеш по Фейсбук на латиница да подкрепя с гласа си вота на брадатата певица от Австрия, нищо, че съм пресипнала от крясъци против нея. Защото, всички трябвало да станем Кончити с вурстове, които незнаем как да използваме. BECAUSE WE ARE UNITED! WE ARE UNSTOPABLE! И аз те копирам до приятелите си, окачам треснатите им от изумление ченета с плахо наболи бради обратно по виртуалните дървета на нео-еволюцията и чакам с надежда да натежат от преяждане на генномодифицирани наденици. Евровизиалните ефекти на пресищането! Безсловните имат ли право на спасение чрез пропадане на земята? Нищо, че козината им ще се одере! Нищо, че ще се видят голи-голенички под слънцето!

Защото имало едно време един български царь... Толкоз отдавна било, че не му се помни името... Ама той много искал да направи нещо за душите на хората си. Затуй намерил вълшебен конь и препуснал през патерници, речки и корийки право към изгрева що като златно петало удрял в очите на слепия му народ. Па седнал там, под петалото и заплакал. „Що плачеш царьо български?“, питал го един Философ, като минавал наблизу. „Немам си спасение за тие люде, дето се раждат и мрат в тъмотия“, рекъл царьот, „нема кой да събуди душите им!“. „Аз ще да ги събудя!“, велил Философът и извадил от торбата си буквите. “ Видиш ли царьо честити, таа първата е А-то, що се изписва като кръст. Ако я топнеш у златно мастило людете ти ще прогледнат. Ще те списват и поменуват, дорде има изгреви на тоа свят и дорде има думи на человешките езици...“

... И аз не помня името на царя. Борис ли беше или Михаил? Ама ти го поменувам по Фейсбук, скъпи Роко. Пиша на кирилица, с прабабино слово. И се моля на Философа, дето се сплавил в петалото на изгрева, па станал светец. Моля му се, Роко, с тие български думи:

„Отче Кириле, Свети Константине,

Да се златѝ Твоето име, да бъде Твоето слово!

Насъщната ни реч дай ни днес и опрости нам буквите ни,

на които всички оставаме длъжници. И изведи нас от забвение,

но отведи ни към България, защото нейни са силата и славата, и думите в началото на всеки от нас.

Амин!“


Здравка Владова-Момчева