Зависимости от независимости/Посвещавам на българската свобода, на шотландското благоразумие, на малките човеци във Великобритания и на себе си/

Днес е 22 септември, Денят на Независимостта на България. И още, есенно равноденствие, страхотен слънчев антракт в английския сплин, както и неочаквана възможност за мен да остана насаме с мислите си. Да погледам празненствата у дома по телевизията от английския си хол. Да сготвя. Да изпера. И да си направя маска на косата. С няколко думи, независима съм... чак до два часа следобед, когато пак ще се влея в трафика на чужди команди и желания. И ще козирувам да припадък с любезна усмивка на лице. Йес! Слышу! Венсеремос! Не ви ли се струва понякога, че глобализацията е чудесна възможност да усетите и свободата на другите народи, към чиито икономики, финанси и демокрации така неистово се стремите? Да! Вие, вие, там на Балкана, дето доскоро се перчехте с волния си дух и сиромашката радост, че и в земя като една човешка длан има място и хляб за всички ни. Вие и аз... поизстискани, та поизтикани от тази длан къде големия свят, в който днес се гледаме виртуално и се радваме на независимостта си...

Издокарвам се. Голяма работа, че съм сама в чуждото обкръжение! Нали все пак съм българка, генетично вречена да обичам наште планини зелени. И вятъра. И върховете на Рила, Пирин и Родопите. И всички онези неизбродени още места по земята ни, към които ме тегли неутолима носталгия – центробежна и съвсем обратно пропорционална на шанса, предоставен ми от съдбата - да виждам Европа с разните ѝ там Парижи, Виени, Брюксели и Венеции. Да се цивилизовам. Да се изродя. И да цвиля от възторг в точния момент на мултукултурната фукня, завладяла избраните да участват в нея. Зависимостта от независимостта е робство, което дава добър стандарт на съществуване. Стига да гласуваш с подходящо позитивно изражение за обезличаването на себеподобните си.

Защото днес аз трябва да гласувам. Независимо и по съвест. Както ни предупреди мистър Шоу, отговорник на комисията за защита правата на децата в нашето съвършено училище. А, да... и нека все още бълбукащите страсти по току що отминалия вот на Шотландия да не къкрят в хайлендърското крило на колектива ни. Поне на повърхността. Че на всичкото отгоре малката грешница, чиято съдба ще решаваме сега, е оттам. Само от два месеца пребиваваща сред нас. Все още твърде зависима от чувството си за независимост...

- Аша Макферсън, чието крайно неприемливо поведение с груб, провокиращ език разклащат възпитателния процес до пълна анархия и водят до... смях – приключва възмутеното си изложение мистър Шоу. Всички изтръскваме омерзението от смеха по безупречните ревери на саката си.

- Употребявайки натрапчива фраза, която не бих посмял да повторя пред уважавания съвет, момичето системно съсипва концентрацията на внимание в час и това води до крайно нежелателни резултати в обучението на нашите млади дами.

Гласът на оратора се извисява в загрижени, почти бащински трели на лешояд, останал без плячка за малките си:

- В заключение, немога да не изтъкна безкрайната си загриженост за душевното здраве на това дете и предлагам да започнем процедура по освидетелстването му с помощта на опитни психолози. Тази терапия в социална среда ще доведе до смиряването и дисциплинирането на ученичката, чиито маниери благотворно ще се подобрят и ще я интегрират в нашето малко и хармонично общество!

Всички направо се разпадаме от съгласие. Съединението прави силата! Поизлинялата гордост от Независимостта на България в днешния нехаен слънчев ден остава назад в обяздените ми мисли. Сред смръщения кордон на изисканото ни възмущение пристъпва дребновато червенокосо диване, вбило инатести крачета, като дяволски копитца, в девствения паркет на учителската стая:

- Имам пришка на задника – невъзмутимо заявява то – Боли ме и затова постоянно нервнича в час. Друго няма какво да кажа, освен че... имам пришка на задника!

Сред полуприпадналата и обезчестена дамска част на колектива, се извисява мъжественият, жречески глас на мистър Шоу, в който всички се вкопчваме като в пророчество за по- възпитано бъдеще:

- Аша! Излез! Твоите учители ще решат как да процидират по-нататък с теб!

След свитото от упорство шотландче, напускащо британския ни племенен съвет, засвистяват стрелисти, убийствени шепоти, мариновани в традиционно лицемерно съчувствие:

- Горкото дете! Дали не се е побъркало от смяната на обстановката, все пак идва от доста по-груба социална среда. Добре, че Шотландия не се отдели, иначе как само щеше да изгуби шанса си да бъде цивилизована от нас!

- Да, да, шотландците направо се спасиха от себе си с този благоразумен вот!

- Може ли да кажа нещо – стряскам се от собствения си глас, окаменял от някаква генетична, неподвластна на английското цивилизаторство, независимост. Отвъд настоящето. Чаак в историческите корени на вечния балкански „Сървайвър“...

- Мисля – с неопитомима категоричност заявявам аз – че това дете просто казва истината! Замислете се буквално, колеги, ами ако тя всъщност има пришка на задника, пардон, на неудобна част от тялото си, която ѝ причинява дискомфорт в часовете? Поставете се на нейно място. Децата не лъжат. Те само използват вродената си независимост, за да назовават проблемите с реалните им имена.

В потресената тишина на цивилизаторското леговище се разщъкват първични и хаотични, членоразделни съмнения. Сред тяхното колебливо щъпукане, усещам, че двете с Аша Макферсън сме победили. След два часа, независим лекарски екип потвърждава твърдението ми. Психолозите се оттеглят от плячката си с учтива омраза. След още час, аз вдъхновено целувам аромата на есенните рози в градината си и възторжено си мисля, че ти БЛАГОДАРЯ, МИЛА БЪЛГАРИЙО! Ти ме съгради с любовта на майка и суровостта на мащеха, а после ме благослови да остана дете, зависимо единствено от вътрешната си независимост. Твое дете, въпреки пришката на живота, обезобразила някои неудобни места по душата и тялото ми. Днес разбрах, че и цивилизованите имат такива работи, само че не им стиска да си го признаят! А аз съм Здравка Владова-Момчева, все още свободна и поради днешната ти дата!


Здравка Владова-Момчева