Фасът бе, фасът бе!

„Фасът бе, фасът бе! Не го хвърляй на земя!
Дай ми го, бате, стори ми, бате, бир хаир!“

Знаете ли какво е това? Ами, химнът на хасковските затворници, разбира се! Има и припев:

„И с малки чукчета, чук – чукаме чакълчета,
а с кирки, лостове, ний вдигаме мостове!“( повтаря се два пъти, за да се поддържа ентусиазмът).

Който е пял тази песен, неможе да не усеща лирическото послание на общността, лишена от свобода! Нито пък поне веднъж в живота си да не е допирал до онази тайна, почти масонска , неписана истина, че... пушачите са по-добрата, по-щедрата и по-споделяща половина от човечеството. Щото, каквото и да си говорим, около идейно-тематичната ос на една запалена цигара, могат да се извъртят такива едни разговори за битието и съзнанието, че и древните философи да се обърнат в гробовете си от завист. Даа! Пушачите са съвременните мъдреци на планетата! Който твърди нещо друго, със сигурност отваря очи за света само по навик, а скритата радост от споделения тютюнджийски грях с приятел – съмишленик край чаша ароматно кафе, остава изблъскан назад. В презрението на индивидуализма. И здравословната, ама адски скучна сигурност на самотата. На! Казах си го и ми олекна. След петнайсет години фотосинтеза в безсветлинно-дъждовната епруветка на този Остров, разбрах, че някои човещинки си остават непроменяеми дори и за Великите Експериментатори, дето ни надробиха в глобализацията с гео-политическите си рецепти за всеобща попара. Без граници и домашни вкусове. Без предпочитания и капризи. Саде една гола вода без шанс за Голям Взрив, който да ни отстреля де- еволюционно в обратната орбита на простичкото махленско щастие. Което от мултикултурни принцове, да ни превърне пак в жаби, квакащи от радост , че сме се върнали по гьоловете си живи и невредими! То, правилно са го рекли хората, „всяка жаба да си знае гьола“, но това е една друга тема, касаеща световната блатна екология...

Та, думата ми беше за голямото тютюнджийско братство и неподозираните му метаморфози в 21 век. От моя гледна точка, езотеричните /означава скрити/ проявления на този яташки феномен, се случват винаги в петък, когато изстискана , та изцедена откъм мисли и пази Боже, полети на духа, заедно със скромната ми до невидимост приятелка и колежка , Лара, тайно се измъкваме по заобиколен маршрут към паркинга на „Сейнсбъри“, а оттам, на прибежки, право в илюзорната, фототапетна атмосфера на единственото „европейско“кафене на градчето. Обичам сектантско – континенталните местенца на Острова. Те са малко на брой. И имат афинитет само към отстъпниците, които ги оценяват по достойнство. В тях усещането, че нещо вълнуващо ще се случи точно ей сега, макар и лъжовно, поддържа удоволствието, че си се завърнал у дома. Напук на разстоянията. И напук на страната, която си вярва, че те е превъзпитала. Моите дребни про –континентални наглости в компанията на Лара и още десетте постоянни обитатели на кафенето, които заедно с нас обичайно мръзнат по масите навън, правейки се, че изобщо не са те и че не е ясно как тези димящи фасове са попаднали в ръцете им, ме довеждат до умиление! Кръвта вода не става, независимо с колко литри дъжд си подгизвал душата си в продължение на петнадесет години! Макар да знам, че нищо няма да се случи, просто ей сега или ей така, аз жадувам сладостния миг, някой да ми поиска запалката назаем. Това е неземна отрада за пушача – да се усети полезен, да бъде потърсен от събрат или посестрима - и след светкавично докосване на погледите с благодарност и заговорнически плам, да почувства вселенския отклик от посланието на хасковските затворници, което няма нужда от езиков адекват, щом става дума само за едно: „Фасът, бе, фасът, бе! Не го хвърляй на земя! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ До миналия петък си мислех, че владея до съвършенство неписаните правила на световната тютюнджийска солидарност, но се оказа, че с времето съм забравила къде се намирам и как-стараната – мащеха може учтиво да ме плесне през щедрата човешка длан. Преди да ви разкажа какво се случи, просто ще ви предупредя: Уважаеми пушачи, ако сте решили да се раздимявате с епикурейските си проклети цигари в държава като Великобритания, все пак имайте предвид, че тук дащността е неразбираем неандерталски жест , който отскача като ластик от невидимата и непоклатима английска учтивост. Право в ококореното ви око! Лявото или дясното, няма значение! Много боли и води до обезверяване в истинността на милосърдието!

Сгушени в почти телепатичен разговор, оръсен с отломки от мариновани седмични клюки, двете с Лара се сепваме от чрезвичайния шум на малката възбудена тълпа , скупчена пред местния „Макдоналдс“ с филмиращи джиесеми в ръце. В центъра на необичайната седянка , като пумпал, изтърван oт неопитно хлапе, се върти пухкав като къделка захарен памук индивид, с лице на освирепяло бебе и остър нож в карлсоновската си ръчичка:

- Ще ви изколя, всичките ще ви изколя – крещи фалцетно обезумелият дребосък, а толерантната сбирка от наблюдаващи му отвръща със западняшки, уверен в действащата система, смях. След малко, полицията пристига със стил и две руси момчета със суперменовска, желязна нежност подхващат под мишниците нарушителя на градския покой. Ние с Лара подивяваме от възторг. Екшънът е наживо. Колко възкресително ни действа това!

- Изумително е как някои хора не разбират, че трябва да спазват общите норми! Изказването е на помитащо елегантна дама на неопределена възраст, неусетно присъединила се към димящия ни сектор с пирамида от луксозни покупки в безбройни чанти и крюелодевилска източена папироса в седефено цигаре:

- Този , хм, джентълмен, не е ли чел разпоредбите , които съвсем ясно дефинират, че е забранено да се напиваш в центъра на града???

- Нима има такива правила? – с балканско простодушие питам аз.

Дамата ме поглежда като тритон и снизходително кима в моята посока. После впива изпомпващите си очи в купчината угарки , тлеещи в отвратителния , претъпкан пепелник пред нас и с деловитост на лейди отегчена от недосетливите си прислужнички, просто подхвърля като милостиня изискан въпрос към Лара и мен:

- Вие, момичета, ще ги вземате ли тези фасове като тръгвате или този път ще пропуснете своя шанс?

- Моля? – цвилим изумени ние. Но недочакала глупавите ни изказвания, изисканата непозната, вече чока с кълвящите си лакирани пръстчета право в сивата смрад на смачканите угарки.

- Госпожо! – пометена от сестринско съчувствие, надигам глас аз – мога да Ви предложа свежа, съвсем нова цигара!

Шепата смърдящи филтри магично изчезва в сатенения джоб на елегантното марково манто на дамата:

-Оуууу, няма нужда , скъпа – снизходително ме стрелва тя – в чантата си имам цяла кутия! Задръж цигарата за себе си, а аз да тръгвам, че бързам.

Двете с Лара изтъпяло сподиряме с поглед камшичната грация на аристократката, която шибва с тъничко краче вратата на магазина за златни бижута и кокетно заговаря консултантите в него. В главата ми неистово кънти хорът на хасковските затворници, източили страдалчески гласове през времето и пространството: „Фасът бе, фасът бе! Дай ми го, бате, стори на мене бир хаир!“ Думите сами се търкулват на български из смаяните ми устни. Лара ме гледа разбиращо, отвъд словото, надмогнало превода. Над главите ни се посипва размагьосващ островитянски дъжд и под смъдящия студ на водните нишки, очарованието на псевдо – континенталния миг се разпада в убийствено – логично заключение: На английските дами никакви хаири не им минават! Ама никакви! Да му мислят наивниците, дето си въобразяват, че пушачите били по-добрата половина от човечеството! Оттук нататък, всеки да си гледа своя фас, иначе не е ясно в кой джоб ще изчезне!


Здравка Владова-Момчева

Рехава черга

Навремето, в приказната безтегловност на детството ми, нашите постилаха една рехава черга върху напечения от слънцето чардак, за да мога да подреждам върху нея целия свой куклен свят. Тя беше изтъкана от дреб – жестоко смлял любимите ми цветове в надупчена безхарактерна каша, която, очевидно, трябваше да ме предпази от неравностите на пода. Сиреч, да не ми убива, казваха те. Без да подозират, че убиването вече е приключило. В примирената смърт на багрите, съгласни да се превърнат в постелка с неопределен нюанс, в името на всеобщо присъствие сред злобната, тиха война в правоъгълното обезличаване на рехавата черга...

Днес няма да ви разказвам, а ще ви преразкажа една история, която ви е позната до болка.И която от години разстилат като дребаво килимче пред нас, уж да не ни убива, докато с боси души и чуждоземски, скъпарски обувки вървим към границата на, може би, безвъзвратното си изселение. От кукления свят на надеждите ни. От напечените чардаци на дома. От себе си – право в населенията на привидно големия, но отдавна парцелиран и продаден свят. Където собствеността „България“, с „живописен планински двор и романтична черноморска гледка, поръбена с лозови насаждения, точно под посттоталитарния панелен дизайн на имението, охранявано от яки, квадратни супермени“, се предлага на много изгодна цена. Даже в момента е на изборна промоция. Неможе да не сме забелязали. Та нали загрижените нашенски купувачи ни извикаха по глобалния канал „Планета Земя“ да ги подкрепим в наддаването. Обещаха ни я безплатен ваучер за социални помощи, я чаша студена балканска вода, наточена от струйнослюнните им излияния. Все благини насъщни и ефтини... Да си ги наредим връз рехавата чергица на носталгията и да си ги кътаме до следващата родна разпродажба. Защото ние, модерните, космополитните чергари, с турнато, та курдисано мултикултурно мислене, развлечени от иноезичните дараци на приелите ни със сумтене държави, сме станали дребави от обезцветяване. Та сме се поопоскали откъде идеи как да го реновираме тоя пуст и все по-опустяващ бащин наш имот. Затуй, нека ни е честит сега осембагреният парламент! Да живей пъстротата, в чиито вакхически въртопи, докопалите се до сделката бизнесмени-алтруисти, ще съградят новия ни хотел“Родина“! Ханаанът на емигрантските ни мечти! Гдето, срещу съответно заплащане и съпътстващи количества ракия, по желание на клиента задграничен българин, зората може да го огрее като за пръв път... Даже и от Запад. Гдето, с мажоретна хореография, младите ни сънародници ще маршируват красиво към изхода. И гдето нашето домашно кратко лято ще ни приютява за малко в своя зелен, буренясал резерват. /Все пак прегледайте предварителните осем оферти на новите собственици, може впоследствие да са се променили и обещаните намаления да се окажат невалидни/.

Хубаво ще ни бъде, нали? Едно такова хем българско, хем глобално, хем двуседмично, че да не се разглезваме от традиционното си гостоприемство. Само че, нещо взех да се питам как ще прикрият притежателите ни кратерите край Горни Лом, зейнали с лунна безнадежност върху виртуалната презентация на имота „България“? И как ще го населят с усмихнато и трудолюбиво население, готово на минимална цена да посреща и изпраща своите успели летовници до следващия сезон на домашния ни „Сървайвър“?

Имам идея, обаче! Прекрасно е, че въпреки омодерненото мислене, някои отломки от предишното ми АЗ се обаждат с комплексарски, раболепни шептежи с надеждата да бъдат оценени като полезни. Одобрявам останките, ще знаете. В тях се крие неподозирана мъдрост, непометена от разрухата. Та, мисълта ми е за проклетата рехава черга! Що не я опнем връз дупките, останали след взрива? Че да си наредим отгоре едни сладки Барбита, плюшени депу-татьовци, игриви механични маймунки с лакоми муцунки и разни такива гейо-политически играчки? Че да опашем района с нашенско околомръсно шосе, където на изпроводяк да му друсваме по едно чичово хоро, подпийнали от радост, че пак ще се върнем догодина, да поотупаме чергата, за да не ни убива празнотата под нея... Докато си вярваме, че сме отработили своето право да стъпваме по собствената си земя... И докато има черги да ни залъгват с дребавите си цветове...


Здравка Владова-Момчева