My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 17 November 2014

Сребърният евкалипт на Марчело

Марчело обича тази страна. Още щом проговори езика ѝ, роднините му обясниха, че е добре да не комуникират на италиански извън прага на къщата. Искали да бъдат като другите. Тъмнокоси британци с маслинени, сицилиански очи. Марчело знае още едно място в градчето, където е възможно да се казва бонджорно вместо гудморнинг, без някой да го стрелне с въпросително недоумение. Италианският магазин. Там има плазмен телевизор, който виси от тавана като говорещ коледен подарък. Построиха и фурна към склада. В нея пекат най-вкусния домашен хляб, сякаш изваден от слънчевата пазва на Италия. Кръгъл. Непретенциозен. И пълен с калории, достатъчни да възкресят и най-анемичния старец в квартала. Марчело работи във фурната. Седемнайсет години поред отваря входната врата точно в четири часа сутринта и прави стъпка в мъглата. Не остават следи, защото влагата поглъща всичко. Обичаната от него страна предпочита да изглежда непроменена. Няма значение кой я населява. Няма значение как се чувства. Тъмнокосите пришълци, говорещи езика и, посребряват неусетно, а спомените им задължително са черно – бели. Като клавишите на стария му бащин акордеон, който виси на стената в хола.

- Кога ще продадеш този сувенир? – пита Алегра – Прахът в гънките му го съсипва. Кой свири днес на такива неща?

Марчело е влюбен в Алегра. Знае, че накрая роднините ще ги оженят. Защото той вече е собственик на италианския магазин и фурната. Говори малко, печели много и никой не забелязва присъствието му в тази страна.

- Ти си невидим, знаеш ли? – мърка Алегра, изопнала безупречната си фигура в миниатюрна, смутена от формите и, рокля. – Дори в този изискан ресторант, в който ме доведе не смееш да бъдеш себе си. Сгодени сме, а аз нищо не зная за теб. Имаш ли хоби? Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Алегра е родена тук. Твърди, че само родителите и са италианци. Английският и е перфектен. Затова и е трудно да се разбира с роднините. Само им се подчинява. Защото усеща, че те знаят най-добре как се сключват съюзи между красота и богатство.

- Аз нямам свободно време – с отчетливи приглушени интервали отвръща Марчело – обичам теб. Искам да ти направя красиви деца и...като подарък в деня на сватбата ни да посадя един сребърен евкалипт в градината. Това е дървото на Клеопатра. Някога тя заповядвала да слагат от листата му във водата, с която се къпела. Така се поддържала вечно млада. Искам това дърво да расте пред очите ми, за да напомня, че за мен хубостта ти няма никога да остарее...

xхх

- Мило, виж! Дървото на Клеопатра! Огромно е. Не очаквах, че то изобщо вирее в Англия! Този квартал все повече ми харесва. Нека капарираме къщата и да останем тук!

Винаги съм била спонтанна в покупките, защото съм родена със своя тайна – ако силно си пожелаеш да имаш света, купувай го на части, докато те изпълни духом! Обичам дърветата. Те са единствените същества, които ни предшестват и надживяват. Затова офертата за кокетната къща с екзотичната, необичайна градина, ме грабна и ме остави безсънна до мига, в който стъпих на новата своя земя. А тя се оказа южна, въпреки влажния мрак на тази страна. От учтивите, сдържани клюки на съседката Морийн, разбирам, че предишният собственик, някакъв италианец, побързал да продаде имота час по-скоро след драматичен развод с невярната си съпруга. И че имал страст към редки дървесни видове, които вкоренявал с нечувана упоритост в хладната почва на двора. Остров в Острова. Избуяло континентално своеволие току до плоското ливадно неодобрение на съседските скучни парцели.

- Никак не обичам големи дървета! – отсича Морийн, впила урочасващи очи в новата ми собственост – при първата по-силна буря например, ей оня чудовищен евкалипт като нищо ще падне и ще размаже колата ми! Как може да е посят точно до оградата? Цялата му корона се надвесва над паркинга. Не можеш да си представиш какви вреди нанасят тези малки остри листа по боята и политурата на моята Тойота. Отвратителна напаст. Впрочем, отглеждането на такова огромно дърво в близост до частен паркинг е незаконно!

Несвикнала на местните скрити заплахи в съседските послания, се опитвам да обясня безсмъртното обаяние, което носи дървото на Клеопатра. Но съм неопитна. Добронамерена. И твърде запалена по джунглата от палми, ананаси и бамбук, гъделичкаща склонността ми към свое пространство. Към лична гора. Към собствен екватор. Който да прокара спасителна граница между дребничкия бит на другите и моята вътрешна митология, докато смъртта ни раздели, отегчена от очакване да намерим общ език помежду си. Свободата и щастието на наивните хора траят точно толкова кратко, колкото завистниците решат да им отпуснат. В моя случай – само две седмици.

- Мило – казва смутено съпругът ми – утре от общината ще изпратят работници да отрежат евкалипта. Постъпило е анонимно оплакване, че расте в незаконна близост до паркинга. Бил опасен за колите на съседите. Поради това, че скоро сме купили къщата и не сме го садили ние, няма да бъдем глобени. Съжалявам, защото ти наистина харесваш това дърво. Ще го махнат преди обед. Докато си на работа. Тъкмо няма да гледаш...

Аз, обаче, гледах. И видях как убиха вечната младост на Клеопатра. А с нея и глупавата ми вяра, че съм откупила с моргидж градината на своята малка свобода...

xхх

Марчело изчаква да се стъмни. Той вече отлично познава нюансите на мрака в обичаната от него страна. Тъмнината е истинска само тогава, когато уличните лампи се примиряват с кръглия периметър на своето ограничено осветление. Той заключва италианския магазин и фурната. После се качва в апартамента си над склада. Вечеря домашен хляб с камбозола, прошуто и домати. Почиства праха от акордеона на стената. После излиза и върви към бившата си къща. Знае, че днес са отрязали евкалипта. Стъпките му не оставят следи, защото влагата поглъща всичко. Зад оградата на някогашния му двор новият собственик тихо успокоява жена си на непознат език, произнасяйки думите с отчетливи, приглушени интервали. Марчело се заслушва. Навежда се и събира пълен джоб с остри, смолисти,още живи листа. И си тръгва. Посребрен и невидим като дух на отсечен евкалипт. Защото утре пак трябва да стане в четири часа сутринта. Да говори малко. Да печели много. И никой, да не забелязва присъствието му в тази страна.


Здравка Владова-Момчева