Писмо до дядо Коледа

- Госпожо, може ли да използвам цветни моливи, за да нарисувам дядо Коледа?

Покорният въпрос, зададен от Икра Хюсеин, отлична десетокласничка в проспериращо английско училище, ме сепва зареяна в мислите ми. Точно на критичната линия, отделяща наивитета на детството от скептичната присмивка на зрелостта. Защото днес, въпреки тоновете душевен грим, с които се налага да поддържам угнетяващия имидж на една от многото изрядни учители в това далечно кралство, се усещам в глупава безтегловност. Сама на подиума пред ироничното възпитано мълчание на двадесет и пет пораснали момичета, примирени с поредното ощетяване на безценното им предизпитно време.

Не бива да се поддавам на излишни емоции. Та аз само замествам за един урок отсъстващата титулярка на този брилянтен клас и трябва дисциплинирано да следвам инструкциите ѝ, напечатани в точната бланка А4, с точния брой препинателни знаци: „Ученичките да напишат писмо до дядо Коледа, в което да изложат в стройна последователност всички полезни дела, които са извършили през годината. По този начин те ще мотивират тезата си, защо Добрият Старец трябва да им донесе желаните подаръци и да се спусне през комина на къщите им в Святата нощ. Задачата да обхване един учебен час. За отлична оценка, десетокласничките могат да добавят и рисунка на дядо Коледа, с елена Рудолф и, по желание, украсена елха. При неподчинение от страна на някои от тях, моля, следвайте процедурата – позвънете на дежурния учител и отстранете с негова помощ бунтарките в изолация. Там, те задължително трябва да напишат писмото под наблюдението на съответния служител, който ще ми го предаде на другия ден. Точка.“

- Но това са девойки на шестнадесет години! – възкликвам изумена пред маститата си колежка –Подобно упражнение би било унизително за тях!

- Моля? – Очите на Икра ме следват с дресирано недоумение. – Не разбрах цветните моливи позволени ли са или не? В инструкциите няма яснота по този въпрос?

- Но разбира се, мила, постъпи както ти прецениш – с мазно, шизофренично раздвоение в гласа отговарям и на двете – В крайна сметка ти знаеш най-добре!

Едно сдържано кимване в скорошния ми спомен с учителката и в настоящето от ученичката, ме връща в дебилното успокоение, че аз само си върша работата. Че превръщането на Дядо Коледа в идиотска инструкция за „пълноценен час по английска литература“ е напълно в реда на нещата. И че процедурите са над всичко. Стига само да пресоваш мозъка си в коледен пакет и да го завреш под елхата на всеобщото кичесто изтъпяване. Незабележимо. За да не надвишиш грамажа на останалите. Или, недай си Боже, да се обознанчиш с някоя картичка, на която да пише, че това си ТИ!

- Ей, ц, мацките – нарушава с цигарен хрип в гласа погромното мълчание на съученичките си Робърта Еванс – знаете ли какво написах на шибания старец? Че искам да бъда мъж! И че всичко, от което имам нужда е пари, пари, пари!!!

- А мотивира ли се с какво си заслужила през годината тези дарове, скъпа? – намига в отговор Зара Шепърд, зарадвана от спасителното поругание на ситуацията.

- Разбира се! – стреля обратно Робърта – Адски си падам по жени! А парите ми трябват, за да откупя правото си да ги преследвам!

Механизмът за контрол на девствеността в мислите и чувствата на подопечните сработва в мен безотказно:

- Достатъчно! – разсичам кикота на момичетата аз – Робърта, време е да се обадя на дежурния учител и ти да поемеш към стаята за изолация! Останалите имате десет минути до края на часа . Помислете дали желаете утре да прекарате цялата обедна почивка в наказание по четене в библиотеката!

Когато работиш елф в английската система на Дядо Коледа трябва точно да знаеш кога да използваш отровната си доза вълшебство. Иначе, може и да те уволнят. А безработните елфи си нямат конкурентен работодател към когото да се обърнат. Нито пък имат право на собствени желания и мисли.

- Аз наистина искам да стана мъж – с полярна искреност оскрежава сърцето ми бунтарката – Робърт звучи страхотно, нали? Ако по Коледа наистина се сбъдват желания,нека това да бъде моето чудо!

Желязната ръка на дежурния укротител на коледни въжделения непоколебимо отвежда мис Еванс в наказателна самота. Правата линия на приятелките ѝ, подредени в смирена опашка за предаване на писма пред катедрата ми, се изнизва в стъпкано мълчание. Време е за чай и изшепнати клюки. В учителската стая за изолация на големите от бруталните мечти на малките. Десет минути междучасие в ъгъла за свестяване . До следващия рунд. До следващото кроше в слънчевия сплит на Системата:

- Една десетокласничка е изчезнала! Избягала от стаята за изолация, отрязала си плитката и заедно с джиесема и връхното си палто заключила в гардеробчето си някакво смахнато писмо до Дядо Коледа! В него признавала, че иска да бъде мъж! Да се казва Робърт Еванс! И че няма да се върне у дома, докато не се сбъдне това нейно желание!

Работилницата за коледни слухове и станиолови опаковки на чувства се нагнетява вулканично. Разплакани Снежанки веят къдри над разщъкани, притеснени джуджета. Стриктни елени в полицейски униформи паркират бронираните си шейни в двора на елфската ни комуна, а Феята – Директорка на фабриката за академични подаръци дава хуманно-загрижено интервю за местната медия на Добрия Старец. Може и вие да го прочетете. Адресът е: „Едно Кралство. Едно Господарство. Улица „Милосърдие“, номер: 1 000 000 000. Код: „Стоп. Надежда“, послание: не се чете...

Ако, все пак не успеете да се информирате от поредното издание на „Санта Брадър“, затрупани в предколедна суета, мога щастливо да ви успокоя, че на другия ден Робърт Еванс се завърна в училище. Името му беше изписано с новата си версия в дневника. Имейли, обясняващи чудото, бяха изпратени до всички негови преподаватели. И Системата отново толерантно заработи, бълвайки захарни пудри от сняг – безопасен и топъл. Като любов към човечеството. Като изпълнено коледно желание! Като сбъдната мечта!


Здравка Владова-Момчева

Винету Козловски

Има-няма една година откак замина за Англия наш Петър и заваляха едни ми ти наперени есемеси - не ти й, кака, работа!

„Хелоу, мам! Студент съм вече по бизнес и икономика в Лондон. Облещил съм се от учене. Прати някое колетче, че нямам време да отскоча до българския магазин“.

„Чичо Ричо, продаде ли ми вече стария компютър, че хептен останах без пари? Сендвай там каквото има, че мъни ми трябват тука! Някак тряя да изплувам у скъпотията. Фулстоп“.

„Радостинке, не се надявай. Любовта ми е последната опция. Бизнесмен ще ставам. Сори и прощавай!“

Бе, въртяха, сукаха, майка му и баща му, опоскаха родата до стотинка, от заеми главата си не можаха да дигнат, ама криво-ляво го дотикаха до третата година. Че като лъсна на оня ми ти Фейсбук наш Петър с една квадратна шапка с пискюл, надолу усукан с черна мантия като Хари Потър, хахнаха се от завист комшиите ни от Дървидол, че доживяха и те бакалавър да се извъди у село. Даже вуйчо му Ройдю, дето лятос целокупно се изнесе с козите да пребивава в медитация на връх Гъзиря, се смъкна оня ден от къшлата, само и само да види племенника си на английска фотография, стиснал на рулце дипломата като кривак. Саде да я размаха къде Балкана и инвестициите ще потекат! Че като щъкне по баирите онуй ми ти животновъдствооо, бягай мизерийо, щот Пецата иде – глобален и пълен с идеи - една от друга по – виртуални. Да се пулят и маят невежите на коя овца каква доилка да нахлузят, че щом потече програмираната сметана, направо да я шльопат по опаковките и шут в Европейския съюз! Да я правят там каквото искат, ама да плащат, да плащааат, че откак наш Петър е ревнал да го спонсорират да учи, у Дървидол крива шлюпка не остана. Де що имаше нагърчени левчета по буркани, под дюшеци – всичко замина майка – къде по пощата, кога на ръка, кат си пристигне студентът за ваканциите... Ошмулиха се техните, та замязаха на върколаци в депресия, ама се разнасят на едро по хората и едни ербап приказки дърдорят, още малко и да им повярваш: „ Петърчо туй, Петърчо онуй, Радостинка да има да зема, той ша си доведе англичанка и ша на специализира тука у село по бизнес и икономика!“

Добре, ама кога да си доде бакалавърът на насам накако се усука и се оказа, че то с таз неговата диплома бизнесмен не се ставало. Още две години трябвало да се образова за магистър, че тогаз... Пък таксата била още по-дебела, та затуй се налагало да поработи и тоз път сам да поизкара пустите паряги, щото съвсем я закъсахме икономически. Нема откъде!

Не му мислил много – много наш Петър и се захванал със строителство. Хем някоя лира падала, хем мускули направил – същи Супермен – та побъркал жените от квартала все подире му да си лепят очите. Добре, ама маханджия ни излязло момчето. Побутватли го колегите, оттука, оттам, ама той – не! Никоя не щял да погледне, щото си изгубил акъла по Малгожатка, полякинчето, дет въртяло пиците в капанчето отсреща. То, добре, че нашичкия им слагал плочките у тоалетната, че имало сгода да слухти какви ги приказват у кухнята. Съставял си стратегия, значи, как и с кво да я събори тая дребната инаткиня, щот го подминавала и сумтяла презрително, пък после му мятала едни белтъци през рамо и той, завалията, от притеснение,земал че изчукал готовата теракота по диагонал:

- Не те бива, мой човек! От тебе плочкаджия не става – смъмрал го бай Горан, бригадирът – ами я си събирай последната надница и бегай да захващаш друга кариера. Пък и с Малгожатка не ще да ти излезе късметя. Оня ден я слушах да споделя една световна статистика с колежката дет прай салатите. Видиш ли, според последните научни изследвания американските индианци имали най-дългата мъжественост, а пък най-издържливи в любовта били поляците. Хъ да та видим сега, дилема ли й туй, или не й дилема?! Де ша и търсиш такъв идеал на малката? Че и националисти да им се не видят и поляците! Световна статистика, световна, ама се тяхното си гледат да пробутат напред, без да им пука за достойнството на останалите нации!

Прихлъцнал се наш Петър, та му причерняло. Въртял го, сукал го, два дена не ял и не спал, па нали си е интелектуалец, накрая го измислил според предпочитанията на любимата си. Позализал се подобаващо, намазал си страните с фалшив бронз, че като се изстъпил пред пицаджийката, приклещил я до фурната да не мое да мръдне, поради елемента на изненада:

- Винету Козловски – рекъл – на вашите услуги!

И на! Да тръгвам и аз, че време не остана. Прикътала съм там в един възел две златни пендари. На снахата ша ги давам да ги прайм на обеци за полякинчето. Сватба ша дигаме, не й шега работа. Отде пари и за тоз масраф, незнам, ама наш Петър ни е алармирал, че ша си имат скоро полско индианче, та да спешаваме церемонията докат не ни е насмела зимата у Дървидол. На баба момчето! То ни е гордостта! Прави, струва, ама пак е на върха в международната статистика, нищо, че е там под прикритие! Да му дишат праха от подметките глобалните завистници! Наш Петър винаги е първенец! Винету Козловски е българин! Това е!


Здравка Владова-Момчева