Освобождение

- На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата/ имота/, че да я нагоди за пред света.

Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота...

- Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?

В пряката реч на битието, забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.

- А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.

Нямам почит да изслушам записа до край. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си,в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!

- Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор...

- Папките с напусналите - в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.

Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка,на когото, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.

- Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто... сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.

- Тук ли си още Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай докато се върна.

Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица настоява да го дослушам:

- По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре и, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат...

Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.

- Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. Тъй и тъй отче Тома, рекъл човекът, ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.

Телефонът ми звъни:

- Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми – Искаш ли да взема бутилка вино?

Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:

- Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. Попадийо, рекъл, зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай... И дума повеке не казал.Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото...

- И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?

Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм пра-внучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното.Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша.Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!


Здравка Владова-Момчева

Валентинка за полковник Кийн

Животът е униформа, а битието – дълг, който изпълняваш, докато дишаш. Ако някой твърди нещо друго,значи е безработен мечтател без спестявания за дисциплинирани старини.

Полковник Кийн придвижва инвалидната си количка до прозореца и с крайчеца на посивялото си око задира в безупречно изгладения полковнически мундир, окачен на корниза с отдръпнатата завеса. Единственото ексцентрично желание при постъпването му в старческия дом. Униформата е винаги в полезрението на живия. Докато службата продължава. До последния рапорт пред кордона на смъртта.

- Как сте днес полковник Кийн? Изпихте ли си лекарствата? Имате ли оплаквания?

Точно в осем часа, зеленикав пластмасов поднос, със строени купички и лъскави прибори, като музейни оръжия за ритуална употреба, нежно атакува едностайния му свят. Нещо звънливо и смущаващо в чуждестранния тембър на сестрата намеква за други измерения на съществуването. Нелегално усмихнати. Хаотични. И свободомислещи като ерес. Маскирани в пуританска униформа, провокирана от рубенсовите извивки на младостта.

- Добре съм, Божана. Благодаря - стриктно отговаря той. Учтивостта е такт в защитната стратегия на деня. Готовност за преговори с противника, чиито нежни ръце дозират таблетките на плененото му здраве.

- Обещахте ми да не прекалявате със сладки храни. Кръвната Ви захар е критична. Моля Ви! Помислете за себе си. Само добрата диета гарантира дълголетие. А вие искате да живеете още много години, нали?

Това не е въпрос, който се задава на пенсиониран английски офицер. Колкото – толкова. Мобилизацията към отвъдното трябва да бъде кратка и ясна. Една инструкция за прекратяване на дълга. Прощален поглед към униформата. Последен дъх. Уволнение.

- Днес съпругата Ви ще дойде на посещение. Трябва да изглеждате добре. Сигурно се вълнувате. Ще бъде чудесно да прекарате няколко часа заедно.

Закръглените и крака очертават дебаркационна линия в ехтящата сивота на стаята. Изолатор за немощта му, срещу пехотинската сила на млада жена. Лазарет за забранени мечти. Безвъзвратно усещане за невъзможни победи.

- Горещо е тук, ще отворя прозореца – казва Божана. Горното копче на медицинската и униформа е изхвърчало като заблуден куршум в коридорното небитие. Гърдите и напират с бунтовно възмущение. Начинът, по който тя усмирява косата си го влудява. Умът му не може да остане на пост докрай. Правилата дезертират.

- Днес носите червена рокля под престилката, Божана – казва полковник Кийн – очевидно е. Не се ли страхувате, че могат да ви направят забележка?

Ужасът пропълзява в ъгловатата му душа. Позволил си е коментар извън униформата. Светът внезапно губи познатите очертания. В плазмодични форми, като ембриони, неосъзнато –живи, безпомощни, нахлуват слънца и нощи, жега и студ, непознати говори, цветове и смях, деца натопили пръсти в малиново сладко...Една Жена с непокорни коси зачева от Хаоса. И ражда него -полковник Кийн. Беззащитен. Безсловен. Щастлив...

- Извинете, мобилният ми телефон звъни. Ще изляза за малко от стаята – смее се момичето – Знам, че нямам право на частни разговори, когато съм на работа. Но днес все пак е Свети Валентин. А аз очаквам много важно обаждане...

Облачно синята и болнична престилка се завихря след нея като буря, раздиплена в гласа на вятъра. Дълбокият и джоб, натежал от гравитация, изплъзва червена сърцевидна валентинка – кутийка с пет шоколадови бонбона. Униформата на любовта. Тя удря пода. Като орган, нестигнал до спасителна трансплантация. Божана не забелязва това. Тя отлита навън. В правата сумрачна черта на коридора – служебна писта за полети с униформени крила. Полковник Кийн се навежда и вдига кутийката. Вратата след медицинската сестра е отворена на педя възможност за вик. Но полковник Кийн не моли за помощ. Отвън долитат звуците на непознат език. Страшно неподредени. Неравноделни. Твърди. Смеещи се. Като птици. Полковник Кийн не стреля по птици. Той внимателно отваря валентинката и дисциплинирано започва да поглъща бонбоните. Един за мама. Втори за татко. Трети за жена му. Четвърти за Божана... В димните завеси на потъмняващото му съзнание започват да прииждат униформи. Докторски униформи. Ужасно притеснени. Пелтечещи. Панически униформи. Той вдига ръка и с последно усилие поглъща петия бонбон с усмивка. За смъртта. Полковник Кийн не се бои от нея.


Здравка Владова-Момчева