Романтично намерение

Пролет е, скъпи приятели, та някак на всички ни става по-ве дро в битието и съзнанието. Гушнало ми се е едно ми ти слънчице на небосвода, лъщи отгоре като излъскан автомобилен тас, а отдолу, по грешната асфалтирана земя, найлонови торбички и хартийки разпукват като сакура /цъфнали вишни/ в тържеството на живота.

Разщъква се народонаселението, пазарът се изщедря в изгодни промоции, а световната икономика изтънява от безслие пред виталната конкуренция на зеления лук и копривата, проточили крехки ръчици в помощ на изпосталелия консуматор. /Ако не вярвате в алогичната същина на оцеляването, отворете готварските книги на бабите си. Там, като в историческа хроника, има цял раздел рецепти, посветени на варения хлорофил. Гарантирам ви, че ще се вдъхновите да доживеете до края на постите. Или поне до следващата заплата/.

Тъй, ама сред разнообразието на видовете в Творението, се намират и някои индивиди, за които трево-спасната диета не може да бъде алтернатива и туй то! Като Минчо Хлузев, например, Главен ветеринар на село Трънци, община Голянци. Казвам ви, за екземпляри като него, нито лирическата персона на зрелия лански боб, идейно-опорна ос на българското оцеляване, нито виталното присъствие на парниковата марулка, бодър остатък от диетичния ентусиазъм на Соц-а, могат да бъдат енергийно-зареждащи фактори в тежката битка на ежедневието. Нема ли мръвка да цвърне пред нестинарските реотани на зачервените му очи и кана синджирлия винце, с което да оплакне задръстеното си магистрално гърло, не го търси Минчо ни за далавери с авери, ни за каторжното усилие на неизбежната съпружеска любов! Върне се от работа тия дни нашият ветеринар, трупяса пред телевизора, пусне намусено да се точи някоя гранясала сапунка и нахмурено поеме купата с пуканките, дето плахо му я пробутва жена му, Кинчето Хлузева, ознобена от вегетарианска стриктност и смирено упованийце, че ха поне този път ще спести шпека „Народен“ за сандвичи на децата до края на седмицата. Седи Минчо, издул бузи пред екрана като хамстер връз талашит, сумти подир истанбулските газелооки красавици и рупа ли рупа пукана царевица, дорде не изтроши и последната пломба на долния си десен кътник, щръкнал като бивна на освирепял глиган, затирен подир... намкво си... С една дума, не му е до поезия на нашия човек, щото откакто се завлачиха постите, му секна епикурейското вдъхновение от живота и лелеяните свински пържоли изостанаха в сънищата му като размахани крила над битието. Където да си женен за кльощава вегетарианка, без дори нищожна концепция за езическото вдъхновение, което могат да подкладат порция гриловани протеини, се равнява на изпитание, достойно за житието на светец! Не стига това, ами Кинчето, току мрънка и врънка около повяхналото му присъствие у дома с разни сантиментални пощявки, явно разбрицани от ветровитите напори на пролетта:

- Милоо - изцулва резедави надеждици плахата му благоверна – я познай кой празник наближава в семейния ни календар? – И мигличките и пърхат като глухарчета, издухани от мощните пламъци на разпалено барбекю. – Не ти ли щуква кога се запознахме преди петнайсет години, та да измислиш нещо по-такаа, по-завързанко, по-нагласенко, че и аз да се почувствам дама поне веднъж в живота и да усетя, че си помислил за мен с романтична тръпка и желание за сюрприз?

На Минча му причернява пред изблещените очи, опразени от еднообразните подлучени треволяци, с които не се отказва да го впечатлява разнежената му половинка. Вулкан от намерения, кое от кое по-романтични връхлитат помраченото му от пости съзнание и тръпка за плът – пържолена, наситена с добър, възкресяващ холестерол Плът – разтриса цялото му, опоскано откъде идеи, същество.

В полунощ, мобилката на Минчовия авер, Митака, не - щатния касапин на село Трънци, община Голянци, настойчиво вади притежателя си от ракиения унес, натиснал го в дрямка на масата в близката кръчма:

- Майна! – откънтява зловеща радост в гласа на Ветеринаря – реших да заколя свинята! Ела утре, още по тъмно с Рашко Гълтока да и теглим ножа, че после да спретнем яка софра за Кинчето. Да и стъкнем сюрприз, а? За годишнината от запознанството ни, значи! Имам едно таквоз романтично намерение ша знайш, мноого ма напира да го осъществя!

Драматична пауза в слушалката, оскрежена от мълчание в мартенската нощ охлажда нажежените очаквания на изгладнелия романтик:

- Не моа, майна – отсича хладнокръвно опомнилия се Митак – Съвестта не ми позволява! Съъъвестта и морала! Тебе с Кинчето брат ти ви запозна! Ако ша отмъщаваш, на него му спретни някой суууурприз! Я гумите на коолата му надупчи, я нещо друго... Ама да колиш хааайванчето, без да е натрупало достатъчно кила и без да се е опрасило, е тва е... направо нечовешко! А ааз съм ппрофесионалист! Ша ма извиняаааш, ама не моа да ти ооосмисля романтиката! Ааако бях на тебе, брат ти да съм го пречукал още преди гоодини. Нема за кво свинята да му плаща грееховете сега. Поощади я! Секи си носи тежкия кръст майна, айде наздраве!



По тънките прохладни капиляри на анемичната пролет се хлузва космическа, неутолима самота. Тя спуска сребърните си нишки от звездния купол на Всемира и плъзва филигранните им паяжини по опустошения торс на Минчовия хладилник. Напъхан до половината в него, със смирено примлясване, обезвереният му собственик нагъва търкалета салам „Народен“. Без мисъл за бъдещето. Или за сандвичите на децата до края на седмицата. Само с едната му надежда да оцелее до сутринта. Да подхрани романтиката в себе си. Защото е пролет. И сюрпризите са задължителни. Ако и да бъдат въплътени в букет вегетариански лалета, накиснати в кана чиста вода... Безалкохолна. Безпротеинова радост...

Охх, да не му се мярка пред очите брат му, че как само ще цъфнат гумите на новата му кола!


Здравка Владова-Момчева

Разнищване

Тридесет и седем крачки до ненаситната паст на метрото. Улична количка за хот-дог. Будка за вестници. Тълпа. Таксита и улици, преситени от хора. Битието е навсякъде и никъде. Като американска мечта – постоянно движение по изтощителната спирала на стремежите. С позабравено начало и неясен край. Нагоре. Застой. Пак нагоре. Където не достига въздух. А самотата се натрупва в андроген. Да бъдеш все по-малко жена не е рецепта за самодостатъчност в живота.

Днес Лина е облечена в любимия си синьозелен пуловер. Изплете го някога, в България. Когато вярваше, че водорасловата топлина не е само поетична метафора. В Чикаго още е зима. По заледените тротоари се бръчка сивкав, мръсен лед. Ботоксът на града е пролетта.Има време до подмладяващата процедура. Заплащането е скъпо. Чрез събудени илюзии и пеещи надежди...

Лина носи удобна американска канадка над любимия си пуловер. Монотонното прикритие на еднаквостта. Да приличаш на другите не означава, че ги привличаш. Не означава и че ги отблъскваш. Еднаквостта е виза за преминаване сред себеподобните. Билет за деня. От прага на обитанието, до прага на препитанието. Безопасно пребиваване за тялото, след опасното излитане на духа.

Лина знае как да отлита и да се завръща в себе си. Научи го много отдавна. Когато поиска да последва една история, която я викаше у дома. Тогава я сграбчи гравитацията. Да попаднеш в безмилостната и орбита, се усеща само на чужда земя. Там, където отговорността за близките е трансконтинентално дежурство. И няма отбой от постоянната вахта на любовта:

- Да, мамо, тази комбинация от лекарства се взема по схема. Поговори с аптекарката, тя ще ти обясни. Моля те, заключвай апартамента, когато излизаш. Внимавай да не се подхлъзнеш по стълбите. Храни се добре. Не се преуморявай.

Телефонните шумове на хаотичната София се примесват с уверения рев на Чикаго. Още десет етажа до насъщния офис. Задължителна усмивка към секретарката в ъгъла. Кафе машината. Спасителното бюро. Лина отваря лаптопа и се приготвя за полет. Покорният екран прожектира наизустеният, любим пейзаж. „Ако постоянно го гледаш – нашепва Виктор – винаги ще си спомняш за мен“. Километрите на раздялата могат да бъдат и поносими. Стига само да не си раздадена докрай. По задиращите, приказно красиви върхове на Европа, под чиито облаци се опитват да бъдат щастливи порасналите ти деца. И още, назад, в екливата пустота на България, където този, когото обичаш, е изронил вече своя пътека. Натрупал е любов. И е станал семейство. Можеш ли да обичаш някой, който се е превърнал в семейство?

- Снимката на семейството ти с онези бели и червени пискюли по дрехите, която публикува вчера на Фейсбук много ме впечатли, Лина – казва Арън, потопил устни в първото еспресо за деня – Каква екзотика притежават вашите традиции! Може ли да закупя такъв амулет и за себе си? Носи здраве и просперитет, нали? Мноого интересно! На човек му се иска да вярва в такива неща. Ако има време...

Лина отлично разбира, че заедно с Арън, близките и непознатите си живее в полу-време. Полу-майка и полу-любима. Полу-дъщеря. Полу-жена. В битието на липсващите половини, излитането от себе си е невъзможно. Десет копия за подпис в централата. Господи! А кой измежду тях е оригиналът? Русите и отражения в огледалните прозорци на офиса свиват рамене в синьозелено недоумение.

- Пуловерът ти се е разнищил, скъпа – с гей-естетическо неодобрение подмята Арън – Съвременните жени нямат усет за завършеност! Ако преждата се разплете докато се прибереш у дома, може и да изчезнеш! Цветовете определят личността, нали? Всички имаме само розовата си кожа под тях... Но и прасетата са розови, докато са новородени...

Смехът на офиса е зловещо напомняне за гравитацията на чужда територия. Лина навива водораслова нишка около пръста си и се приготвя за изчезването. Ред разнищване в аснасьора и по конеца се заличава АмеркаЧикагоНаемитеСметкитеТрябванетоиРаботата...Три линии разплитане в метрото и тя вече е БезОтчаянатаЛюбоввБългарияиНадеждатаЗаНея... Финално разнищване у дома и ВодорасловатаПрелестеСамоКълбоКоетоеЗаличилоНеяиЖивота...

Лина сяда пред компютъра и закупува онлайн самолетен билет до България. Екранът след транзакцията остава анонимен и чист. В бляскавата му повърхност, без наизустения любим пейзаж, се отразява само една жена с кълбо разнищена прежда в ръка. Синьозелен зародиш на спасена история, която я вика у дома. Скиптър от треви, които знаят как да я стоплят. Планета за Лина. Ина. На.А...


Здравка Владова-Момчева