My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Thursday, 23 April 2015

Първомайска дилема

Лелеее, днес ка Майкъл Андонов Корубелиев, стриктен банков консултант в Лондонското Сити, се събуди и осъзна, че животът му е преминал най-малко през три поредни ери – Лаическа, Социалистическа и Капиталистическа! Същи динозавър, на когото дълбоко закопаните в скука и натягане, български корени, са го мутирали от обещаващ Комсомолски секретар на някогашната „Първа Майска Тутраканска Гимназия“ в щъкащ осивял субект с подозрително глобално излъчване по запецващите асансьори на мъглява империалистическа кариера!

Да осмислиш себе си в ергенската недостатъчност на полу – петдесетгодишната възраст, когато шефката ти е взискателна ошеметяваща блондинка с устни като подбалкански божур, а душата ти – шизоидна тръпка по младостта, попаднала вече в светлото бъдеще, за Майкъл се равнява на тресване с юмрук по идеално работещ компютър! Всичките му там, системи, файлове, информационни полета и фейсбуци с невинни закачки по фотошопнати девици, за миг се омешват и бъзват по екрана на разджурканите му емоции, където твърдото сталинистко възпитание на неговия дядо Пройо, залог за нерзбиваемата му днес, капиталистическа дисциплина, ръгва насреща с един единствен, римуван и ясен спартански въпрос:

„Мечката се мие, чисти във потоците сребристи.

Има ли за тебе пречка да постъпиш като мечка?“

Ха сега де! Как ще има пречка! Та нали десетилетия наред, бичуван от комунистическата хигиена насадена в честната му душа, Майкъл търка до самозапалване идеално поддържаните си зъби. Със „Сенсодин“, че венците му са проблемни. Обаче, година по година, вътрешният конфликт на започнатата в детската му България драма, се наслагва в битието без надежда за скорошен катарзис. Защото, днешният Майкъл, някогашният Мишо Суека, преименуван, образован и рендосан до неузнаваемост на Запад, дълбоко в себе си остава честният, редови комсомолски продукт на родния Тутракан, изтикал го с надежда за вчеловечване по големия свят. Вярно, по партийна линия, че не му достигаха високите оценки, но все пак го изтика. А какво направи той, внукът на Пройо Корубелиев? Взе, че се прекръсти, а на всичкото отгоре си уреди живота така, че и родният му дядо да не може да го познае. Бирени запойчета с колегите всеки четвъртък, картинг и пица веднъж месечно, и... постоянно бълнуване по балконския бюст на Дороти Рейгън, същата онази шефка, ошеметяващата блондинка с устни като подбалкански божур, разбиващо взискателна към всичките три ери на същността му. Кокетно-съблазнителна към Лаическата. Презрително – унищожителна към Социалистическата. И фатално – съдбовна към Капиталистическата. Щото, без да си кривне душичката, Майкъл знае как фатално зависи от съдбовното решение за следващото повишение на заплатата си от тази чаровна капиталистическа гаднярка. В диалектически разфокусираното му мироздание, героите – антиподи на вътрешната му пиеса го товарят с раздираща трагическа вина. От една страна, железният сталинист, дядо му Пройо, издигнал в осветеното минало правдивия лозунг – „Рейгън – враг номер едно на Тутраканската селищна система!“, а от друга жадуваната Дороти с предателската империалистическа фамилия и тяло амфорно, тяло неуморимо... Като летяща крепост в сърцето на подчинения и агресор.

- Божичко, как нищо не ми се прави днес – циква Дороти, надвесена над регистъра с месечните възнаграждения – дали защото утре започва месец май...

- Или защото, когато работиш в петък шефът ти умира – услужливо вмята завоалирана българска мъдрост в диалога Майкъл – все едно. Да отидем на по бира в пъба до банката?

По счумросаното, неартистично небе на Лондонското Сити, плъзва прелъститетелен слънчев лъч и цопва в питиетата на двама влюбени. Като разпояващ лазер в желязна завеса. Като нишка на идеологически неодобряван съюз, в чиято сюрреалистична анти-логика, упоена в уиски след старстна, с губещи се кадри,първомайска нощ, Майкъл бавно идва на себе си в амебно – дребната си квартира. Свит като пудел в божествените крака на владетелката си.

„Кое е най-сладкото нещо на света?“ – дудне като в оживял кошмар непоклатимият Пройо.

- Ъъъъъъ, любовта? – едва изтъркулва на български грешният му внук.

- Трудът! – победоносно изгърмява предтечата – Време е да ставаш, защото, мечката се мие, чисти...

- Във косите и сребристи – трансформира миналото в настояще банковият консултант – Днес ще бъда кротка мечка, щом ме топлят като в печка!

- Какво казваш, Майк? – отронва в просъница неустоимата Дороти.

- Нищо спешно, скъпа – делово отвръща обиграният джент – просто малка първомайска дилема. Би ли се замислила да промениш фамилното си име от Рейгън на Корубелиева в бъдеще?

В порозовялата островна утрин, слънцето огъва хоризонта в горещ, бракуващ пръстен. По него, като щипки, издухани от Юг, малки лястовици простират светли надежди. Лаически. Социалистически. И Капиталистически. Любовен триптих, глобалистически недовършен и невидим за света, като... четвърто измерение...


Здравка Владова-Момчева

Tuesday, 14 April 2015

До Женева и назад

Ако искате да прекарате лекомислена пролетна ваканция в глобализираното пространство на Европа, не ходете в Женева. Или пък... отидете, за да разберете отпосле, като се върнете в отправната точка, колко ще ви е хубаво!

Аз лично, нямам предразсъдъци, а любовта ми към пътуванията е толкова настървена, че всяка непосетена дестинация ме изпълва с романтика превтасала от очаквания, чак до ръба на плиткия ми туристически джоб.

Напускането на един Остров, макар и за седмица, предполага настройване за един Континент. Затова, всички бисквити, чайове, бекони и ментови шоколадчета, на които сте се привиквали в продължение на година, просто нямат място в багажа ви. Празнотата е осезателна в началните няколко часа, но, уверявам ви, първото еспресо със сметанова палачинка пред увесения ви нос в някое френско кафене, ще изтрият носталгията ви, ако не завинаги, то поне до края почивката.

И тази година залагам на сигурното, понеже тайната ми любовна афера с Франция продължава от доста време и все повече ме удивява с вярност, граничеща със съпружество. Там се чувствам защитена като в Ноев ковчег – има всичко, което ми трябва, а Потопът на ангажиментите ми остава извън средновековните стени на Анси, приютили за кратко озверялото ми желание да не правя нищо. Нищонеправенето е изкуство. Който го владее, печели собственото си уважение поне за месец напред. Дори завистта на познатите не е толкова сладка, колкото миговете, прекарани в летаргия сред шансонния рай на една разглезваща страна. В която камбанният звън на старинните катедрали, вкусът на жамбона и препечената коричка на златистата франзела, заедно с глътката червено вино те връщат в онзи мъркащ вариант на Сътворението, според който „ в началото беше отличната храна и... тя беше в ръцете на френски готвач“.

Но Раят никога не е бил достатъчен за късогледите наследници на Адам и Ева. Разбрах го поради собственото си изкушение. А то, с цялата си арогантност изпълва съзнанието ми с една – единствена дума – Женева. На една ръка разстояние от Анси, на някакви си четиридесет километра, точно оттатък невидимата граница със страната на часовниците – Швейцария. Да си бил там и то в столицата на Стандарта, според някои индивиди, с които ми се налага да си казвам „добро утро“, се равнява на помазание. И как само подхлъзва то! Право в свирепото лице на Истината!

Пътят се вие в съблазнителни серпантини, а оснежените върхове на Алпите гъделичкат с динозавърска нежност укротяващата рамка на идиличното небе. Караме по елегантните гърбове на исторически виадукти и небрежно изпреварваме патриархалното гостоприемство на миниатюрни френскошвейцарски селца. Пред нас е Женева! Поне услужливите табели на магистралата го твърдят.

На ръба на инициацията в швейцарственост поне за един ден, пред разфокусираните ми от глобализацията очи, като гилотина блесва острието на внушителна метална бариера. Господи! Толкова отдавна не съм виждала държавна граница, че нещо като позабравена тръпка по миналото пролазва гърба ми. Униформени Робокопове спират безстрастно само чуждестранните коли. Не с френска и швейцарска номерация, а тези – с английска и Бог знае каква от Обединената Европа. Нареждаме се в опашката на низвергнатите и само след минути през открехнатото ми стъкло се навежда перфектно симетрично лице на фотомодел, сбъркал професията си с тази на митничар:

- Продавате или купувате нещо? – на идеален английски пита Манекенът – Колко време ще останете в Женева и каква е целта на вашата визита?

- Туристи сме – с гукаща общоконтинентална фамилиарност отвръщам аз – искаме да разгледаме вашата столица. А русите ми коси се веят в арктически – слънчевата атмосфера. Незабелязани.

- Моля, предайте паспортите си за проверка – с неръждаема настойчивост скърца Красавецът. – И ме изчакайте, без да слизате от колата.

Самоподозрението е път към осъзнаване и на несъществуващи грехове. С разтреперана лапичка, лизната от алпийски студ, подавам британските ни идентичности, разпечатани в червени книжки, същите, като едно време, партийните. Насложените ни гражданства над простодушните ни български същества, подпечатани и прошнуровани от приемната ни родителка – Англия, изчезват в излъскания офис. След десет кошмарни минути, през които животът ни преминава като на кинолента пред оцъклените ни зеници, Ангелът – Пазител на недостъпната Швейцария се връща с неохота при нас:

- Петдесет евро – казва той – дори престоят ви да е за един ден, винетката струва толкова.

Цената на билета за комшийския рай не ме помрачава. Само защо, някъде по фризирания ми тил остава лепкавото усещане, че съм нередно пребиваваща тук?

Да навлезеш в Женева навръх Великден се равнява на проникване в заключен музей, край който се плиска разярено от пронизващия вятър, езеро. Няма никого. Ако не броим себе си и шепата чуруликащи японци, озарени от наличието на празни пространства около тях. Снимките са задължителни. Усмивките също. Тези, на японците са по-искрени от нашите. Ние пък, искаме да снимаме архитектурата. По моему, достатъчни са няколко щраквания с фотоапарата, за да запечатаме завинаги тежката, крепостна четвъртитост на обкръжаващите ни сгради. Часовниците са навсякъде. Както и бижутерийните магазини. Както и витрините със спортни ножове. Чекийки, както би се изразил дядо ми. Но в Женева остриетата са навсякъде. Те човъркат с цените си ошашавения посетител, резват със сибирска жестокост изнежената му, европейска кожа и ветровеят пространството, където всички очаквания на наивниците отлитат като бракувани хвърчила право в загребващите плавници на моревидното езеро. Желанието за емиграция е неизбежно. В Женева за пръв път в живота си усетих този странен копнеж...

Слънцето надниква като преварен жълтък от твърдо сварено яйце и старинният площад на швейцарската столица тирва десетки маси в пространството, на може би, единственото отворено кафене. Умирам за чаша горещ шоколад, щото ми е“ ууууууууу, студено“, брате Алеко!

Усещането, че всички хартисали по празниците обитатели на града, барабар с туристите са се завтекли към въпросното кафене, не ме оставя на мира докато търся три свободни местенца, които ще ми гарантират минутки наслада. На кокетна масичка, завити през коленете с пурпурно одеало, двойка млади швейцарци споделят чаша кафе. На учтивия ми английски въпрос дали мога да ползвам свободните столове, те откликват със също толкова учтив френски отговор. После потъват в очите си. Колко е хубаво да си влюбен! Дори и в Женева!

Ние си говорим на български. Смехът на дъщеря ми, сарказмът на съпругът ми. Умерен, равновесен момент. Миг хармония в този празен град, изпълнен със закрепостени амбиции.

Приветлив сервитьор донася сметката на случайните ни сътрапезници. Френската словесна дантела, заплетена помежду им секва, сякаш разпрана с швейцарска ножовка:

- П‘чку му матерну! – тресва на братски сръбски разяреният женевчанин. После хвърля на масата изпотени от дланите му, свидни гастербайтерски евра и повлича девойката подире си. Я към дома, я право към Балканите...

- Ово йе стандарт, брат – философски отронвам след него. И пожелавам бон кураж на всеки, който се е устремил към Женева. Аз, лично, давам на заден ход. Изневярата към Франция ме изпълва с дълбоко покаяние...


Здравка Владова-Момчева