My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 30 November 2015

Шест нюанса самота


Самотата е светлина. Съпътства в тихите есенни следобеди, когато дори и Лондон няма нищо против слънчевите лъчи. Усещане за цялост и завръщане в себе си. Хармония с ноемврийската леност на сезона. Мах на ръждива пеперуда. Бавно пропадане. Утаено умиране на градски дървета. Раз. Раздяла с клоните. Танц по въздушна спирала. Два. Увисване във въздуха. Равновесен натюрморт. Три. Докосване на листо до очакваща длан. Завършен философски етюд. Раз, два, три... Раз, два, три... Раз, два, три... Улична есен. Която валсува по мраморния шпалир на Кенсингтън. В самодостатъчния момент на душата си...

Самотата е егоизъм. Блещука с тънки сребърни езичета по витрините на „Хародс“. Диамантено изкушение в спастреното ми достойнство на минувач. Сетива видоизменени в желания. Виртуален нагон. Декорирана поза. Цвят шампанско в неоните на косите ми. Изкуствени кожи. Естествен грим. Аз съм ексклузивен мит. Наслаждавам се до ръба на всяка секунда заплащане в полза на личната си легенда. Няма значение каква е тя. Управлявам всички сюжети в змийската елегантност на суетата. За продавачите на илюзии, свободата за избор на посока е луксссс...

Самотата е рутина. Владее до съвършенство перфектното протичане на деня. Разговори и паузи. Паркиране и отпаркиране в платената зона на мисълта. Невалиден билет за избледнелите филми на щастието. Четири сезона еднакво време и пространство. Свикване с другите. Отвикване от себе си. Усъвършенстване на изкуството да участваш в миманс. Пълен пакет на сигурността да не продължаваш напред.Планиран позитивизъм. Разделно изхвърляне на мечти. Мумифициране на надежди. Котка в градината. Дъжд по разписание. Рондо „Островитяно“...

Самотата е... Мистър Смит.

- Darling – казва той – ще доразходите ли Уилиям вместо мен днес? Трябва да отскоча до клиниката. Само за няколко часа.

До тротоара спира линейка.

- Спокойно госпожо – обясняват двама плещести санитари – не е опасен. Просто пак е успял да избяга от нас. Уилиям е покойното му куче...

Кимам с разбиране. Към тях. И към сакото от туид, с шалче около шията и кариран каскет, в чието движение прозира дикенсова класика в изсъхнала плът.После поемам невидимата каишка на душата му. За да е спокоен, че понякога...

самотата е споделяне на Уилиям. Само че в дивия контекст на моята лична проза. Там няма нашийници. А само хоризонт, накъдето ще го освободя, за да тича към изгрева... защото

самотата е избор. Който понякога те прави щастлив!


Здравка Владова–Момчева

Писмо до Ив


Скъпи Ив,

Пиша ти, за да ти кажа, че правенето на планове понякога е вредно за личното щастие на човека.Много проста истина, която изпъква в моменти на световна тъга. Осъзнах я преди няколко дни, когато Лондон оплака любимия ни Париж с помитащ, мъгливо – претопяващ дъжд. В който кокетните ми намерения изчезнаха като в потоп. Защото онази сутрин се събудих и без да гледам новините по БиБиСи, просто тръгнах за работа усмихвайки се на един юнски спомен. Ти и аз по дребосъчестите улички на Итън, смесени в старомодната колежанска тълпа на път за църковна служба. Толкова английско, че чак присяда на сухо в гърлото. И толкова жадуващо отскок през Ламанша, че само глътка френско еспресо, макар и на Острова, би спасила мечтата от реалността. Тогава нямахме и идея, че всъщност малките радости зависят от големите конспирации. Та смело си представяхме как пием шампанско в „Мулен руж“, „Лидо“ или даже в „Крейзи хорсес“;-). Обеща първото питие да е от теб, помниш ли?

Днес аз нищо не мога да ти обещая. Защото тогава ти казах, че не разбирам хората. Че са ми останали само градовете, които обичам. Но те вече няма да са същите, ако от оазиси на живота, се превръщат в обиталища на смъртта. Дали ще можем да се завърнем в Париж? В онзи чаровен, ласкав и артистичен град, след чиито взривове светът отесня и всички се почувстваха още по-бездомни... Защото изчезна и онова място, най-доброто в квартала около Айфеловата кула, където Жерар ми каза, че съм винаги добре дошла за сутрешното си кафе, само защото съм сънародничка на Бербатов. Кой е Жерар ли? Просто спомен от един миг. От времето, когато фактът, че всички сме човеци, беше достатъчен, за да те приемат навсякъде. Убийството на себеподобни е унищожително и за гостоприемството, нали? А подозрението към ближния днес е най-актуалната философия на оцеляването...

... Видях снимки на предполагаеми терористи, заловени в Турция. Ив, та те са на възрастта на учениците ми! Онези, заредени с космическа енергия хлапета, които само свиха рамене, когато ги евакуираха от класната стая и ми казаха, че това може да се случи вече по всяко време.Че не им се вярва точно те да умрат. Че животът ще продължи и без нас. Безсмъртието е привилегия за безгрижието на младите. Ние само можем да им завиждаме за лекотата, с която са готови да го отхвърлят. Без да са видели Париж. Защото някой нагло им е отнел шанса да го обикнат. И е затворил любопитството им към света, в препоръчителната клетка на самосъхранението.

Тъжно ми е днес, Ив. Но нали ме знаеш, аз съм дързък мечтател. И знам, че унинието не ми отива. Затова ти предлагам друго. Да сменим дестинацията, за да докажем, че все пак всички пътища може пак да отвеждат към Париж. Да отидем в Льо Ман при свещеник Анри Фотра? Това няма да е бягство. А изход. Първа стъпка на завръщането към правенето на планове. Там сега се срещат религии и хора. Защото искат отново да станат човеци. Да се приемат едни други. И да отворят прекрасното малко кафе с кроасаните, точно под Айфеловата кула, в което Жерар ми каза, че светът е там, където бие сърцето ти.

И може би, след големия взрив на омразата, след потопите от тъга, след страховете на майките и безсънието на бащите, след хилядите молитви на многогласния човешки език, пак ще можем да споделим по шампанско? Ти и Аз. Той и Тя.Те. Другите. Всички. Ние.

Първото питие е от мен. Обещавам. Ще бъде сладко. С френски сладкиш. И с целувка. Като в среща с мечта за Париж!


Здравка Владова-Момчева