От обезверяване към обезЗверяване

Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.

Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа.От Хаосът, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!

Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност е закърняло собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.

Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.

Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единствения шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но, когато едно,все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?

Очевидно, красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата разревани, и сополиви се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато порастнахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.


Здравка Владова-Момчева

Да бъдеш с някого, на когото му пука за теб или една ултравиолетова рецепта за щастие

Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителсност , обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където , да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. В онази личностна и все пак общочовешка рамка на живота, в която можеш да провидиш и собственосто си лице, с твоята неповторима история. Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат. В нейната книга светът на повърхността е такъв, какъвто го виждаме ден за ден – разломен в типичните за съвременността ни и все пак лични посоки на нейните герои. Истории в полу-тон, където нарушената хармония на действителността и десакрализираната, вече бивша идилия на семейството в България и Европа, твори възможности за нови открития. Едно спасително послание за главните герои и за читателите, не по –малко ангажирани в случващото се на словесния екран пред очите им. Защото, някак си, всичко, което става в написаната реалност, се усеща като възможно и от самите нас, забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии. Където България, с нейната мистична и древна култура, с положителните и отрицателните герои на нашето време, с оживелите фигури на поетите Славейкови – баща и син – които казват, че „държавата е болна“, с младите си, търсещи хора и все още неизгубения си потенциал от учени – специалисти, се превръща в благодатен космически портал за един Ултравиолетов Пегас – личното чудо в живота на всеки, който съхранява добротата на вътрешния си поглед към света и случващото се в него. Независимо от несправедливостта и несъвършенствата на реалността, в която живеем. Независимо и от самите нас. Авторката не дава рецепти за глобално спасение, но посочва възможности за индивидуални пътища към прошка и щастие. Тя ни внушава, че понякога единственият опит не е достатъчен. Че повторението не означава преговор на еднаквостта. Че завръщането у дома е преди всичко завръщане в себе си, но в по – висока степен по спиралата на съществуването. Където всеки открива себе си помъдрял, пречистен и може би просветлен в големия вселенски промисъл, в който всички участваме...

Посланието на Виолина Иванова, обаче, ще ви учуди с обикновеността, с която е поднесено. Текстът е изчистен , достъпен и лек, наситен с фината душевност и усещането за светлина, типични за тази авторка. В нейния мироглед , характерен със своята елегантност и опрощаваща толерантност , прозират както натрупаният житейски опит, така и една завидна писателска култура, качества, които бих определила като рядкост във все по-наситеното с екшън и бруталност литературно пространство. Един момент за глътка кислород в сгъстената атмосфера на бездуховността, която все повече се опитва да ни превземе. Затова, затваряйки последната страница на тази книга, осъзнах, че няма друг начин да я дефинирам, освен чрез думите на самата нейна авторка – „щастието е във възможността да почувстваш, че си с някого, на когото му пука за теб.“ Ако прочетете романа, ще се усетите погалени от ултравиолетовото перо на Виолина Иванова. И може би ще откриете своя собствен Пегас, с който да препуснете към душата на ближния. Опитайте. На някого му пука за вас. А това си е истинско щастие ...


Здравка Владова–Момчева

Спасяване на Робин Худ/на Милена/

Пустите му англичани и техните островитянски хобита! Винаги съм се изказвала със сумтене по въпроса за късоватите страсти, обсебили парниковия вътрешен мир на настоящите ми сънародници. Котки и кучета. Валящи от небето и водени на каишки по земята. Градински гномчета и костенурчици, напъплили задните дворчета на британското прайвъси. Или пък сувенирчета с морски прасенца в торбички,морски прасенца извън торбички и морски прасенца с цветенца, надръстили шкафове и етажерки във всеки уважаващ себе си, британски дом. Да се опиташ да наместиш личните си Балкани в квадратурата на средностатистическото тъдявашно мислене е, усилие митично и мистично! Във всеки случай, крайно неразбираемо за местните любители на чинии с принтове от кралските сватби, колкото и празни да са те. Говоря за чиниите. Щото тукашните естети предпочитат да си ги окачват на стените, вместо да ги тирнат по софри и трапези, нагъчени и накупчени с мръвки и мезета, както си го уйдисваме ние по нашенско. Ама културен диалог по темата липсва, а пък свинското го доставят насам чак от Холандия, та нямаш никакъв шанс дори да помечтаеш за пръжка от Гочовия заден бут, докато окумен предъвкваш анонимен бекон, лишен от персоналност и национална идентичност...

Тюююю да му се не види! Добре поне, че местните традиции все още не са се размили в проливния дъжд и мъглите. И даже са толкоз привлекателни за новоизлюпените британски граждане, че направо ден след Нова година са ни амбицирали да разпорим реките по магистралата и да пердашим безстрашно към клуба по стрелба с лък в графство Х на мократа ни втора родина. То, не че толкоз ни е притумнало да се изявяваме в спорта баш след хамстерския уют на празниците, ама детето иска, какво да направим? Нали сме българи все пак. Орли на родителската любов. И хайде напред. Щото животът няма заден ход. А и ако не си във клубЪ, направо щръкваш в канавката край пътя, дорде не те заберат службите по чистотата. А те не рециклират чуждестранни отпадъци...

- Всички да се наредят в една редица зад линията и да вземат със себе си по три стрели!

Строен и непоклатим като дъб посред английска ливада, инструкторът по стрелба насмита в покорно стадо десетина елегантни дечурлига, довлекли майките и бащите си за публика в първия урок по справяне с мишена, без семейна намеса. С нашия татко тръпнем в умиление, че и щерката е там – тъмнокоса красавица от Балканите – през русите паяжини на островните гени. По кристалния покрив на залата плюскат дъждявици като за последно. Наборучено сиво. Кънтящо от плисъци. Локвесто място. Осветено в неони отвътре. Подпокривен лукс между нас и слънцето, тирнало на центрофуга миналогодишните захабени чаршафи на едно нищо и никакво, януарско небе...

- Стойка и лакти нагоре! Целите се в десятката! Готови? Старт!

Пред очите ми светят жълтите точки на мишените. Слънчогледови примамки за успех. И какво като небето е януарско, щом първенството бляска на една стрела разстояние, щом има илюзия за върховен момент, макар и затворен в херметическа зала? Добре заплатен. Ексклузивен епизод до следващата група обучаеми. До следващия транш от такси за победители. За добрите традиции, добър бизнес е сътворен, драги ми българино, отвсякъде гонен, навсякъде приет... Тез, що си плащат за хоби, веч не са роби, а... сноби??? Ама че съм мислителка и аз! Що не взема да се загордея като околните английски майки наточили камери и джиесеми подир децата си, ами съм седнала да се ровя из корените си, оводнени от дъжд и сълзи. Шшшшлюп! Плясват стрелите. Само една уцелва десятката. Дъщеря ми! Бррраво, крясва залата. Англичаните са богове на феърплея. Ако и да не им е по вкуса.

- Перфектно – отсича напереният инструктор – но има още едно изпитание преди финала. – Теоретично е, впрочем и съдържа шанс за групова победа. И такааа, кой е най-изкусният стрелец на всички времена?

- Крали Марко, маме – подсказвам с хайдушки хъс от левия корнър на залата.

- Стефан Хансен! Ким Юн Хи! Серджо Пагни! - надврещяват предложението ми разгорещените деца. По лицето на ошашавения им тютор потичат вадички сдържана английска пот.

- Робин Худ? – с подходяща британска тоналност вмята дъщеря ми.

- Точно така – смирен и довършен потвърждава инструкторът – друг, освен Пламена, да е чувал за него?

Мълчанието на агнетата не е спасение в глобалната тъпота. Добре, че нашенчетата са любознателни. И честни.

- Иначе, спасеният от забвение Робин Худ, като нищо имаше шанс да бъде обявен за българин. И ония щяха да ни повярват – казвам аз – че и Крали Марко, брат му, щяхме да пробутаме. Що си таквоз праволинейно, бе маме???

- Спокойно скъпа – с английска елегантност пали колата разсъдливият ми съпруг – ще го промоцирам на урока ми по езда следващата седмица. Нарекъл съм коня си Шарколия. Невъзможно е да не ме попитат откъде съм му дал това нестандартно име...

- Ами аз какво да река в класа си по бели дансинг, дарлинг? – притеснено увисвам в реториката на пространството – очевидно, в света на глобализацията не можеш да разпънеш идентичността си да покрие всички клубове в Англия. На коя национална героиня да се опра, че да им обера точките от раз, а?

- На Преслава диър, на Преслава – снизходително ми помага любимият – ще ги пометеш като Ел Ниньо, тия неграмотници, дето си нямат идея от национален идеал!

Подгизнал кипарис край пътя се покланя насилен от неустоимия вятър. Върхът му раболепно докосва земята като зелената качулка на спасения Робин Худ. За неутолимата ми българска душа, той вече е Рóден Худ. Що пък, ние българите, да не си го осиновим? Тъй ами, хем и Крали Марко ще си има брат, па и Преслава ще намаже откъм ухажори... Стига вече сме се свивали по ъглите с едни и същи персонажи. Време е за нови лица. Интегрирайте ги, българи, интегрирайте ги, че нацията се топи и има нужда от герои!


Здравка Владова-Момчева