Лошо старо момиче

Мери-Джийн е образцова католичка. От нея се излъчва такова стресиращо смирение, че на човек му става неудобно да се тюхка наоколо за разните му там битови дребнотии, като например плащането на сметките, коледните намаления или хонорарите на домашните помощнички в щастливото Кралство.

- Порядъчността е чисто английски патент – обича да казва тя – и трябва да се възпитава от младини. Нямаш ли я, греховете рано или късно ще допълзят.

Затова, всичко, ама наистина всичко около нея, от четирите и дресирани деца, до стриктното посещение на службите в местната катедрала, е толкова изрядно, че на диваците - вярващи като мен, неустоимо им се иска да бъдат пречистени чрез картотекираната мъдрост на последователните и разбирания.

Отдалечена връзка

Часовникът звъни с нежна електронна настойчивост. Шест часа. Събуждане в кутия. Така се струва на Рая сутринта, глазирана от замръзналия дъжд. Всичко в тази страна и изглежда като в стъклена мъгла – начупени лица, унили дрехи, мирис на „Макдоналдс“. Транссексуалната двойка от съседния апартамент крещи в неразбираем двуглас, а сляпото куче на стареца отсреща препикава улицата с виновно, инвалидно изражение. Понеделник е. Почивният и ден.

Трябва да прескочи до обществената пералня. Да натъпче дрехите си в комуналния никелов барабан и да се прави че разбира акцентите, кихащи към нея от четирите посоки на света. После незабележимо да открадне своя миг спокойствие, сгушила вежди под безформената шапка – чорап, нахлузена на главата и като плетен абажур – временна защита срещу погледите на минувачите. Може ли някой да я познае? Кварталът не е голям. Изтрезняването на обитателите му след неделя нарива на улицата всички отпадъци от отлетелия уикенд. Вестници на парцали, парцали от бивши дрехи след стотна употреба и хора - парцали – наритани от съдбите си сред кофи за смет. Тротоарът, стъпкан парцал, е постелката на обречените. Добре, че нагоре е само небе, та душите им да излитат и да се връщат обратно наркотично свободни от скучната обща нормалност.

Безсмъртният Зорбас/На Димитри/

Понякога забравяме, че истинският живот е всичко онова, което не можем да си представим, а чувството за преситеност и умората са само маски на предстоящите чудеса.

Лятото на 2017та се стоварва върху мен като парен чук. Жега и километри, през които душата ми пищи за оазис. Без звуци и аромати. Само цветове, през които вибрира изтънялата и аура. Неистово желание за покой. До пълно зареждане и възкресение. За да смогна да се завърна обратно в света. До следващото пресищане.

Пътувам. За пръв път пътувам без онова гъделичкащо, пеперудено чувство на очакване, което винаги ме е спасявало в скуката на реалността. Гърция се отваря пред погледа ми като олеандрово ветрило, натежало от слънце и прах, и затрупано в скалистия декор на недовършена древна пиеса. Камък, маслина, небе и море. Четирите елемента на тази скулптурна, бяла земя, непреходна в класическата си голота, ме обгръщат с мълчалива достатъчност.

Завоите на Халкидики ме замайват със светкавични гледки. Светът се нагъва в зиг -заг и красивата каменна арка на паркинга алчно зейва насреща ми. Да ме погълне и спаси. Искам душ, климатик и хладни чаршафи. Когато въображението блокира, тялото го замества с къси и точни желания. Тишина, моля! Искам и порция тишина!

ПЕЙКАТА /малка училищна пиеса/

Първа сцена

/От двете страни на сцената сядат Любо и Мила. На коленете си държат отворени лаптопи./

Любо: Хей!

Мила: Хей?

Любо: What’s up?

Мила: Сега на английски ли ще си пишем или ще си спомним, че сме българи?

Любо: Както кажеш, бейб! Благодаря ти, че ме прие за френд на Фейсбук.

Мила: Не съм ти бейб иии какво да те правя като непрекъснато ме засипваш с лайкове в Нета. Май е време да си затрия публичния статус. Какви ли не навлеци се навъртат наоколо!

Любо: Ако намекваш за мен, аз мога и да те блокирам! Искаш ли? Още сега?

Мила: Не! Почакай! Не ми се струваш толкова опасен … Пък и си правиш труда да ми пишеш на кирилица. Може да си початим още малко ако искаш …

Квартален наблюдател

Мисис Хърст ме „осинови“ още на първата седмица след нанасянето ми в района. Просто звънна на вратата и ме фиксира с ледниковите си очи, непроницаеми от пластовете недоверие, натрупани генетично в островитянското ѝ родословие:

- Здравей скъпа – скръцна гласът ѝ – дойдох да се представя. Аз съм тази, която ще те наблюдава оттук нататък.

Тогава още не знаех, че в уважаваните квартали на Кралството нежният шпионаж е задължителен. А дискретното клюкарстване по адрес на съседите – дълг на всеки отговорен гражданин. Затова, досадният навик на Рон, наемателят отляво, да пуши марихуана всяка събота вечер, завлечен в талазите на любимото си реге и валкириевите вопли на Кристийн, обитателката отдясно, непримирима с пропадналата си оперна кариера, ми бяха поднесени на тепсия от добрата Мисис Хърст:

ФИМО/на Любомира Азова/

Вечерта захлупва като оловен капак нажеженото село. Мирише на печени треви и разтопен асфалт. Петлите хъхрят омърлушени наставления към летаргичните си кокошки. Замаяни кучета пролайват от немай къде зад оградите. Тихо бълбука охладена ракия, а ножовете плъзгат стоманени езици по зърнестата, захарна плът на доматите. Салатено време. Жега. Иде ти да си порнеш кожата от глава до пети, че да изхвърчи душата ти нагоре към небесата и да пърха, да пърха, дорде срещне вятър. Да се врътне нагоре-надолу, както си му е редът. Да се замае. И пак да повярва в безсмъртието. До сутринта. Докато те шибне обратно животът право в муцуната. Че да си дойдеш на фокуса, да вървиш напреде си и да заслужиш, твоята верица, следващата ракия.

- А чи стига вися по тъз ограда бе, майка! Какó толкоз има да ѝ оправяш! То не бе стъргане, то не бе чудо! Царски палат таквоз подгъзуване не й виждал, камо ли наща мизерийка. Метър на метър дървенийка бе, Фимо, ръгни ѝ там два здрави кола, подпри я откъде единия край дет е провиснала, чи ила да са нахраниш. Такъз гивеч съм ти сготвила, пръстите да си оближеш. Стига я люска тая сливовица на гладно, стига! Изпила та й, значи, на джибра приличаш …

Шехерезада

- Двадесет и осем сарита и двадесет и осем чифта обувки, везани с мъниста. Двадесет и осем дни в Дубай. Чувствам се като Шехерезада, когато преминавам през мраморното фоайе на хотела. Саид винаги ме води там, когато е в командировка. Всяка сутрин обличам различен шалвар-камиз и както съм с него заставам под душа. Обливам се, докато самата аз се почувствам вода. После се плисвам на терасата и заставам под слънцето за петнадесет минути. Представяте ли си, Мисис Ем, петнадесет минути на петдесет градуса жега? Наблюдавам как цялата влага се изпарява от мен и как под коприната се превръщам в пустиня. Добре, че съм родена по тези места и знам как да опустявам красиво …

Срамежливи лъчи, като котешки лапички търкалят слънчеви топчета в процепите на кадифените завеси. Мирише на затоплен прах, а въздухът тежи като обвинение в сумрачните коридори на колежа. Не ни разрешават да отваряме прозорците. Двадесет и пет градуса над нулата е сериозно нарушение на правилата, докоснати от намека за живот, разсъмнал в усмивката на английското лято.

Режисьор

Филип става точно в пет часа сутринта. Свива цигара и докопва джезвето в мръсната купчина чинии. Грохналата викторианска камина срещу избушеното кресло поглъща поредния фас. Черно-бяло разсъмване. Идеална заставка за начало на филм „ноар“.

Данчето ще дойде в събота. Шефовете я пускат на всеки две седмици. Значи, всяка трета неделя „мексиканските“ манджи в ресторанта на ъгъла ще се готвят без българска чубрица. Усмивка. Трябва да измисли нова лъжа, за да не я откаже да го посещава от време на време. Тя му омалва да и направи „детенца“. Едно след друго, че да се гледат, докато работи при пакистанеца. Филип я оправя с благородно милосърдие. После сляга душата си до сочното и непретенциозно тяло, замечтано за мъж, когото да пере и храни, докато смъртта ги раздели. Мокрите ризи по простира над главата му застояват въздуха в стаята. Мирише на изоставен театрален гардероб. В ежедневните репетиции да прикриваш себе си, костюмите са излишни.

Кой е този език?

Щураво. Ядно. Размазало сезоните време. Слънце и дъжд на валявици, безпардонни към големия град, наюркал хора и коли в насъщна надпревара. Без паркинг за мечти. Тук е писта за амбиции и доказване… Аз, аз, аз… Моето Ауди на три сантиметра пред твоето Мини … Смири Ламборгинито си, надцаквам те с Тесла и по дяволите този кралски кортеж, дето се пречка в пространството с короновани по капаците тенекета на колела. Реверанс към Величеството… Битка за сантиметри… Остров… Робинзоново кралство, в което всяка двукрака, пешеходна човекоеднодневка се пада роднина на дивака Петкан – ококорен, искащ, и недорасъл да уважава себе си. Готов на всичко, за да го превъзпитат в Поданик с местен паспорт и неуместен акцент, заради който се изчервява при всеки провал на интервю за работа, при всяка разминавка с илюзиите… Лондон е. Няма места. Бъди благодарен, че си се докопал поне до едно безкофеиново еспресо …

Въх! Северноанглийски мъх!

- Джазабел! Оу, Джазабел!

Когато човек се е озовал в сърцето на шотландска, смъглена от растителност гора, стиснал душата си между зъбите, с тегнеща камера в дясната ръка и току що намерен кокер шпаньол в лявата, последното нещо, което иска да чуе, е това прочуто английско „оу“, предизвикващо мигновено мумифициране на вътрешностите и спонтанен рефлекс за бягство. С глътната граматика и разтреперани колене, висяща като руса градина над гърмящата бездна на водопадите „Фойърс“, някъде сред Високите земи, съзирам изискана възрастна двойка, която амбициозно катери плесенните скали към върха, поплют да си бъде само мой поне за няколко минути съзерцание. Около изтръпналите ми дюстабани копринено подскача кучето, което открих долу на пътеката и с весел лай приветства намундрените си стопани, вкопчени в предпазните парапети на стремглавата стръмнотия.

- Оу! Оу! Оу - като гвоздеи в слуха ми се зачукват ревматичните възклицания на аристократичните пенсионери и в този миг алергична неприязън към добрите обноски и цивилизацията, душват гърлото ми в покосяващо – безнадеждна непоносимост.

- Джазабел ела тук – крясва дамата и с опитомен, виновен квик, непослушната кучка сурва надолу към неизбежната си дресура.

Лох Нес – среща със себе си до обратно повикване/На мен, Габриела Дивитлийска и прекрасната ми, умна дъщеря Пламена, по случай двадесет и петия и рожден ден/

Монолитно, плътно, пълноводно присъствие. Потоци олово, процепени от струи сребро. Непроницаемо, течно пространство. Права линия от бяла пяна на стотина метра от брега, разтегната безначално и безкрайно. Торфена пролет с жълти отблясъци под лъчистия меч на Севера. Синеоко небе с метални зеници. Пропукано зелено в изящни върбисти филизи.

- Готфрид – провиква се женски глас от караванния парк зад гърба ми – не замръквай до езерото! Казват, че през нощта чудовището излизало и се вселявало в душата на този, който е останал на брега.

Скована от страх и щастие усещам кръглите камъчета под стъпалата си като единствена връзка с реалността. Погледът ми напразно търси пълно потапяне в непробиваемата бездна пред мен. Равна повърхност посреща и отблъсква очите ми. Отскачам все по- надълбоко в себе си при всеки опит да проникна в тези тотални, люспести води, които обсебват пространството подобно ленивото тяло на дракон. Страннен магнетизъм. Уж мога да си тръгна, когато реша, а ми се иска да остана тук неясно – дълго – завинаги …

Ние сме на всеки сантиметър

Да разгърнеш дебрите на миналото е възможност, осигурена чрез остатъците от него. Мистерии, истории, драми, заклинания, суеверия, открития, вълнения … всичко в крайна сметка се свива в камъка, по който драпаме да открием следи от съдбите на онези, които са се опитали да бъдат забелязани поне за кратко на тази земя.

Прекрачвам с ускорен пулс прага на Розлинската Капела, приковала вниманието на модерния свят след енигматичното и участие в бестселъра на Дан Браун, „Шифърът на Леонардо“. Цялата тръпна от вълнение, току що влетяла и нацелувана от любимата ми Шотландия, след двегодишна раздяла. Подготвена съм да прекарам часове под арките, натежали от орнаменти и сантиметър по сантиметър да разглеждам, да се взирам, да проникна отвъд камъка и времето. Да се разтворя в магичната аура на това място, за да разбера, ако е възможно, поне частица от посланието на Посветените, вградили символите си в мраморна левитация, вековно застинала в куполите над човешкото любопитно присъствие.

На един малък джент

Безсънието е възкресение за спомените. Когато не мога да заспя сякаш отварям врата, през която преминават присъствия от миналото и тогава разбирам, че всяка среща в живота ми ме е направила такава, каквато съм. Просто себе си.

Забелязах Едуард, когато той беше на пет години. Малко,съвършено, английско създание. С изваяно мраморно личице – зеленооко и безкрайно сериозно. Като тихо езеро, покорило дълбинните подмоли на бездна.

- Може ли да Ви държа за ръката докато децата играят навън в обедната почивка, госпожо? – попита Едуард и оттогава, в продължение на година ние двамата прекарвахме заедно по един час на ден. След това разкваканите госпожици от началните групи свикваха зачервените си питомци обратно в класните стаи.

Ирландски танц

- Снощи сънувах, че говоря ирландски език – ни в клин ни в ръкав обявявам в офиса, където пристъпите на сутрешната скука кликат по клавиатурите на компютрите под сънливите неони на унилия таван.

Всички се втренчват в мен, сепнати от смисленото послание, пренесено от имейлите в човешката реч.

- Когато за последен път си бях у дома преди две години, имах чувството, че пребивавам в кочина – мазохистично откликва Джун Пендър, единствената ирландка сред нас, кой знае защо винаги готова да търси от обкръжението унизително съчувствие заради произхода си.

- Не мога да повярвам, че казваш това – възмущавам се аз – та страната ти е една от най – очарователните дестинации за туризъм с древната си култура, а езикът и …

Всички да седнат!

Да бъдеш английско куче е привилегия, достъпна за отбрани породи. Никой средностатистически помийяр не би посмял да се вреди в стройните, нанизани на кадифени каишки, киноложки редици. Защото, от време оно, плебеите не разбират колко е важно да бъдеш от сой, за да те забележат. Да заговорят господаря ти по повод копринената ти козина и някак неусетно да те пробутат под масата с гумен кокал в устата, докато над благородната ти осанка затропат диалози в синхрон с островния дъжд – перли в короната на неумението сам да потърсиш малко внимание за себе си.

- Господи! Тя е прекрасна! Има Вашите очи!

Красивата сервитьорка от викторианското кафене в градинския център на Имението, почти коленичи, за да докосне аристократичната сребърна глава на поддържаното женско хъски, което надменно я стрелва със сините си, езерни очи. Собственикът – спортен, посребрен господин на неопределена възраст и поглед на разтопена шушулка – одобрително проследява дългобедрените очертания на момичето и завързва с него учтив разговор за навиците на неотразимата си кучка.

АНОНИМНИ ГЕРОИ

Героите спят в анонимни гробове -
натежали скрижали без дух и без плът.
Запустялата памет, сред кикот на сови,
нежно-плесенно чезне в отеснелия път.

Казват, нищото раждало мрак и сияние.
И не иде доброто без Юда и кръст.
А червивата бездна в беззведно мълчание
връща глас от пустиня. Свобода или пръст.

Малка женска трагедия

Мъжките трагедии са монументални. Грандиозни. Героични. И потресаващи. За тях се пише, помни и чества. Церемониално някак. Христоматийно. Епоси вдъхновяват историята, муза възпява оня гиблен гняв на Ахила. Кахърен юнак балкански рони сълзи као желти дюли в полата на майка си, дорде личният му кон го съветва как да отърве първо либе от подла венчавка с конкурент-младоженец. А разни сърове-ланселоти прелъстяват гуиневирите на честните крале-артури, та после падат раздъвкани в сагите – вековните клюки на човечеството - възпяващи нечуваните им подвизи …

Женските трагедии са миниатюрни. Любови. Сватби. Детенца. Хилядолетия разкрасяващи мъчения, заради заетите ни в насъщни битки, герои.

Излишна лира

Малките градове са егоисти. В тях има място само за онези, които са се примирили с този факт. И с ъглите заострена недостатъчност на пространството. И с миниатюрните площадчета, захапали шадраваните си, през които изплюват илюзиите на минувачите, забързани към теснотията на следобедните кафенета.

Трябва да бъдеш истински виртуоз, за да се справиш с претенциите на малкия град. Да се усмихнеш чаровно пред поредния пенсионер, изгубил посоката на живота си, да финтираш изтърчалите хлапета в отвоюваните ти стъпки до супермаркета и да паркираш винаги на правилното място, защото иначе рискуваш да останеш я без ръкав, я без копчета, промъквайки се в навалицата от калници, брони и фарове… Дишай. Издишай. Задръж. Ако искаш да останеш жив, първо се научи да възкръсваш ежедневно.

Мамо…

Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че надзърнах в света, след като осъзнах, че имам майка. В нея се пазеше всичкото ми – защотата, неможенето и моженето, сричането и обичането, и онази неразбиваема увереност, че хубавото ще се случи. Много скоро, след опашката на секундата, която замиташе цялото зло, което не разбирах, защото мама ме предпазваше като скафандър.

Моите спомени с нея са оцветени в златисто. Вярвам, че това е нюансът на живота, който ни възкресява в минало време. По -млади. По-хубави. По - достатъчни. Просто самите ние. Преди помъдряването. Докато забиваме нанякъде, без да ни пука дали това е вярна или грешна посока.

Мирис на пари

Казват, че парите не миришат. Не е вярно! Ухаят и още как! На „Шанел“ и „Гучи“. На „Нина Ричи“, „Ланком“ или „Диор“. Има и още аромати… Достатъчно е само да влезете в някоя класна стая на частно английско училище, където се обучават внуците и пра-внуците на световните маркови магнати, за да се уверите колко съм права. Там всичко е … толкова ясно, че простосмъртният веднага разбира, първо, колко е прост. И второ – колко е смъртен. А няма сила, която да промени света. Защото в дързост и красота се възпитават онези, които могат да си го позволят. Нищо, че понякога и богатите също плачат. Но това е само, за да осигурят заплатите на своите подопечни учители, които усърдно се трудят, за да им осигурят подходящо образование. Както и парфюмирани салфетки за попиване на сълзите. Както и нежна изолация от битието на работещата био-маса. Както и … Абе, с едно изречение, откакто започнах да преподавам на Олимп, все по-малко ми се приисква да слизам на Земята. Някак си, животът долу запецна и спря. А аз се понесох ефирна и изискана в аромата на пари, като същи самонадеян мускал с розово масло из памуците тестерна атмосфера на бъдещия световен елит.

Търновски образи, островни скициДжоана

„Скъпа Здравка,

И тази Коледа с цялото си сърце пожелаваме на теб и прекрасното ти семейство любов и светлина! Бъдете здрави, обичайте се и не спирайте да пътувате! Животът е вълнуващо приключение, затова Майкъл и аз решихме през новата година да отидем на ваканция в Кипър. През май разцъфтяват розите. Ще бъде чудесно двамата да се насладим заедно на тяхната красота. След като внучката ни Хейзъл е вече в колеж, за нас е по-лесно да планираме мечтите си. А как сте вие? Надяваме се да сте здрави и да успявате във всички свои начинания.

С много обич,

Джоана и Майкъл

P.S. Робърт напредва с уроците и продължава да свири на цигулката, която му подарихте! Изпраща ви поздрави!

Джоана“