Лошо старо момиче

Мери-Джийн е образцова католичка. От нея се излъчва такова стресиращо смирение, че на човек му става неудобно да се тюхка наоколо за разните му там битови дребнотии, като например плащането на сметките, коледните намаления или хонорарите на домашните помощнички в щастливото Кралство.

- Порядъчността е чисто английски патент – обича да казва тя – и трябва да се възпитава от младини. Нямаш ли я, греховете рано или късно ще допълзят.

Затова, всичко, ама наистина всичко около нея, от четирите и дресирани деца, до стриктното посещение на службите в местната катедрала, е толкова изрядно, че на диваците - вярващи като мен, неустоимо им се иска да бъдат пречистени чрез картотекираната мъдрост на последователните и разбирания.

Отдалечена връзка

Часовникът звъни с нежна електронна настойчивост. Шест часа. Събуждане в кутия. Така се струва на Рая сутринта, глазирана от замръзналия дъжд. Всичко в тази страна и изглежда като в стъклена мъгла – начупени лица, унили дрехи, мирис на „Макдоналдс“. Транссексуалната двойка от съседния апартамент крещи в неразбираем двуглас, а сляпото куче на стареца отсреща препикава улицата с виновно, инвалидно изражение. Понеделник е. Почивният и ден.

Трябва да прескочи до обществената пералня. Да натъпче дрехите си в комуналния никелов барабан и да се прави че разбира акцентите, кихащи към нея от четирите посоки на света. После незабележимо да открадне своя миг спокойствие, сгушила вежди под безформената шапка – чорап, нахлузена на главата и като плетен абажур – временна защита срещу погледите на минувачите. Може ли някой да я познае? Кварталът не е голям. Изтрезняването на обитателите му след неделя нарива на улицата всички отпадъци от отлетелия уикенд. Вестници на парцали, парцали от бивши дрехи след стотна употреба и хора - парцали – наритани от съдбите си сред кофи за смет. Тротоарът, стъпкан парцал, е постелката на обречените. Добре, че нагоре е само небе, та душите им да излитат и да се връщат обратно наркотично свободни от скучната обща нормалност.

Безсмъртният Зорбас/На Димитри/

Понякога забравяме, че истинският живот е всичко онова, което не можем да си представим, а чувството за преситеност и умората са само маски на предстоящите чудеса.

Лятото на 2017та се стоварва върху мен като парен чук. Жега и километри, през които душата ми пищи за оазис. Без звуци и аромати. Само цветове, през които вибрира изтънялата и аура. Неистово желание за покой. До пълно зареждане и възкресение. За да смогна да се завърна обратно в света. До следващото пресищане.

Пътувам. За пръв път пътувам без онова гъделичкащо, пеперудено чувство на очакване, което винаги ме е спасявало в скуката на реалността. Гърция се отваря пред погледа ми като олеандрово ветрило, натежало от слънце и прах, и затрупано в скалистия декор на недовършена древна пиеса. Камък, маслина, небе и море. Четирите елемента на тази скулптурна, бяла земя, непреходна в класическата си голота, ме обгръщат с мълчалива достатъчност.

Завоите на Халкидики ме замайват със светкавични гледки. Светът се нагъва в зиг -заг и красивата каменна арка на паркинга алчно зейва насреща ми. Да ме погълне и спаси. Искам душ, климатик и хладни чаршафи. Когато въображението блокира, тялото го замества с къси и точни желания. Тишина, моля! Искам и порция тишина!

ПЕЙКАТА /малка училищна пиеса/

Първа сцена

/От двете страни на сцената сядат Любо и Мила. На коленете си държат отворени лаптопи./

Любо: Хей!

Мила: Хей?

Любо: What’s up?

Мила: Сега на английски ли ще си пишем или ще си спомним, че сме българи?

Любо: Както кажеш, бейб! Благодаря ти, че ме прие за френд на Фейсбук.

Мила: Не съм ти бейб иии какво да те правя като непрекъснато ме засипваш с лайкове в Нета. Май е време да си затрия публичния статус. Какви ли не навлеци се навъртат наоколо!

Любо: Ако намекваш за мен, аз мога и да те блокирам! Искаш ли? Още сега?

Мила: Не! Почакай! Не ми се струваш толкова опасен … Пък и си правиш труда да ми пишеш на кирилица. Може да си початим още малко ако искаш …

Квартален наблюдател

Мисис Хърст ме „осинови“ още на първата седмица след нанасянето ми в района. Просто звънна на вратата и ме фиксира с ледниковите си очи, непроницаеми от пластовете недоверие, натрупани генетично в островитянското ѝ родословие:

- Здравей скъпа – скръцна гласът ѝ – дойдох да се представя. Аз съм тази, която ще те наблюдава оттук нататък.

Тогава още не знаех, че в уважаваните квартали на Кралството нежният шпионаж е задължителен. А дискретното клюкарстване по адрес на съседите – дълг на всеки отговорен гражданин. Затова, досадният навик на Рон, наемателят отляво, да пуши марихуана всяка събота вечер, завлечен в талазите на любимото си реге и валкириевите вопли на Кристийн, обитателката отдясно, непримирима с пропадналата си оперна кариера, ми бяха поднесени на тепсия от добрата Мисис Хърст: