My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Tuesday, 20 February 2018

Меракът Умира Последен

Бабата на Мейси Търнър членува в пенсионерски клуб. Голяма работа! Така де, в това очарователно кралство докато те признаят за пенсионер минават мнооого години. И ако непременно държиш да живееш дълго и щастливо като в приказките, непременно трябва да приемеш едни други правила. Дори да се заинатиш да бъдеш самотен мизантроп, копаещ в задната градина, изпълнен с презрение към обществото, нямаш ли статус за принадлежност към съответната възрастова организация, пиши се умрял и забравен. И презрян. И изтрит от колективното съзнание. Съща липсваща стафида в курабията на английския чай в пет часа, който събира бившите работещи около имперската кръгла маса в „Прегръдката на Кралицата“. В градчето всички харесваме този ресторант. Не знам какво ни прихваща, ама само някой да Го спомене и присъстващите веднага започваме в надпревара да си разказваме колко сме яли, пили и платили, когато за последен път сме били стиснати в тази могъща „Прегръдка“. Ако ме загъделичка балканското мислене мога да анализирам фаталното привличане на мястото спрямо мераците на местното население. Но не смея. От години разсъждавам под прикритие, а това означава стриктна вливка в мейнстрийма на всеобщия манталитет с меандрите и живописните бълбукания над иначе смъртоносните му дълбочини. Зима е йощ. Не ми се мръзне по ъглите на обикновените кръчми. Друго си е да те поканят на поредния рожден ден на бабата на Мейси Търнър, барабар с пенсионерския клуб, право в „Прегръдката на Кралицата“.

Monday, 5 February 2018

Начос от бачос

Който работи в събота, най-сладката част от уикенда, в някой световен мегаполис, само той знае какво е глад! Всички чипсове, снаксове, байтове и разните му там заместители на храната, хилнати по витрини и рафтове по пътя към метрото, просто настояват да бъдат изхрупани докато ти вървиш по тротоара, бориш тълпата и се транспортираш към мястото, където обикновено се прибираш да спиш. Ние, модерните клошари от 21ви век знаем как да оцеляваме. Важното е да се преструваме, че не сме такива и да наричаме „дом“ комфортните четиристенни заграждения, с чиято газифицирана топлина се завиваме нощем. Лесно е и анонимността е гарантирана. Защото смисълът на глобализацията е именно в това – да продължаваш напред. Стъпка по стъпка, компромис по компромис и джендър по джендър да се отдалечаваш от себе си по пътя на подмяната, докато съвсем забравиш за какво си го тръгнал… Та къде бях и аз? А, да!

Розов кадилак

Запознанство с английски милионер, при това в гробището на старинна църква от 11 век, може да се случи … само на мен. Защото си ги привличам старннотиите. Нищо, че обитавам 21ви век и редовно следя новините по телевизията, вкалъпена в късите януарски денонощия.

Обичам Темза, защото тя е мързелива река, с имперско самочувствие, което никакво глобално затопляне не може да изпари. Нейните води са винаги монотонни. Тръгнеш ли до тях, „все по теля, по теля“ на мислите си, ни бяла лястовица, ни Моканин, могат да те обнадеждят. Безбъдещност вечна в тъмницата течна – така мога да поетизирам нежния сплин, който се мрежи наоколо, докато чуждоземно пресичам на пръсти под английските плетове протегнали вещерските си подрязани нокти над вятърната ми глава.