За една планина в Тибет

Имран живее денонощно. Също като Лондон, където източните му корени са се вплели във всяка вибрация на мегаполиса – страстно, непоколебимо и ненаситно. Когато се почувствам сбухана от ежедневието на Града, винаги се сещам за Имран. В него обитава някакво хилядолетно спокойствие, от което избуява адско желание за превземане на всичко. Само няколко минути в размисъл за това негово изконно равновесие са достатъчни умората ми да се разсее в тънката мъгла над Темза.

Познаваме се от десет години. Срещнах го на една изложба, откъдето той закупи картина на планина в Тибет, одрана от ледникови нокти, пропукали скалите чак до каменния скелет на Живота. Нищо преди зачатие. Мъртъв покой, преди докосването на Бог.

ЗАВИСТ

Съседът ми отсреща е страшно ексцентричен. Мисля, че добрата стара Англия му е тясна и само лудите пари, които изкарва, за да се шири в огромната си къща с градина, пълна с райски екзотики, го задържат на този, топнат в Ламанша, остров.

Жега е. Местните роптаят. Младите се обичат по парковете, хормонално поощрявани от слънцето. Бирата в супермаркетите намалява. Сладоледът – също. Испанските дини в „Сейнсбъри‘с“ клонят към критичния минимум и криза, икономическа и нервна, витае над цялото кънтри, обляно в цъцрещите, нажежени ласки на юли.

Не мога да спя, защото летните английски нощи ми напомнят за дома. Или за Гърция с нейното звездно шапитó след бляскавите дайрета на залеза. Или за Италия с горещия ѝ, шоколадов мрак, в който страстно потъваш без желание за разсъмване… Ама я се опитай да прехвърлиш всичко това на възпитаната английска земя, де ! Ще опиташ, но само с това ще си останеш. Я някой ще уведоми полицията, че си твърде южен в разбиранията си за живота, я друг ще те погне, че не си дорасъл за тъдявашния уей ъф лайф…

На съседът отсреща, обаче, въобще не му пука за дребничките страховце, обсебили извънбританските души под прикритие. Як като бик, в разцвета на силите си и с мозък, смъглен от няк‘во си негово нещо, той всяка вечер паркира една разкошна „Тесла“ под разперената палма, надвиснала през оградата на градината му. Надънва снобарски орнаментираната врата на къщата си с крак, обут в разтреперващо-марков чепик и веднага хлътва в банята, където прекарва най-малко два часа. Чисто гол. При широко отворени прозорци…

По това време, аз и Елизабет, съседката ми отдясно, (похотлива пенсионерка с претенции за пуританка) обичайно поливаме хортензиите в дворовете си. Аз – с маркуч и поглед, насочени смирено надолу в напуканата от сушата английска земя. Тя – с лейка и на лалугерски прибежки – досами ръба на оградата си, подгизнала от поливане на полуумрелия храст, развял изгнили, отчаяни листе под прозореца на скандалната баня. Комшията, междувременно, дуе мускули с драконовски татуси по тях зад перваза и наперва косата си с гел. Да стърчи нагоре. Че е жега. Дъни хард рок. Ама тихо. Щото сме в Англия. Представихте ли си картинката? Има още…

- Полиция ли да извикам или линейка – беснее в хамлетовски колебания разтрепераната Елизабет – този откачалник побърква целия квартал ! Да си ходи в страната, от която е дошъл ! Тук има правила и социални порядки !

А очите ѝ пърхат, излитат и кръжат нагоре към бруталното, непукистко голо тяло на чуждоземния Аполон като гладни врабчета, зарязани от природолюбители по време на годишен отпуск. И така е вече няколко седмици. Откакто ни лисна горещата вълна и превърна Англия в Испания, та съблече и пришълците, и местните, лъсна голата истина за пан-световната човешка природа: кой го може – нехае, кой не може … ми тва е…

Обаче, настъпи днес и чрезвичайно обстоятелство разтресе жегата, като врящо желе в заспалата ни улица. От мъркащата под палмата „Тесла“, освен ексцентричния съсед, излезе и стройна красавица с походка на току що проходила на опашката си русалка. Косите ѝ – въртопи от парфюмиран мрак – замаяха погледите на всички пенсионери от мъжки пол, замотали кучетата си по тротоара като бърсалки след безсрамната, мургава плът на непознатата. Елизабет си счупи лейката, а хортензията ѝ унило се спихна, лишена от вода, самочувствие и надежда. Зашеметяващата двойка влезе в банята и прозорците зейнаха към ококорения свят… На онези двамата им беше много горещо, предполагам … След пет минути пристигна полиция. Паркинсонично трептяща, Елизабет се опита да обясни на служителите защо ги е повикала. Гласенцето ѝ се сви като малка гъсеничка във фонетичния пашкул на думите, приготвени за отмъщение на Аполона. Наложи се да се намеся. Обясних на полицаите, че съседката ми е изпаднала в нервна криза от жегата, че това се случва често и предвид възрастта ѝ, е редно да се прояви снизходително отношение към нея. Тя ме намрази. Аз пък я мразя отдавна. Ама не съм ѝ го казвала, защото тук, в тази временно гореща страна, не е прието да издаваш чувствата си. Полицаите отидоха да си купят сладолед. Полях си хортензиите и почувствах, че се обичам заради собствената си справедлива доброта. Напук на правилата ще ви кажа, че:

1. Презирам завистниците и искрено ги съжалявам ( сори Елизабет и подобните ти ).

2. Покровителствам любовта във всичките ѝ форми и щом като е почнала, държа да стигне до хепи енд.

3. След като веднъж на 30 години Англия се е превърнала в Испания поради щастливата грешка на лятото, разперило лъчи над Острова, фиестата трябва да продължи !

А иначе, в банята, хубавицата намаза гърба на съседа с плажно масло против изгаряне на кожата пред очите на целия квартал. И за какво трябваше да се вика полиция?! Не разбирам. Така е на юг. Хората ходят голи в жегата и се мажат против прежурки. Англичаните трябва да свикнат с положението. Иначе, изгарят на място, с кухи лейки в ръце.


Здравка Владова-Момчева