Среща с Джизъс/На Гергана и Ефрем Ефремови/

Герито работи като рецепционистка в N-ската болница на един град в Добрата Стара Англия. Всяка сутрин пред нея се възправят нейните колеги – Дора от Латвия, Илона от Унгария, Мартина от Полша и Хесус, известен сред пациентите като Джизъс от Испания, които се нареждат в полукръг като златните звезди от знамето на Стария Континент на фона на синия тапет в приемната. Същи посланици на сътрудничеството и европейската интеграция.

Наоколо, притиснати като сардели, кихат, кашлят и плюват десетки брекзитиери на преклонна възраст, настойчиви да получат заветния час за среща с докторите си, а заедно с това и всичко възможно за изкопчване от обслужващия персонал – внимание, безплатен чай, салфетки за нос, тоалетна хартия и на всяка цена, душите на медицинските братя и сестри. Тази, последната претенция, може и да изглежда грандиозно пришита към броеницата от обичайни пациентски капризи, но в действителност отразява една важна особеност на локалния манталитет – желанието за превъзходство – силно застрашено от предстоящите неизвестности на Историята, насочила ножиците си към клъцване на всякакви английски връзки с неорганизираната Европа. Затова, всяка минута от галопиращото ежедневие на нейните работещи представители в Господарството е заредена със стаената страст на местните към разюркване на пришълците.

Непомъдряване/На Лили Радоева-Дестради/

Ун аморееее грандеее, разнежваше радио-точката кадифеният глас на Пепино Галиарди. Беше септември, Търново сладостно се препичаше върху Божията длан, аз мерех новия си костюм от парен док в бабината стая, не ми пукаше за нищо и моето щастие беше толкова вселенско, колкото можеше да бъде едно щастие на двадесет години.

Навън, хипарските парцали на лятото се трупаха в купчини от кухи листа. Вятърът горещо ги натиряше в забвение, петата посока на света, а по калдъръмите на „Гурко“ пристъпваше нетърпелива есен. Накитена като крадена кобила, развяла опашка от слънчеви паяжини, тя отпускаше юздите на най-дръзките си цветове – оранжево, синьо, златно и алено. Да се гмурнеш в тях. Да бълбукнеш. Да се опъстриш до кости.

NO EXIT

Ако има нещо безгранично на този свят, то е човешкото безхаберие! Ако човешкото безхаберие можеше да бъде разпределено, бас държа, че една от най-тлъстите порции, щеше да се падне във Великобритания. Така нашепва потокът на съзнанието ми, където Миналото, Настоящето и Бъдещето, се настъпват по петите, за да се вместят в порядък. Ама не би…

…понеже днес, в настоящето, трябва да купя джинджифил, кисело мляко, броколи и филе, а вместо това мятам в количката суши, помело и кашу в името на диетичното си бъдеще. Наоколо гъмжи от потиснати нерваци, засилени към рафтовете с храна и …

- Те крадат ли крадат – напява на пакистански-английски моят „социален приятел“ Джагз, с когото в продължение на десет години си говорим за положението в тази страна и когото съм виждала само до кръста, защото винаги стои зад касовия апарат. Половинчат. Сигурно и аз така му изглеждам. Половинчата. Отвъд пазарувката.

ПОВИКВАНЕ/Посвещавам на себе си/

ЛОНДОН

В неделя Лондон се старае да изглежда провинциален. Изведнъж, уличките, магазинчетата за сувенири, кокетните кафенета и миниатюрните бутици, стават забележими в ленивата рехавост на тълпата, изоставила деловия си вид, някъде там, още в петък следобед. Тържество на подробностите, така бих определила появата на дребните урбанистични детайли, осмелили се да напомнят за себе си след отшумялата седмица. Сякаш старомодния чар на мегалополиса пристъпва предпазливо на припек и животът се завръща към изконната си божествена логика – равномерен, ненатрапчив, обикновен. Тогава забелязвам и хората. Странно. В делниците лицата им са постоянно размити като акварели в скоростната вибрация на Града. Тротоарна динамика, чрез която земното притегляне магнитно привлича погледа ми надолу в стотиците обувки и автомобилни гуми, размесени в грубо движение. Вечно започване на истории с неизвестен край, хаотично размесване на сюжети в неясен лондонски жанр, където проза и драма се надвикват разноакцентно и репликите се разминават, без докосване. Когато личното пространство е в недостатъчност, всичко изказано е само шум.