Коледна картичка от Нур

Точно в шест часа започва островният монотонен ден. Смирена молитва в посока към Мека. Закуска в хипнотичното присъствие на Първата съпруга. Покорно изчакване на полу-братята в нови училищни униформи да заемат местата си в микробуса. Светкавичен поглед към неподвижното лице на Бабá, сковано в теракотена кожа, прогорена от черните кинжали на очите му.

Покорството забулва Нур. Копринена бурка и процеп оловно разсъмване в солените, студени небеса. Сълзи като счупени перли в напразно очакване на слънцето – милостивото око на Аллах. Така казва майка ѝ – „Слънцето е милостивото око на Аллах. Застани под лъчите му и душата ти ще разцъфне“. Ала майка ѝ е далеч. Някъде, на километри измълчани разстояния в бучащото туловище на претъпкания самолет, с който Нур пристигна в тази убийствено тиха страна. Бабá я представи пред властите като своя племенница. Заповяда ѝ да се подчинява на Първата съпруга и да угажда на всички капризи на братята си. Да крие лицето и тялото си. И да научи английски. Колкото се може по-бързо да научи този език! Майка ѝ така и не успя да изплаче на глас тъгата си, защото пустините са безводни и бурите потъват в техните пясъци. Мислите на Нур се поклащат като кервани, натоварени с пъстрите коприни на спомените и звънките дайрета на новите думи.

„Къносай ми пръстите, мамо, и пак ми разкажи за мраморното спокойствие на Мека, където сте отишли с Бабá след вашата сватба. I am a girl. Разкажи ми и за онази пеперуда, която застинала в паяжинната тишина точно пред небесните очи на поклонника, в който си се влюбила, преди завинаги да се забулиш пред Кааба. I am sixteen years old. И как си разбрала, че любовта е робство, а не свобода. Че изборът е привилегия, отредена за малцина. I speak English. Good morning, Miss Kibblewhite.”

Неоновата синева на училищния коридор облива мис Кибълуайт в целофанен блясък и полира с парникова нежност силиконовите черти на прозрачното ѝ лице. Една неразцъфнала роза. Бледите устни изпомпват учтивост. Парализиращо-стриктен парфюм сковава усмивката на новата ученичка:
- Good morning, Nur. Did you learn your vocabulary words for today?

„Нур е изключително старателна в усвояването на английския език. Комуникативните ѝ изяви в клас се свеждат само до пряката ѝ работа. Не проявява желание да се интегрира сред съученичките си. Причината се корени в културните и религиозни различия помежду им. Отказва да участва в уроците по плуване и категорично отклонява всички опити да бъде накарана да престане да носи шалвари под задължителната униформа. След приключване на учебния ден Нур се преоблича в бурка в тоалетните. Напуска сградата и без да разговаря с останалите момичета изчаква микробуса на чичо си до 4.30 часа в двора на училището. Препоръчвам допълнителни писмени занимания с насоченост към адаптиране на западните комуникативни практики – благодарствени писма, есета по английска литература, домашни работи по религиозни науки – християнство, будизъм, юдаизъм и т. н. Желателно е и изпращането на картички във връзка с официални празници на страната – Коледа, Нова година, Великден.“ Доклад на Лора Кибълуайт, класна ръководителка.

Кокетната коледна кратичка, с блещукащи снежинки, посипани над летяща шейна с подаръци в безметежно рождественско небе, искри закачливо сред кадифената носталгия скрита в страниците на маминия Коран.

„Така винаги ще бъда с теб“, казва тя.

„Добре е, че толкова бързо научаваш английски“, процежда Бабá.

„Чети Го всяка вечер и вярвай във Вечната Мъдрост“, прошепва мама.

„Скоро ще ти позволя да си пишеш по Интернет с бъдещия си съпруг“, окуражава я Бабá. „Ако не ме разочароваш, обещавам ти, че ще имаш къща в Англия и градина, пълна с цветя!“

Цветята на маминия прозорец... Лъжичка захар и капка олио във водата, с която ги поливаме. Така се получава блясък в листата. Зеленото е баграта на живота, любимият цвят на Бог. Червеното е кръвта на сърцето. Жълтото – медът по устните, когато произнасяш името на Всевишния.

“А оранжевото, мамо?“

„То е светлината, хабибти ( скъпа моя), също като името ти, Нур (светлина за очите ми), то е самата любов! Мисли в оранжево когато пишеш на някого, който ти желае доброто. Рисувай буквите, сякаш са арабески от препечена захар и пожелай на нуждаещия се цялата обич на Вездесъщия да се излее в мрака на отминаващите му дни.“

Нур притваря очи и в оранжевата мъгла под клепачите ѝ изплува лицето на мис Кибълуайт – нежно и хрускаво, като сребърен скреж в сивотата на утрото. Момичето взема оранжев молив и върху снежната повърхност на картичката думите изгряват с разтапяща топлина:

„Скъпа мис Кибълуайт,
Честита Коледа и весела Нова година!
Нека в живота Ви има повече слънце,
защото то е милостивото око на Аллах.
С цялото си сърце Ви пожелавам да застанете под лъчите му, защото само тогава
душата ви ще разцъфне.

Искрено Ваша,
Нур“

Здравка Владова-Момчева

Гласовете ви чух

Ако случайно сте позабравили, какво значи да носиш българска душа, нека да ви припомня.
Тя е отвъд словото. Отвъд времето и пространството. Отвъд самите вас. Енергиен импулс. Като миг на прозрение защо сте на тази земя и какво е вашето право да я пресътворявате.
Мистерия на българските гласове... Колко пъти сте чували това ефектно заглавие? А колко пъти сте се вслушвали в извора на самата си същност? Някой, някога занимавал ли се е с археология на духа? Не, предполагам. Повърхността на живота ви е твърде затрупана с ефтини опаковки от вчерашни битки за насъщния, оглозгани интриги, кости от предишните ви аз – крехки и чисти, като вашите наивни мечти. Личното бунище на надеждите ви се извисило над битието като планина. Не е лесно да се вкопаеш обратно и да достигнеш до находката, която си самият Ти. Само дух. Без материя. Безначален и безкраен като Хаоса, през който се е изнизал светът. За да избяга от отговорността да разгадава мистерии.

Лондон, 2 ноември, 2010 година. Дори във Велокобритания есента е в разгара си. Натежали, приглушени цветове се стичат от полумъртви листа със снобска елегантност върху модния подиум на островната столица. Откритото пространството пред „Куин Елизабет Хол“ кънти от виртуозните изпълнения на улични музиканти, вероятно от Балканите.Звуците на познатите за западното ухо евъргрийни накъдрят вятъра с етно-нашенски ритми. Джаз и чалга. Джалга. Дива радост и давещи сълзи. Ъндърграунд орисия за необуздания източноевропейски талант – ефтин, затрогващ и крайпътен. Като страстен бурен в канавка край леха с девствени орхидеи. Пия кафе до ефирния парапет на Темза и се настървявам от познатия домашен вик на тромпета, от порочния кикот на цигулката, от прелъстителния гъдел на акордеона. Бандажите на мумифицираната ми душа се разхвърчават сякаш парцали след цигански табор. И отиват право в небето. Тръгвам към концертаната зала с чувството, че се прибирам у дома. Тази вечер имам уникалния шанс да наблюдавам един концерт отзад- напред. Всички билети са продадени предварително. За да се вместят прииждащите желаещи да присъстват на събитието,персоналът е инсталирал четири допълнителни реда, в полукръг, отзад, на самата сцената. Сядам в центъра на тази необичайна подредба и фиксирам публиката очи в очи. Масов портрет в рамка на очакване. Глобална седянка. Мултикултурна сгледа. В осветеното пространство помежду ни се източва пъстра совалка от български носии. Как и възможно ли е въобще да се изтъче обща черга, в която да се вплетат разкъсаните емигрантски корени, избледнелите майчини думи, очуждения манталитет, космополитната жажда за самозаличаване? И още, изумените британски лица, учтивото, любопитство, колебливото недоверие към нещо толкова екзотично и сурово, непреминало през рафинерията за „здравословното“ уеднаквяване? Не ми се налага да чакам дълго. С лекотата на първо вдишване, просто и изумително, като рождество, започва магическото изтръгване на душите от тленната, егоистична черупка. Няма инструменти. Няма специални ефекти. Още с първите звуци всички се разтваряме като фантоми в гласовете на предците си, които извират и бликат, повяват и нашепват, плачат и се кискат, излитат и кацат по втрещените ни рамене. Нежно, помитащо усещане за принадлежност, за енергийна сплав – невидима пъпна връв с Началото. Когато, отвъд материята, Божественото намерение е било вибрация в пространството. Една, единствена синкретична нота. Слово изказано с тон. Стон! Език мой, драг мой, прости ми стъписването пред човешката ти безпомощност! Та ти си измислица на видимото, назоваване на преходното. Който владее думите, управлява само света. Ако жадувате малко безсмъртие, знайте, че то е в гласовете, които прекосяват времето.
В тях живее всичко - девичите трепети на тъгуващи пра-майки, черноземна скръб на деди, детско гъргорене на надежди, придошли реки, изпръхнали ниви,любови, раждания и смърти. Една цяла земя, в която гласовете се питат как се сади пипер, как се плетат шарени чорапи, сватосват, одумват, оплакват, ликуват, зоват, приласкават, милват и тъгуват по децата си, пръснати в битието. Далеч, зад заличените граници на минало и настояще, където все още майките чакат синовете им да се завърнат и да вдигнат тежки сватби. Напук на всеядната материя. Безсмъртието е глас! И аз го чувам, изопнат в тленните струни на пеещите български мадони, в невинните и все пак покосяващи тембри на четири деца, които едно по едно взривяват аудиторията с неистовите си изпълнения и после недоумяват възторга на възрастните пред чистотата на огромния им талант. Пред милото им стеснение, че просто са изпели една песен, която е изправила залата на крака и е спалвила душите в огромно пулсиращо кълбо под покрива на закостенялото потребителско доволство. Все още можете да летите. Не с порива на праволинейната мисъл, а въпреки нея. Все още можете да принадлежите към своите. Стига само да поискате.

Неочаквано, сред ехтящите овации на последния бис си припомням миг от детството си. Навън вилнее лятна буря и измъчва градината с брутален дъждовен побой. Трясък на светкавици и кикот на дуелиращи се ветрове. Лежа скована от ужас в креватчето си, а над мен, като добро привидение се е надвесила стройната фигура на баба ми Мария, тракийката. Тя ме държи за ръка и тихо, без думи, напява, монотонна, хипнотизиращо-спокойна мелодия. Унасям се, воят на бедствието изчезва в бездната на нощта.
- Защо – питам в просъница – как го победи?
- Няма нищо по-велико от човешкия глас – прошепва тя – той е молитва и заклинание. Останалото е...мистерия.

Здравка Владова-Момчева

Разни хора, разни сериали...

- Иде ми, Надо, да оберем една банка, да си дигнем дърмите, та право на Бахамите! Нема да мръднем оттам дорде не пукнем от разкош! Че станем цар на местното население и че раздаваме правосъдие налево и надесно! Че ги научим всички да плещят на български и да варят ракия. Такъв бизнес че им завъртим, та да ме помнят во веки веков. Хем нова цивилизация че им предложим, хем че разнообразим менюто за туристите с нашенско пиене и туршии от банани и портокали. Ела после да видиш стандарт и чудо! Ами че то живот ли е туй нащо тука, на Запад? Уж се уредихме и ний емигранти с емигрантите да не изоставаме от общата тарапана, уж на социални помощи се точехме, па барем веднъж и наша милост на море в България да отиде на държавни разноски, пък то вятър и мъгла. На три места търчим да бачкаме и все плийс и тенкю, и все малко пари накрая. Тръснала ми е и майка ти един списък, да е жива и здрава, Надо, ама доде наплатим колата на брат ти и ремонта на вилата в Куков дол, ни за нови пердета да се надява тъщата, ни за онез...

- Обувчици Мишее, все онез обувчици бълнувам! Откак видях да ги носи Есперанса от „Кривокраките също танцуват“, сърчицето ми кърви от завист и от мъка. Не стига това, ами оня ден като четках костюмите на оня, на гея, дето му чистя апартамента, гледам нещо ми блести в гардероба, ама досущ като...

- Банциг! Е те тва ни требеше на нас с тебе, Надо! Един банциг и нищо друго! Да го бехме курдисали насред село, че режи, режи, режи, я талпи, я дъски, я борова гора... Пари като стружки щяха да падат, пък ти събирай, събирай на пачки... Ама не рачи баща ти да пусне некой лев от наследството. За образование на сестра ти че ми ги дава! Абе дедоо, не я ли видиш тая малката колко и е празна главата. Намазала се с гримове по физиономията и лъщи, та...

- Лъщи, светка нещото ти казвам, Мише и аз посягам да го взема, и що да видя – обувчиците на Есперанса, ама направо същите! С едни искрящи камъчета, с едни златни токички и с подметчици обшити с мъниста! Като насън ги турям на мойте бутраци, че като се унасям в мечти, право в сериала, в двехиляди триста и седми епизод се озовавам! Там, дето Мундариньо и се обяснява във вечна любов и после двамата си говорят за несправедливостите в живота. И ми е хубаво, и възвишено, и сякаш политам и почвам...

- ... да се халосвам и аз по чужбините да се трепем за жълти стотинки! Немаше ли кой да ми дръпне един хубав бой! Тъй и тъй, Михо, да каже, къде си ръгнал бе еееей, да гониш Михаля зад граница, пък тука москвича ти да ръждясва и да нема кой да ти свари ракията. Комшията, Доко, сега сам трябва да си играе таблата, а пък тебе да си те представя като виртуален партньор. И все те бие, ти казвам, щото те, виртуалните партньори, хич ги нема, ни телом, ни духом да се защитават, ако табладжията отсреща лъже. Ама на бае Доко тъстът му прасета гледа човекът и ги продава в Южна България на един бизнесмен да ги прави на луканки. Пък на зет си нова къща дигна с тия свински пари, кола му купи, че и в банкова сметка му внася! Само и само Доко да се води с дъщеря му, че каквато е кекемора, не на мъж, ами и на аватар ще скъси размерите като зине насреща му да мърмори. А пък аз, какво? Дедото и бабата – интелектуалци ! Един лев не дават, щото щастието не било в парите, а пък като зинали – дай та дай! То хубаво ама и аз като се озърна за малко помощ зад гърба ми кой стои...?

- Геят! Малее, как се е промъкнал този гей тихомълком, Мише, ей тъй, изотзад и ме фиксира с онези ми ти драматични очи, право в пантофките на Есперанса! А те, пращят по краката ми, че хем са отекли, хем четиридесет и втори номер нося та бая съм ги поразтегнала комай. Прекъсна ми се сериала на мечтите баш като си представях как Мундариньо ми събува обувчиците и ми масажира табаните. Обаче свърши приказката без време. Като се разфуча оня ми ти гей, като се затръшка , като запръска плюнки на всички посоки, че съм съсипала най-важния аксесоар от тоалета му за годишния бал на хомо – фондация „Пепеляшки с опашки“. Па като ревнах и аз, оляхме в сълзи и сополи несправедливостите в живота... Сега, Мише, аз ако искам да продължа да работя ще трябва да платя петстотин лири на моя гей за марковите обувчици, дето му ги окепазих поради бленуване в работно време. На Маноло Блахник е моделът, нема как, уникат... Ти днеска нали си взема надницата? Я ми я дай, пък да видиш аз каква вълшебна попара ще ти надробя за нула време. Като си я хапнеш, като Спящата красавица ще заспиш чааак до утре сутринта. И пак навреме ще станеш, щото ще те събудя с целувката на Есперанса точно в шест часа. Да не ми е името Надежда, ако не си като нов след тая попарка и след тая целувка...

Здравка Владова-Момчева