My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 28 March 2011

Мъжка милост
/На Лили и Джовани Дестради/

- Да намериш очанката хич не е лесна работа. Първом трябва по росата да тръгнеш, хем раничко, клепките ти да лепнат за сън. Хееееее, нагоре, по ливадите, дето веке никой не ги коси. Взирай се за ситни, бели цветченца. Мънинки, на грозденца да са накитени. И като напипаш стебленцето, с дървена ножица да го отрежеш. Ама и то не е всичко. Подир туй за жебина вода веднага огледай наоколо. В плитка копка, направо в земята се въди. Бистричка уж отгоре, ама отвътре – зелена. Съща женска вълна – самодивска. Там и е лековитото, джанъм, през него да прекараш билката, че да и дойде силата. Като на мъж, кога побара жена си по Велики пости. И хем бързай! Не се помайвай, ами идвай право при мене. Да ми донесеш китката,мокра и сочна, та да я покарам по слепите очи на моята бабичка. Дано да прогледне. Що доктори, що илачи сменихме – файда никаква! Само таз надежда ми остана. Чудото, дето от мама го зная още. Като нема излаз от живота, човек и с умрелите се сговаря, Ангелчо. Ако ще и ден да е, ама на този свят да е! С очи да го глътнеш, с ръка да го пипнеш и в сърце да го побереш! Ще идеш, сине, сам не мога веке. То и хора не останаха в село. Само аз, бабата, ти и англичаните. Ама тях не ги броя. Те нищичко не разбират. И виладжиите, и те. Чуждия език плещят, пък своето си не помнят. А памет се не присажда. И тя чезне като очанката, дето само на оня, който и вярва, мълком се явява.

Дядо Иван прикуцва до прозорчето и надвесва изсъхналото си клонесто тяло над саксиите с мушкато. Окършва пожълтелите листенца и с детско очакване поглежда към правнука си.

- То, да ида бе, дядо – мрънка Ангел – ама нали знаеш, иконом съм сега на бай Костадина, бизнесменина. Басейн имам да чистя, пясъчник за малкото на дъщеря му да разкопавам, па и агне от моите иска да купи довечера човекът. За зет му, за англичанина да го заколя, да го наглася, че да хапнел естествена храна. Уморен бил, нервите не го слушали. Тишина и екотуризъм търсел. И му притрепервало под лъжичката за истинско месо. И да ти кажа, кой ти вярва сега на магии? Отде ти тумна на акъла за таз очанка? То като седиш по цял ден на пейката, друго аслъ не можа да измислиш! Мен къщата ми нема кой да погледне, една манджа да ми сготви, а дворът ми в лайна и бурени е потънал. На! Баш сега да се хукна по ливадите, вълшебно биле да ти търся. С туй глаукома не се цери. Остави се с тез бабини деветини!

Буцест и настръхнал от грижа, Ангел ядосано пали смачкана цигара.

- Тъй, тъй – изшепва безсилно старецът – като не си намери булка да те храни и да те пере цял живот, хич и не разбираш ти от мъжка милост. То аз не за мене си, за бабичката те моля едно добро да сториш. Ма с едно куче, с едно магаре и с един питомен заек, пуснат боща ( свободно) из градината, де ще усетиш ти за какво ти приказвам. Ни жена си галил, ни дете си прегръщал, ни си чупил от душата си залък на някого да подадеш...

Тежкото, желязно мандало на вратата хрясва като сатър и солените думи на дядо Иван се пукват в сълзи. Мънинки. Сякаш цветченца от очанка.

...
Костелива, безкръвна луна надвисва черепа си над гладкото острие на ножа. Металът проблясва в синкава, къса светкавица, укротена на масата в предвкусване на смъртта. Пъклена, жълта ракия – кехлибарената кръв на Лукавия – сладострастно прелива в тялото и изтласква желание за убийство.

- Отричаш ли се от Сатаната? - пита в спомена отец Милен.

- Отричам се! Отричам се! Отричам се! - кръсти се отривисто дядо Иван и стиска детската изпотена ръка на Ангел.

- Съединяваш ли се с Христа? - настоява свещеникът.

- Съединявам се! Благослови правнука ми, Отче, в милост и доброта да премине живота си!

И после виното. Хлябът. Даровете на баба. Агнето на трапезата. Агнето! Трябва да го заколи. Бай Костадин ще му плати добри пари. Ще си купи дрехи. Ще отиде да види вдовицата на Христо в Дрента. Ще я погали. Ще и занесе подаръци. Ще я попита иска ли да... Ножът трепти. Настоява. Нощта е безмълвна. Време за жертва.

Вратата на плевнята изохква с ревматична скръб. Сребърно лунно петно осиява главичката на заспалото агне в тъничък ореол. То проплаква в съня си като дете и доверчиво се намества в зелената нежност на сеното. Англичанинът иска прясно месо. Купувачът е готов да плати навреме. Ножът просветва в падаща звезда и докосва земята с човешко смирение. Ангел присяда до агнето и го прегръща. Залюлява крехкото му телце, стопен в топлината на живота. Само веднъж да се съмне. Дядо Иван моли за милост. Там, някъде, в мрака на ливадите, очанката разцъфва в очакване някой да повярва в чудото.

Тихо сумтене бризва изсветлялата нощ. Кучето, Заекът и Магарето поглеждат към Ангел и Агнето с доверчиви, нечовешки очи.


Здравка Владова-Момчева

8 comments:

Anonymous said...

Покъртително... Създаваш такава "филмост" на думите, че лично аз сякаш съм или дядо Иван, или Камен, или водата, или цветенце... Невероятно преживяване, Здравче...

Anonymous said...

От София, де...

Anonymous said...

Ами аз като го писах все едно, че виждах героите си на екран, Софи. А дядо Иван, Бог да го прости, преди много години, всъщност помоли мен да му намеря очанка. Така и не успях. Този разказ е донякъде в негова памет. Посветен е и на Лили и Джовани, защото само преди два месеца им разказвах част от историята, в полунощ, тук, в моята кухня. Беше незабравимо преживяване. Реших,че ще трябва да създам разказ, за да си спомнят и те за невероятните мигове, които прекарахме заедно.

Здравка

Anonymous said...

Здравчееее...
Това, което прочетох, бе искриця вяра в силата на доброто... Откъде черпиш тази вяра? Откъде намираш сили? Защото мен ме напускат... Тази вяра изтича от мен бааавно-бавничко... като капки от система....
Благодаря ти!

Райна

Anonymous said...

Черпя сили от малцината вас, заради които си заслужава да продължавам да пиша. И... връщам капките от системата обратно във вените ви. Бъди здрава!

С обич,

Здравка

Anonymous said...

Моля читателите за извинение, поради смяната на името на един от главните герои от Камен - на Ангел. Смятам, че второто име подхожда повече на символиката на разказа.

Здравка Момчева

Anonymous said...

Разлюля ми душата...силно и затрогващо.
Здравка е изворище...Господ здраве да и дава!
С много обич,
Таша,Кувейт

Anonymous said...

Много въздействащ разказ "Мъжка милост". Честно, голям рев му ревах преди малко.
Без да ти лъскам перото с комплименти ,ще кажа , такова нещо веднъж се пише!

Нели Йорданова