My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Thursday, 16 February 2012

Размяна на родини и роднини

- От ден на ден ставам все по-дебела и намразвам Англия от все сърце!

Деби Сондърс уплътнява с гардеробната си снага пространството на поиздънената софа в учителската стая и захапва с апетит димяща баничка с бекон и чедър. Стоя пред нея с дигитална флашка в ръка и с нетърпение си мисля за края на деня. Когато ще се прибера в моя дом, моята крепост и ще блокирам света като нахален просяк пред вратата ми. И няма показно да му милосърднича нито с личното си време, нито с наизустена учтивост, нито ще му подхвърля парченце от душата си – да дъвче, докато пресова спомените ми в безлична слънчева пихтия.

- За Бога, Дебс – дочувам служебния си глас, включен в колегиалната комуникационна мрежа – такъв е сезонът. Всички дебелеем през зимата.

- Не в това е проблемът, скъпа – прекъсва заучената ми добронамереност моята събеседничка - проблемът е, че няма къде да отида, няма какво да правя и незнам как да се измъкна оттук! По цял ден вися пред телевизора, нагъвам чипс и проверявам тетрадки. Живот ли е това, кажи ми? Матрица! Искам оживени улици, пълни кафенета, непознати хора, с които да си говоря и храна, която да ме прави щастлива! Толкова ли са неизпълними желанията ми?

- Затова ли ме помоли да ти донеса снимки от родината си? – започвам да се досещам за причината на този малък островитянски бунт.

- Именно! Сядай до мен и дай да я видим тази твоя България, от която все не можеш да избягаш.

Колко си права, Деби, потръпва душата ми. Тук се научих да говоря с къси фрази, а България ми остана като недовършено изречение. В което продължавам да трупам устремени сказуеми като крачки в завръщането към себе си.Тръгвам, отивам, вървя, напредвам, достигам, намирам се...

- Намирам страната ти за изключително привлекателна – констатира колежката ми с туристическа искреност – Ама че слънце, ама че планини! Чувам, че и къщите там са доста ефтини? Колко струва имот към границата ви с Турция, имаш ли идея?

- Какво? Нне, не. Незнам със сигурност, защо пък точно този район те интересува?

- Ами с партньорката ми искаме да се установим на такова място – близо до Ориента и все пак извън него. Да можем да ходим до Турция. На уроци по бели данс. Еротично е, разбираш ли? Някак си съживява връзката и взаимно поддържа интереса ни една към друга.

Увисвам с безтегловна усмивка в пространството и предпазливо се премествам на съседния стол. Едно време, като ходех на модистка да ми шие абитуриентската рокля, баба идваше с мен. „Там да съм аз, с тебе, дъще“ – казваше тя – „да не земе да те побара на грешно място онази, че после не можем си отлепи очите от срамове и позорища!“

Деби плъзва оценяващ поглед по стегнатата ми спортна пола и окуражаващо констатира:

- Впрочем, ти имаш точната фигура за бели данс. Женствена, с много приятни извивки. Искаш ли да те препоръчам на Сеналда? Тя е ненадмината в ориенталските танци. Веднага ще те обучи...

- Не, благодаря – отсичам категорично аз, ужасена от переспективата да открия съвременния остров Лесбос на Острова.

Моят дом е моята крепост, моят дом е моята крепост, повтарям магическата формула на Великобритания. Скоро ще се прибера и ще затрясна вратата след себе си. Но къде е моят дом? Знам само, че моята крепост е Царевец и няма как да прескоча битието си, за да походя по мъхнатите зидове.

- Ами аз да тръгвам тогава – тежко се надига Деби – и без това днес ще е труден ден за мен. Вторник е. Трябва да обядвам с баща ми, а той е на деветдесет години. Непрекъснато ми натрапва спомени за войната и разлива супата по костюма си. Всичко в този живот трябва да има край, ще знаеш. Проточи ли се по-дълго, става досадно задължение. А и аз искам да поживея малко. Та, казваш, храната в България е органик, така ли?

Така. Ако душата ти внезапно се превърне в зеленчук, читателю, гледай поне да я запазиш органик. Иначе, рискуваш да изгниеш отвътре, докато раздрусваш разбиранията си в бели данса на ежедневието. И непременно си повтаряй, че всичко ще се оправи. Не че помага, но отвлича вниманието...

xхх

След три месеца Деби и Сеналда си закупиха къща в село Синапово, до турската граница. Взеха я заедно с бабата, която живеела там и нямало къде да отиде. Правела им страхотни баници. Органик.

Аз пък, следващия вторник ще обядвам с мистър Сондърс. Искам да ми разкаже за войната. Ще запиша спомените му. Може да потрябват на някого.


Здравка Владова-Момчева

4 comments:

Райна Манджукова said...

Нямам думи!
(впрочем, както винаги, когато чета нещо от теб....)
Нямам думи...
Ами тогава защо пиша ли?.. Само за да ти кажа, че те разбирам. Разбирам всяка дума, включително и това, което така или иначе е извън думите. А ттова, последното е много! Именно затова си ненадмината - защото това, което прониква в душата и я кара да плаче, не само че не е написано, но дори няма как да го преразкажеш, да го споделиш. Само се споглеждаш и заключваш другия в силна прегръдка. А ако се и разплачем в този момент, значи сме намерили между редовете едо и също...

Здравка Владова-Момчева said...

Така е със сродните души, Райне ! Благодаря ти за прекрасните думи!

Здравка

Anonymous said...

Току-що прочетох всичко, което не бях получила от септември насам.
Благословена да си, мила!
Твоя София

Anonymous said...

Благословена да си и ти ! Липсваше ми в ефира !

Здравка