My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Sunday, 6 January 2013

За честта на една английска ограда
/На екс-граф Марстън-Смайт/

Знаете ли какво означава комшулук? За мен, това е българският принос в осмислянето на Вселената като безкрайност от време и пространство, където да навлезеш по най- приятелски начин в личния космос на ближния се равнява на снишена вратичка в оградата на двора. През комшулука, някога, българите си споделяли парчета живот, насипан я в купичка жито, я в порязаница хляб. А можело и само пиперена сол да премине от ръка в ръка през този уникален портал на битието. Но Бога ми! Толкова топла и ароматна пиперена сол, че от тръпката на нейния вкус самотата в сърцето бягала през девет планини, в десета! Не им трябвало на хората тогава никакво прераждане, за да се почувстват удовлетворени, че са тук и сега. Тялом и духом. И че могат да предадат нататък, по веригата на комшулука, смисъла на живота – радостта, че си подал от себе си една честна дума, осребрена в спестена сълза.

- Никога повече не ми носи подаръци от родината си! – хрясва съседката Елжбет, счупена над ръждясалата си косачка сред олисяващата ливада пред къщата и. – Англичаните не обичат да получават подаръци без повод. А и за рожденните им дни една картичка с подпис стига!

- Но ти си шотландка – парирам с мазохистично търпение сабленото и отрицание – малко битови салфетки само биха развеселили къщата ти!

- Да не би да намекваш, че съм самотна? – шупва като кобра бившата обитателка на Високите земи. – Който се е заселил на този остров, скъпа, ще не ще враства в порядките му! Глобализация тук се равнява на британизация! Помисли за домашна работа какво означава за теб самата това!

„В момента ме няма в офиса на втрещеното ти българско тяло“ – отговаря с автоматичен имейл душата ми – „но очевидно, вербалното послание на съседката ти означава пълна забрана на всякакви духовни комшулуци! Обърни внимание, че реални такива изобщо липсват в тази страна. P.S. И престани да ме командироваш мислено до Балканите, защото следващия път просто няма да се върна оттам! Почитания, Брутално Честната ти Душа“

- Не се обиждай, миличка – смекчава словесния си разстрел откровената Елжбет, явно усетила внезапната ми емоционална мумификация – просто свиквай да живееш така. След година ще ти е много по-лесно да ме подминаваш само с едно „добър ден“ и няма да имаш нужда от битови салфетки, с които да забърсваш носталгията по дома. Аз направих така. Повярвай, работи. А днес, вземи, че събери прането си от простира навън, понеже ще идва специалист да поправя общата ограда между градините ни. Съвсем се е срутила. Никак не ми е лесно да съзерцавам надипленото бельо на теб и съпруга ти. Ние, в кралството, тези неща си ги сушим у дома. И това ли не си разбрала? Имаш късмет, че някога бях шотландка, та затова съм толкова директна в някои разяснения...

Вече седмица вали дъжд на карфици и пука балоните на смутените ми разсъждения. /Когато вали дъжд на карфици, най – добре е изобщо да не разсъждавате, понеже мислите ви ще се разнищят в шарени подгизнали парцали. Нещо като ненужни битови салфетки, затъпкани в калта на задния ви двор/. Оградата между Елжбет и мен вкрепостява граничната полоса между дворовете ни с извисена дървеняшка тъпота. Внезапно ми просветва, че английската ограда няма лице. Тя е „гръб до гръб“ – изпитана бойна тактика срещу разнежващия сантимент на комшулука,този абсолютно недопустим емигрант от България по тукашните земи. С бавни, отмерени движения, снажен гигант на около петдесет години, набива коловете на жестоките ми прозрения в примирената английска земя, готова и този път стоически да преглътне собствените си локви с разкаляна кръв в името на вековните британски традиции. Исполинът е размекващо хубав и някак сух в своята замислена каторжна аура, през която с голиатовска сила вклинява оградата на порядъка между смутения живот в мен и комфортната смърт в душата на Елжбет. Всеки двадесет минути, обредното му усилие да построи една дървена вечност между две игнориращи се градини, секва и някакво ренесансово съзерцание на постигнатото до момента, вглъбява благородното, безизразно лице на дисциплинирания творец. Двадесет минути битка. Десет минути отбой. Зад позволените три сантиметра открехнато перде, наблюдавам ритуалните движения и замирания на този внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ме пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз. /Ако сте жена и случайно наблюдавате ритуалните движения и замирания на внушителен мъж, чиято цикличност на работа и любуване пред постигнатото, ви пленява в искрен, континентално неконтролируем екстаз, а освен това се намирате в Обединеното кралство, никога не забравяйте, че: 1. Красотата на предоставеното ви зрелище от този внушителен мъж, всъщност,черпи вдъхновение от банковата сметка на съпруга ви. И: 2. Поради абсолютната липса на духовни комшулуци във Великобритания, вие на практика нямате шанс да разберете нищо за внушителния мъж, неговата съдба, доходи и евентуални плахи мечти./

- Желаете ли чаша кафе, за да се стоплите в този дъжд? – трясвам изтървано предложение към гиганта, противно на изтормозените си вътрешни спирачки.

- Много сте мила, госпожо! - Очите му ме облъчват в пресушено, потиснатосиньо сияние. – Но аз имам всичко необходимо в своя микробус, паркиран пред Вашата къща. След двадесет минути ще пия кафе там. Не бих искал да Ви притеснявам.

- Истината е – наблъсквам следващото си войнствено изречение в завоалираното му отстъпление - че аз искам да Ви притесня! Някога опитвали ли сте ракия?

- Нне... Какво е това? – опитомено смутен, събеседникът ми предпазливо преглъща няколко дъждовни карфици.

/Ако ви се случи да споделите миниатюрна чашка ракия в 10.30 сутринта, в компанията на бивш английски граф, спомнете си и за мен ;-)/

- Казвам се Марстън-Смайт – пестеливо отпочва събеседникът ми над „питието на ситните глътки“, както кръщава свирепата скоросмъртница, с която го гощавам. – Семейството на дедите ми се преселило преди стотици години на тази земя от Германия и според силите си, участвало в историята на Обединеното кралство в името на честта си. Постепенно, фамилията на графовете Мирщен-Шмид се трансформирала в Марстън-Смайт, поради невъзможността на местните да произнасят трудната комбинация от звуци. Вие сигурно сте разбрали, госпожо, че ние всички на този остров в един момент ставаме англичани, нали? И че битките за чест водят до обедняване? Така и аз, на тридесетгодишна възраст, реших да изоставя благородническата си титла и да запазя единственото, което всъщност имам – своето честно име. С него подписвам договорите си за работа, когато поправям огради. Признавам, че това вече ми доставя някакво болно удоволствие. Сякаш спасявам честта на уникалната английска ограда пред напора на новото време.

- А искате ли да Ви науча да правите и комшулуци? – с изригнала щедрост раздрусвам емоциите на възпитания си гост.

- Комшулуци? – с фонечична прецизност и пълно недоумение пита той.

- Йес! Комшулуци! Това е фантастично умение, което доверявам само на избрани! Вземате чук и разбухвате една здрава дупка право в честта на класическата английска ограда, след което внимателно подавате чашка ракия на самотника отсреща. Но бавно. С много любов. За да не го изплашите. После му прошепвате да си сръбне и да предава нататък. Изживяването е страхотно! И създава усещане за световно побратимяване! Ако опитате тази тактика никога няма да ви е тъжно за обезчестената английска ограда!

Когато екс-граф Марстън-Смайт приключи с градежа на граничната линия между мен и Елжбет, целуна ми ръка и си тръгна, птича радост изпърха в сърцето ми. Забелязах, че в долния десен ъгъл на непоклатимия си шедьовър, този джентълмен беше интерпретирал английската версия на комшулука. Една изящна вратичка за котки. За да мога все пак, подлютена от балканска непримиримост пред преградите, да промушвам ръка от време навреме и да оставям по някоя ракия за съседката си, докато се научи да отпива и да предава нататък. В името на световното побратимяване! И аз го правя! Честна дума, осребрена в спестена сълза!


Здравка Владова-Момчева

5 comments:

krvelkov said...

Да усещаш, да чувстваш не се преподава в училище. УВИ! Благодаря за открития урок, ти си една прекрасна учителка. Разказа ти доказва, че хората са хора с каквато и ограда да се ограждат :)
Аз мисля, че комшулука е невъзможен само при хора, които не са комшии с душата си, а са я зазидали и погребали под телевизора, под егото и под какво ли още не....

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря ти за този коментар ! Той ме държи във връзка със света на живите :-) Радвам се, че предаваш нататък по комшулука на душите ни разбирането, че "не само с хляб ще живее човек... " Пък, който има уши да слуша, нека слуша! Който има комшулук вътре в себе си, нека го отваря и да предава нататък...

С обич,
Здравка

Unknown said...

Самият този блог като че е комшулук. Прозорец във виртуалната Стена, към света на живите.
С препратка към дома - и нашите огради се зазидаха до дупка. Чудно ми е само дали след време това ще е известно като "тъмните години" или като "началото на новата ера".

С надежда да е първото,
Тома

Здравка Владова-Момчева said...

Каквото ще да е ! Важното е да не си изгубим комшулуците духом !

Здравка Владова-Момчева said...

Каквото ще да е ! Важното е да не си изгубим комшулуците духом !