My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Wednesday, 12 March 2014

Предай нататък...
/На Жанет и Джанет/

- Първо добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие. После слагаш вътре яйце. Разбиваш до хомогенна каша. Пак чакаш двадесет и четири часа. На третата сутрин, сипваш канела и джинджифил. На четвъртата – печеш. Намисляш си желание. Ама много силно желание! Такова, дето е врасло в душата ти до превръщане в теб самата... Като изпръхне Ватиканския сладкиш, чупиш от него и ломиш от себе си... да останат само трохите. Тях ги изяждаш. А парчетата раздаваш на приятели. На такива, които са вървели с теб поне донякъде в пътя ти. Иначе, няма да сработи магията. И да са се смълчали напоследък приятелите, важно е да знаеш, че ги е дръпнало встрани някое, тяхно си, бедствие... Та им трябва време да се съвземат. И парче от тебе. Да ги върне в живота. Че да преминат. Че да преминеш и ти...

- Ами няма ли да вкисне тоя сладкиш – питам аз, стиснала телефонната слушалка с рамо и буза, докато нанасям последни тушови докосвания по безкрайната си лява мигла – то голямо кепенене му трябва, голямо чудо!

- Чувай аз какво ти приказвам, а то чудото само ще стане – с умоляваща убедителност настоява Жанет отсреща – не сме приятелки от вчера и не се харча залудо да ти звъня от България, за да те занимавам с глупости. Вече немога да се надявам на друго. Уморих се да бъда човек. Вкопчвам се в шанса да бъда за малко Господ. Затова се обадих. Да ти подам едно виртуално парче. Пък ти, ако имаш приятели там, просто предай нататък...

Затварям телефона с мътна вина, че не попитах Жанет какво и тежи. Някога, много отдавна, с нея си казвахме всичко. Битието някак излиташе като пъстър балон към слънцето и го омацваше в цветове като скафандър от емоции. А ние продължавахме да се надяваме, че всичко ще се оправи. Че лошото „днес“ е вчерашният кошмар на щастливото ни“ утре“.

Животът е неумолим като смъртта. Убягваш му с каквото и както можеш. Увереното бръмчене на японски двигател в купето на удобна кола пъха в ръцете ми волана на моментна сигурност. Аз съм успяващ човек! Изпреварвам себеподобните с възпитана елегантност и чар. Светът ме харесва! Камерите ме обичат! Нямам отражение, защото съм... вампир! Какви са тези глупави изводи в края на мантрите за просперитет, които си повтарям? Нима упоритата работа на Джанет Даш, блестящата водеща на клуба по позитивно мислене, в който членувам, излитат през прозореца като дим? Невъзможно! Ето, затова трябва да продължавам редовно да посещавам тези сесии! Правя го два пъти седмично. Обажданията относно чудодейни рецепти за Ватикански сладкиши не са предвидени. Те само разстройват мотивацията към успеха.

- Днес всички изглеждате перфектно – констатира с холивудска усмивка ослепителната ни менторка. – Изабел, новата прическа те подмладява с десет години! Анджела, маникюрът ти е произведение на изкуството! Джеймс, диетата за отслабване действа за теб със скоростта на светлината!

Някакъв трескавичен реализъм, вмъкнал се нагло чрез телефонната връзка с България, ме кара да се вгледам в другите през ледовете на комплиментите, през кухата микрофония на изречените думи. Без розови очила. С моите някогашни, детски очи. Които бяха безмилостни заради силата да бъдат истински. Аз и те – жадни за скъпоплатени лъжи - състезатели със себе си.

- Днес ще си говорим за справянето с тежки житейски ситуации – обявява Джанет и непоклатимото и присъствие изпълва залата с екзалтирано мълчание като пред обявяване на „Оскари“. – Преди да започна лекцията, обаче, искам настойчиво да ви припомня, че ВИЕ сте тези, които владеете живота си, ВИЕ избирате дали да се разплачете след загубата на близък, ВИЕ решавате колко щастливи да бъдете! ВИЕ и само ВИЕ!

Омайващата инжекция егоизъм постепенно постига обичайното си въздействие. Всички се скупчваме, като напарфюмирано стадо около стройната си медногласа пастирка и от тилилейските гори на душите ни изпълзяват гладните вълчета на несбъднатите ни амбицийки, неосъществените ни отмъщенийца и безсънните ни мечтички. НИЕ пожелахме мъжа и жената на ближния си, после имота му, после роба му, после осела му... НИЕ убихме/доброто/. НИЕ излъгахме/злото/. НИЕ откраднахме/ братовото си първородство/. НИЕ сме всичко, което неможем да бъдем. Защото сме късметлии, че посещаваме този курс! За какъв Ватикански сладкиш ставаше дума?

- ... и за този, който, обичайки себе си, се обрича на абсолютен успех! – завършва с апломб неотразимата Джанет.

Повлечена от възторга на групата, преминавам през претъпкания коридор и сред гълчавата на бъдещи милионери, бизнесмени и окрилени домакини, усещам острия хлад на настъпващата вечер. Забравила съм шала си, каква досада. Да се върнеш обратно в чуждата екзалтация, понякога е пресищащо преживяване. Под угасените прожектори на смрачената зала се препъвам в нагърчена, смачкана фигурка. Джанет Даш, ослепителната ни допреди минути менторка, хлипа в разтъканите си си коси, а пластове грим, като археологически нива на погребано отчаяние в ерите на натрупано лицемерие, плискат тинята си по набразденото и лице.

- Господи, скъпа – хвърлям се към нея с отработено съчувствие в холивудски стил – какво ти е? Какво се случи с теб само за пет минути?

- Джон, съпругът ми, има авантюра с по-млада жена. Дебеличка една такава, с мазни коси и татуировка на рамото. На пръв поглед – никакъв шанс за успех – а виж как овъртя переспективния ми мъж! Той настоява за развод. Иска да се изнеса от къщата колкото се може по-скоро. Да продам бижутата си. Да се издържам сама, да бъда обикновена, да се науча да готвя...

Завръщането в себе си боли. Затлъстелите духом го знаят. Душата е само дихание. А курсовете по позитивизъм са хелий, за раздуването и в шоуто на живота. Ако си се насмукал до пръсване с този газ, твоят писък звучи като смях. Грешна схема, изискваща спешно спасение.

Изтичвам до барчето и светкавично купувам първото подобие на домашен сладкиш, което попада пред погледа ми. После разкъсвам целофана в нервна битка за малко автентичност. Полагам парчето пред разплаканата тюторка и с цялата искреност, която огребвам от отеснялата си душа, започвам да нареждам:

- Това е Ватикански сладкиш. Прави чудеса! Донесох го за теб. Ако хапнеш от него, каквото и желание да си намислиш, ще се сбъдне! А рецептата е следната: Първо, добавяш прясното мляко в брашното. Оставяш сместа точно в центъра на масата. За едно денонощие... И мислиш за приятелите си. И предаваш нататък. Много е важно да предаваш нататък! Ти имаш ли приятели, Джанет? Имаш ли приятели?!

xхх

За пръв път бързам да се прибера у дома. Трябва да се обадя на Жанет. Зная, че тя ме чака, изопната в жицата на божественото си приятелство. Само да намеря пътя. Правата отсечка от залата до къщата ми е в ремонт. Потъвам в адско, объркващо задръстване. Набирането на чуждестранен номер по мобилния телефон е скъпо усилие. Но аз го правя:

- Ало, Жанет! Тази вечер предадох нататък! Чуваш ли? Остана ли ти още от Ватиканския сладкиш? Може парченце, но ми го прати, мила! Да! Точно сега! В трафик съм и умирам от глад, а няма кой и с троха да ме нахрани...


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)