My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday, 26 April 2016

Необичайно Възкресение или от Лесново до Кеймбридж. И обратно...
/На Дарина Станоилова/


Често си мисля с тъга за отмиращите български традиции. Дали защото живея в удобната клетка на навика или пък е просто смъглена носталгия? Не зная. Може и разстоянията да ми въздействат. Говоря английски. Подготвена съм учтиво да отхвърлям ненужните спомени от конкретните правила. Философията на мисленето ми е аналитична, глобализирана и толерантна. Отворена към света. Затова пък все по – заключена към дома, където оставих толкова много от себе си. Традициите не са това, което бяха. Много българи днес просто не си задават въпроси. Защото успехът е отговор на всичко. Мястото на върха е едно. Подгласниците са нездравословни. А питанията в хамлетовски натюрел – напразен сантимент за наивниците.
Страстната седмица е. Някога имах Великден, а сега, само празнични задължения. Уважението към различните Възкресения на Острова и в Родината, налага внимателно вникване в подробностите. Кога точно е “ Денят на палачинките“ / The Pancake Day / - тук и кога отпочва Великият пост – там, та да мога да свържа двата края на душата си в хармонията на лоялността? To be or not to be? Is this the question? Аз съм поданичка на Кралицата. И българка. Така де, доста несъвместими понятия. Ама успелите ще ме разберат. А тъгата по отмиращите традиции все така ме пристяга...

- Българските празници обичайно са свързани със съответните светци – отчетливо обяснявам на Дари, която покорно следи наставленията ми с химикалка и лист пред себе си.
В класната стая е тихо. Тук ни е всичкото. Портрети на Ботев и Левски. Мартеници. Битови кукли в носии на прозореца. Плазмен екран за модерни уроци. Таен чипс за прегладнелите тялом. Но за настървените духом си трябва енергия. А е Лондон. Лето 2016 - то. Да бъдеш Паисий е невъзможно. Защото с един самолетен полет не можеш да транспортираш отеческа „историйца“ до никого. Забравил си как се извървява България. Как се пише и преписва. Как от фейсбукар се става азбукар. И ти е трудно да стигнеш до някаква истина, незаразена от „лайковете“ на виртуалните юроди.
- За да опиша всички празници и свързаните с тях светци ще трябва да направя цяла хроника – замислено казва Дари – затова ще се фокусирам само върху пролетните такива.
- Нима си запозната с циклите в българския празничен календар – учудено питам и съзнанието ми превърта цялото невинно незнание родово, с което се сблъсквам напоследък. Двадесет и първи век е. Традициите не са това, което бяха.
- Разбира се – отговаря моята ученичка – те са толкова много, че просто ми е съвестно да предпочета едни, а да пренебрегна други.
Кълн надежда разцепва вътрешната ми тишина. Това дете заговаря на собствения ми език. Логично и аналитично. Съвсем в стила на общите ни английски и български философии в мисленето.
- Много ми се иска да стигна до Възкресението – продължава Дари – нали това е най-светлият празник за нас, православните? Трябва да акцентирам върху него. Свързан е с редица обичаи у дома. Но докато вървим към Христос има толкова други, за които трябва да се разкаже. Вие как мислите, има ли Бог?
Да бъдеш мишена на нечие доверие си е път на страданието. Ако си честен, накрая оставаш винаги сам.
- А ти как отговаряш на тази дилема – с английска предпазливост се окопавам аз.
- Не съм сигурна. В колежа водим подобни дебати. С аргументи ‚за“ и „против“. Интересно е. Но не правим конкретни заключения. А на мен ми е любопитно да зная...
- Всъщност, темата, по която ще пишеш е формулирана като „Български светци и празници“. Така я предложиха от „Агенцията за българите в чужбина“. Не мисля, че се изисква някакъв отговор по въпроса, който задаваш. Тестват традиционните познания на младите българи зад граница. Нали ще следвате в престижни университети. Добре е да запазите и малко от своята идентичност.
- Забравих да Ви кажа, госпожо – възкликва ученичката ми – имам предложение да следвам английска литература в Кеймбридж.
- Страхотно, моето момиче! Поздравявам те и се гордея с теб!
Искрена съм. Пред умните и можещите трябва да има отворени шансове. Светът им принадлежи. Какво ще вземеш и какво ще оставиш зад себе си е избор пред иглените уши на успеха.
- А аз все си мисля за Лесново – сепва ме Дари – селото, от което е тръгнал родът ми. Близо е до Етрополе. Там има запазени уникални традиции. Чували ли сте за деведжиите?
- Моля – недоумявам аз – традиции, село, Кеймбридж?
В главата ми се върти бурна глобализация. Това талантливо дете все повече ме обърква.
- Ами така, всяка година, от поколения наред там разиграват един празник. По време на кукерските чествания. Шопска сватба. Само за момчетата, на които им предстои да навършат осемнадесет години. Всички се обличат в носии. Най-красивият е булката. Най-високият – младоженецът. Най-честният – кумът, а най-буйният – магаретарят. Има и девери. Те вървят отпред и потропват с бастуни по портите. Хората ги очакват с нетърпение. За тях е чест „сватбата“ да спре пред дома им. Бабичките цяла година събират левчета в бурканчета, за да платят на „булката“ да им поиграе. Други пък подаряват суджуци, ракия, баници, пити. Събират се много неща. После ги чака трапеза. Голяма радост е за родителите да я подготвят. Ама участват само момчета. Мене ме вземат като фотограф. Цялата измръзвам, докато обикаляме селото. А в читалището има стена със снимки. На тях можете да видите дядо ми и баща ми. Те са били в тази традиция. Млади такива. Усмихнати. И аз искам някой ден да наредя трапеза в Лесново... Да съм там. Да посрещна набора. Да им сготвя. Да ги поздравя...
Струва ми се, че ще се удавя в собствените си непроляти сълзи. Не е професионално да се плаче. За какви отмиращи традиции ви говорех? Възкресението е взрив, който те сполетява неочаквано.
- Мислите ли, че днес имаме време да продължим по темата за светците и празниците – пита Дари - след малко ще дойде Валентин и с него трябва да репетираме „Изворът на Белоногата“.
Да, моето момиче. Да, поредна българска Гергано! И теб те разпъва изборът Стамбул или Бисерча, Кеймбридж или Лесново. Страстната седмица е. И е толкова трудно да се дочака просветлението на Великия Ден.
- Мили ми, аго, ливади – напевно, с извечна интонация заживява в образа Дари – свидна ми мала градинка.

Гледам я като Възкресение. Мъничка. Нежна. Душа, която никой няма право да режисира.
Искам само да и кажа, че точно завършилите Кеймбридж са най-достойните да наредят трапеза за набора в Лесново. Да посрещнат момчетата. Да им сготвят. Да ги поздравят! Останалото е просто вървене към Христос с аргументи „за“ и „против“. Дали съм права, Равуни? Дали?


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

2 comments:

Райна Манджукова said...

Мила Здравче! Винаги чета с възхищение разказите ти. Винаги ме трогват, или разсмиват, или натъжават. Но отдавна не се бях разплаквала... Така както плаках за Телефонна България или за оная "българска майка" която не успяла да закърми "това хубаво дете с българско млякоууу" (между другото - къде е този разказ, не можах да го намеря!)... Сега ме разплака...
Защото. Знам ли защо? Впрочем, знам. И двете знаем... Благодаря ти!

27 April 2016 at 17:31
Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря Райне ! Мисля, че знам защо си се разплакала този път. Просто, това дете е закърмено с българско мляко и няма начин гласът на кръвта му да проговори на чужд език. Слава Богу !

8 May 2016 at 02:33

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)