Човек без кола е като риба без велосипед,някога беше възкликнал мъдрецът Мърфи. И да знаете само колко е прав! Ами че какво щяхме да правим без насъщните си возила. Нямаше да има шопинг, нито задръствания, в които да изпушим по цигара, четейки каталози за стилно обзавеждане или вълшебна козметика. Или пък катастрофи, вдъхновяващи екшън-сценаристите за зрелищни филми, в които сърцати доктори питат размазаните по магистралата жертви „добре ли си“, а те с последни сили отговарят „добре съм“ и после кой знае защо умират насред грандиозни струпвания от линейки, полиция и фотогенични репортерки от CNN.
Хубаво нещо е колата! Полезно! Например, как да отида до Уиндзор само за десет минути? Нищо, че на всяка стоп линия мъжът ми ме критикува да гледам пътя и да не си оправям червилото пред панорамното огледало, докато вбесени шофьори надуват клаксони зад гърба ми. Важното е, че и аз като всички модерни жени на 21 век, имам своята малка, тумбеста, десетгодишна тойотка. Тотка, както любовно я наричам. Тя е моето спасение в грачещия трафик, количка за пазаруване на насъщния наш полуфабрикат и четириколесна каляска за семейното трио в някой откраднат уикенд за пиене на кафе в градчето с лятната резиденция на кралицата.
Та и тази събота, по моя покана , мъжът ми и дъщеря ми се престрашават да ги повозя до обичаната дестинация. Криволича аз по тесните улички, завирам се в усукания като коледна кървавица паркинг на 6 етажа и кой знае защо една подиговска фраза гложди ума ми: „Ние сме во чрево адово!“ Ама, бива ли така, поправям се веднага, ние сме в корема на цивилизацията, в самия процес на глобалното храносмилане, където бъка от чуждестранни ензими, тръгнали да погълнат целия роял шопинг на графство Бъркшър. Слизам и докато затръшвам вратата на Тотка със замах, погледът ми опира о твърдата ваденка на една шовинистична фраза, лепната като цитопласт връз пукнатата физиономия на грохнал форд, паркиран в съседство. ВИВА ПОЛША! Ей не щат да се интегрират в британското общество пустите му поляци и туй то! Хукваме да пием кафе в гъмжилото на мултикултурния свят, който дъвче сандвичи, пие бира, пазарува и търка паветата на претъпканото градче. В навалицата се клатушкат елегантни възрастни двойки, търчат изтървани деца, щракат апарати и реч, непозната като в подножието на вавилонската кула жужи в слуха ми и ме слива с тълпата.
Наближава пет следобед и като с магическа пръчка харипотъровските улички се опразват. Не есенният мрак, а британската традиция за ранно затваряне на магазините помита туристическите сюрии към уюта на хотелите и пъбовете. Лабиринтчетата на Уиндзор губят чара си и опустяват. Време е и ние да си вървим. Понеже сме дисциплинирани граждани и не желаем да надвишаваме правомощията си с тайни желания за още малко консуматорски удоволствия.
В закрития паркинг ни очаква страшна изненада. Колата ми липсва от мястото си и празният етаж подмята мазни торбички от чипс в ехидните пристъпи на октомврийския вятър. Потресени сме! Кой открадна моята мила, жизнено-необходима Тотка? Изпадам в ужас и проклинам проклетите крадци,които ме обричат на омразно пешеходство. Съпругът ми вече действа по системата на развитите общества и уведомява по мобилния си телефон полицията за произшествието. По откъслечните фрази отсреща долавям, че похищението на десетгодишна дамска кола, автоматик, е твърде необичайно престъпление. Но, разбира се, автомобилът веднага е обявен за национално издирване. Дали пък не са го отмъкнали за части?! Дали не са онези поляци, със счупения форд, да опустеят дано! Понасяме се към таксиметровия площад разтърсени от възмущение и безсилен бяс на почтени данъкоплатци. Стъпките ни кънтят като конски копита в здрача на пешеходната зона. За части от секундата, сякаш попадаме в друго измерение. Малкият затворен площад, пуст и глух допреди минути се оказва празнично осветен от разноцветни прожектори. Екзотични танцьори, навлекли всички багри на дъгата, в пъстри копринени шалвари и чалми, се подхвърлят насам натам по хлъзгавите павета. Кръшни певици врещят с тънки гласчета, а прелестна мургава двойка нежно се опитва да се целуне насред това пиршество от ориенталски материи и страсти. „Чали, чаааааааааали...“, отчаяно проточва вокал закъсняла певица и смутено замлъква пред гледката на внезапното ни нахлуване в кадъра. Стоим като отломка от конницата на хан Аспарух в средата на прекъснатия индийски филм и отвсякъде към втрещените ни физиономии прехвърчат фрази на тотално непознат език.
Режисьорът крещи та се къса насреща ни и дебели златни синджири подскачат в нервен гьобек по опнатите жили на врата му.
- Кво бе, кво си се развикал!- избухвам на български и светкавично мълчание сепва разярения миманс.
Бързо се възползваме от благодатната пауза и почти бегом завъртаме обратно към паркинга. Разтреперан от ярост съпругът ми решава да направим една последна обиколка по етажите, ей така, за да отшуми индийската емоция и да решим какво да правим по-нататък. На трето ниво, сиротно подслонена до мощен циментов стълб, откриваме Тотка! Милата! Никой не е поискал да я открадне! Ние сме виновни, ние, ошеметените от от усуканиците на цивилизацията и модерната паркингова архитектура, невежи! Подкарвам тенекиеното си съкровище към изхода, но там, железен като Робокоп, ни спира малък и стриктен китаец в уноформа. С напевен, консонантен английски, той ни обяснява, че тази кола е обявена за национално издирване и кои сме ние, аджеба, дето толкоз нагло сме подкарали возилото в неизвестна посока?!
Останала без глас, с безпощадно умиращи нервни клетки, обяснявам на служителя на закона покъртителната история на този злощастен ден.
- От из иор насьоналити? - пита китаеца и в тъмните цепчици на очите му секундно проблясва диво любопитство.
- Ви ар бррритиш!- с възможно най-твърдото р, невъзмутимо отвръщам аз. Няма да му се обяснявам сега откъде сме я!
По-късно, тази вечер, задъвкала полуфабрикатно кюфте от българския магазин, изнервено си мисля на развален английски как не прославих България. Горе долу на развален български в превод, то ще рече: „Не дава мой коля на поляк да краде и не обяснява на китаец откъде дошла на тос остроф!“
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 5 November 2009
Сериозно за поезията
На Христо Медникаров
Абе каква ти поезия! Светът се е побъркал от безработица, дебне ни свински грип, все не можем да се докажем в кариерата, парите се топят като ледник в глобално затопляне, а децата се подписват нечленоразделно на латиница! Състезание е този живот, тъй да знаете! Нови коли, скъпи дрешки, парад на благополучието, нищо, че може да е втора употреба и вместо вносен етикет, за някое по-опитно нашенско око на гол тумбак да лъснат чифте пищови. Важното е да сме в крак с времето, а поезията май нещо изостава от него.
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
И тук, на Острова, и там, у дома, народът иска лъскавичко и ситичко да вбесява конкуренцията. А също и да изразява духовността си на английски, защото това е каймакът на словесното образование в наши дни, където всеки е накефен, ако се путне форуърд в обществото с чужбински кетап.
Правилно съм разбрала философията на съвременността, нали? Надъхана с новото мислене в един горещ августовски следобед през лятната отпуска в България, тръгнах да се разхождам в заглъхналия търновски парк, обхваната от някаква непонятна тъга. Не беше нещо определено, само дето току що не можах да се зарадвам на публикуваната си стихосбирка, понеже всички и отвсякъде ме убеждаваха, че сега не е момент за поезия. Хората били озверели от кризата и на никого не му било до духовност. Пък и колко пари чинела тя пред консуматорските въжделения на модерния българин, потенциален емигрант.
На една пейка, в пустинните пясъци на безлюдната детска площадка съзрях гарвановата фигура на стар приятел. Христо Медникаров. Поет, писател и краевед от национална величина, вечно изблъскван встрани от всички възможни конюнктури на родните литературно-политически метаморфози. Вече седемдесетгодишен, този Дон Кихот на словото, пред когото благоговеех с азбукарски страх, не се отказваше да се бори за своята България – чиста и патриархална, каквато я носеше от младини, в изстрадалото си, идеалистично сърце. Отдалеч, изкривеното ми от абстрактни асоциации съзнание, го оприличи на размазан удивителен знак, изхвърлен от употреба в есемесната комуникация на младите му съвременници. Поседнах да поговорим и заразказвах как карам кола, как ходя на шопинг и как дъщеря ми е в топ сета по английски.
- Пък аз седя в този парк и се чудя на кого ще завещая огромната си библиотека с редки български книги, преди да умра – тихо отрони моят приятел.
После, с възкръснала даскаласка строгост от деветнайсети век, добави:
- Поезия, пишеш ли поезия?! Само това ме интересува.
- Ами – смънках аз и новите ми разбирания се заизпаряваха в жегата като вредни автомобилни емисии – кой се интересува от поезия сега?
- Аз се интересувам – натърти Поетът – да знаеш, че и пет души да останат на тази земя, дето се интересуват от поезия, пак има смисъл да пишеш. Това си ти! Шопингът всеки го може, ама я ги накарай да ти изографисат една строфа тия шопингари ще млъкнат като онемели. Що си погребваш таланта с вещи бе, момиче? Душа ли не ти достига, за да си спомниш коя си?
Скъпи Христо, днес, на хиляди километри и часове от оня нажежен следобед пиша тези редове и струна по струна издърпвам душата си от купчината със сейлс, спешъл редъкшънс, дискаунтс и бай уан гет уан фрий. И заедно с тази моя интегрирана, глобализирана, британизирана и маймунизирана балканска душа, издърпвам на светло България, твоята, нашата България, дето ни чака опустяла поне по Коледа да се завърнем и да я зарадваме с малко духовност. Пиша и това стихотворение. То може и да не достигне до тебе, но някой от онези петимата, последните любители на поезия на земята може и да го прочете и да си каже колко е хубав българският език и как има смисъл да живее.
По Коледа
На Христо Медникаров
Дали да ида тихом в планината,
след гаснещата есен в тленни клони?
Дали да склопя мисли пред вратата
като очи на мъртви вихрогони?
Че няма да съм там когато зими,
смразяват пепелта на мойта къща
и белите рождественски килими
виелицата обредно разгръща.
Без бъдник ще замръкне в тишината
огнището безмълвно от години.
И в преспи ще се дипли самотата
погребала човешките пъртини.
Че само в сън душата ми пристъпва
по Коледа кандило да запали,
в притихналата къща като в църква
под ветрове-божествени хорали.
Тогава тихо, в призрачни валежи,
предците ми ще плачат по капчуци.
Та Бог да се смили и ги оснежи
със смях и стъпки на деца и внуци.
Здравка Владова-Момчева
Sunday, 11 October 2009
Малък наръчник по английска учтивост или седем поучителни правила за разбиране на това, какво е искал да каже авторът
Спомняте ли си онези часове по литература от първи до единадесети клас, когато с неумолима настойчивост учителите ни питаха какво е искал да каже авторът? Проклетият въпрос, като неизбежно проклятие, ни преследваше от клас в клас и свистеше като гилотина над недозрелите ни тийнейджърски глави. Винаги ми е идвало да извикам:
- Ами че какво има да му мислим, каквото е искал да каже си го е казал, човекът!
Но винаги страх божий, страх даскалоизконен, ме е възпирал от жадуваното възклицание. Вместо това заравях поглед в христоматията и развихреното ми въображение изкопаваше такива заключения за писателските иносказания, че накрая получавах шестица и трайно се прославях като литературен лидер.
Напоследък обаче, почвам да се замислям дали достатъчно са ни задавали омразния въпрос. Защото в романа на глобализацията автори мнооого, а на четящото мнозинство все му убягва смисълът.
Наскоро, мой познат, източноевропейски бизнесмен, се оказал в непреводима английска ситуация . Във вихъра на разпалени дебати по предстояща сделка, евентуалният му клиент, най-приятелски го потупал по рамото и казал:
- With the greatest respect I hear what you say. После добавил:
- You must come for dinner sometime.
Опиянен от окуражаващите фрази, познатият ми тържествуващо прошепнал на преводача си, че работата е вързана в кърпа. Но останал крайно изненадан, когато видял киселата физиономия на тълмача си. Той направо го попарил, като му прошепнал истинския смисъл на посланието, което гласяло:
- Ти си глупак , изобщо не съм съгласен с теб и нямам намерение да продължавам тази дискусия.
Поканата за вечеря си била чиста учтивост, клоняща към неопределеност в необозримото бъдеще.
Разтърсен от славянско възмущение, моят познат бизнесмен ми изпрати следните поучителни правила от английската словесна мъгла, като ме посъветва да се поуча от горчивия му опит:
1. Perhaps, you would like to think about it / Това е заповед! Промени всичко или се приготви да си понесеш последствията!
2. I was a bit disappointed that…/ Бесен съм!
3. Could we consider some other options / Изобщо не ми харесва тази идея!
4. I’ll bear it in mind / Нищо няма да направя по въпроса.
5. I am sure it is my fault / Ти си виновен!
6. That is an original point of view / Трябва да си луд да ми предлагаш това!
7. I almost agree / Изобщо не съм съгласен!
Четох и най–сетне разбрах, че не винаги от първия път е ясно какво е искал да каже авторът. Обаче вчера, един намахан нашенец, наскоро пристигнал да покорява Лондон, отново ме хвърли в съмнения относно дилемата с авторските послания. Отишъл човекът да се почерпи в един пъб послучай благополучното си прилондоняване и отривисто наставил на сервитьорката с балканска категоричност:
- Дай една бира!
- Трябва да кажеш, плийз! – намусено го скастрило момичето.
- Ти пък вземи да се усмихнеш - не и останал длъжен сънародникът ни – у България келнерки под път и над път и хубави, и ухилени! Тичай да ми носиш бирата, че може и да останеш без бакшиш, хааааа!
Тъй ами! Казал си човекът направо каквото имал да казва! Какво ще го усуква по английски!
Тенк ю пийпъл! Тенкс фор йор атеншън!
Здравка Владова-Момчева
- Ами че какво има да му мислим, каквото е искал да каже си го е казал, човекът!
Но винаги страх божий, страх даскалоизконен, ме е възпирал от жадуваното възклицание. Вместо това заравях поглед в христоматията и развихреното ми въображение изкопаваше такива заключения за писателските иносказания, че накрая получавах шестица и трайно се прославях като литературен лидер.
Напоследък обаче, почвам да се замислям дали достатъчно са ни задавали омразния въпрос. Защото в романа на глобализацията автори мнооого, а на четящото мнозинство все му убягва смисълът.
Наскоро, мой познат, източноевропейски бизнесмен, се оказал в непреводима английска ситуация . Във вихъра на разпалени дебати по предстояща сделка, евентуалният му клиент, най-приятелски го потупал по рамото и казал:
- With the greatest respect I hear what you say. После добавил:
- You must come for dinner sometime.
Опиянен от окуражаващите фрази, познатият ми тържествуващо прошепнал на преводача си, че работата е вързана в кърпа. Но останал крайно изненадан, когато видял киселата физиономия на тълмача си. Той направо го попарил, като му прошепнал истинския смисъл на посланието, което гласяло:
- Ти си глупак , изобщо не съм съгласен с теб и нямам намерение да продължавам тази дискусия.
Поканата за вечеря си била чиста учтивост, клоняща към неопределеност в необозримото бъдеще.
Разтърсен от славянско възмущение, моят познат бизнесмен ми изпрати следните поучителни правила от английската словесна мъгла, като ме посъветва да се поуча от горчивия му опит:
1. Perhaps, you would like to think about it / Това е заповед! Промени всичко или се приготви да си понесеш последствията!
2. I was a bit disappointed that…/ Бесен съм!
3. Could we consider some other options / Изобщо не ми харесва тази идея!
4. I’ll bear it in mind / Нищо няма да направя по въпроса.
5. I am sure it is my fault / Ти си виновен!
6. That is an original point of view / Трябва да си луд да ми предлагаш това!
7. I almost agree / Изобщо не съм съгласен!
Четох и най–сетне разбрах, че не винаги от първия път е ясно какво е искал да каже авторът. Обаче вчера, един намахан нашенец, наскоро пристигнал да покорява Лондон, отново ме хвърли в съмнения относно дилемата с авторските послания. Отишъл човекът да се почерпи в един пъб послучай благополучното си прилондоняване и отривисто наставил на сервитьорката с балканска категоричност:
- Дай една бира!
- Трябва да кажеш, плийз! – намусено го скастрило момичето.
- Ти пък вземи да се усмихнеш - не и останал длъжен сънародникът ни – у България келнерки под път и над път и хубави, и ухилени! Тичай да ми носиш бирата, че може и да останеш без бакшиш, хааааа!
Тъй ами! Казал си човекът направо каквото имал да казва! Какво ще го усуква по английски!
Тенк ю пийпъл! Тенкс фор йор атеншън!
Здравка Владова-Момчева
SOS – NHS!
Преди години се чудех защо приятелката ми Луиз, англичанка, женена за българин, мой съученик, закупуваше огромни количества лекарства от България по време на летните отпуски у дома. С грижлива педантичност тя нареждаше кутийки с антибиотици и блистери с успокоителни, редом с хомеопатични чудесии в малки кашончета и ги надписваше с красивия си почерк, сякаш попълваше своя преносима аптека:
- Като се разболеем, отваряме българската кутия и оттам се лекуваме- с усмивка чуруликаше Луиз – тя винаги ни спасява!
На въпроса ми защо просто не отидат на доктор, милата англичанка смутолевяше мили неясноти. Съпругът и ме поглеждаше кисело и сменяше темата. Та моят въпрос остана без отговор до мига, в който се сблъсках с причината за жизнената необходимост от българските кутии.
Случвало ли ви се е да се разболеете в Англия, в петък следобед, например?
Ако нямате уговорен час при лекар, две седмици предварително, много вероятно е да останете насаме с проблема си за цял един предълъг уикенд. Тогава всички ваши познания по народна медицина, наследени от неуките ви баби в България, ще ви дойдат като спасение. Може също да се обадите на българското си джипи и смутено да поискате съвет какво да правите в безизходната ситуация. По описаните от вас симптоми, обръгналият на какви ли не здравни метаморфози нашенски медик ще ви продиктува какво да пиете, ако... имате подръка българската кутия, разбира се. В противен случай ви остават единствено линиите на NHS, на които да се обадите с безумната надежда, че служителят отсреща може и да познае какво ви е и да ви посъветва как да се спасите в самотното си страдание.
Наскоро, моя близка със сърдечно заболяване, получила пристъп точно в една неподходяща съботна привечер, когато системата на тукашното здравеопазване можела да откликне евeнтуално по телефона... ако имаш късмет. Служителката отсреща подходила изключително професионално към спешния случай. Въпреки измъчения глас на приятелката ми и отчаяните и вопли за някакви медицински действия, чиновничката настояла за точен спелинг на името, презимето и фамилията, след което последвал цял въпросник във връзка с необходимата бюрократична справка, която трябвало да потече в каналите на местната здравна система. Задъхана от ужас и болки приятелката ми послушно отговаряла на поставените запитвания, като от време на време плахо поправяла служителката, която продължавала да предъвква гордата и фамилия „Аспарухова” във всевъзможни фонетични вариации.
- Вижте какво, госпожо Издерухова - съчувствено промълвила чиновничката от NHS, след като приколючила с мъчителния разпит – според мен, най-добре е да си отворите прозореца и да дишате дълбоко, докато болките преминат. Също така, опитайте се да гледате малко по-позитивно на живота. Човек трябва да бъде ведър и оптимистичен в каквато и ситуация да попадне, нали така? А пък ако положението ви се влоши, моля, не се притеснявайте да се обадите пак, ние с удоволствие ще поговорим с вас.
Онемяла от смайване слушах разказа на по чудо оцелялата си приятелка. В склада на спомените ми се отдели фрагмент от позабравен нашенски виц, който пародираше съвети, излъчвани по тоталитарното радио в случай на ядрено нападение:
- SOS! SOS! Тръгнете бавно към гробищата и дръжте оръжието си право напред, като внимавате да не ви капе по краката!
SOS – NHS, драги читатели! Каквото и да се случи, отваряйте си прозорците и дишайте дълбоко! А при следващата си визита у дома, не забравяйте за българските кутии. Те са съкровищниците на емигрантското здраве! В тях е спасението!
Здравка Владова-Момчева
- Като се разболеем, отваряме българската кутия и оттам се лекуваме- с усмивка чуруликаше Луиз – тя винаги ни спасява!
На въпроса ми защо просто не отидат на доктор, милата англичанка смутолевяше мили неясноти. Съпругът и ме поглеждаше кисело и сменяше темата. Та моят въпрос остана без отговор до мига, в който се сблъсках с причината за жизнената необходимост от българските кутии.
Случвало ли ви се е да се разболеете в Англия, в петък следобед, например?
Ако нямате уговорен час при лекар, две седмици предварително, много вероятно е да останете насаме с проблема си за цял един предълъг уикенд. Тогава всички ваши познания по народна медицина, наследени от неуките ви баби в България, ще ви дойдат като спасение. Може също да се обадите на българското си джипи и смутено да поискате съвет какво да правите в безизходната ситуация. По описаните от вас симптоми, обръгналият на какви ли не здравни метаморфози нашенски медик ще ви продиктува какво да пиете, ако... имате подръка българската кутия, разбира се. В противен случай ви остават единствено линиите на NHS, на които да се обадите с безумната надежда, че служителят отсреща може и да познае какво ви е и да ви посъветва как да се спасите в самотното си страдание.
Наскоро, моя близка със сърдечно заболяване, получила пристъп точно в една неподходяща съботна привечер, когато системата на тукашното здравеопазване можела да откликне евeнтуално по телефона... ако имаш късмет. Служителката отсреща подходила изключително професионално към спешния случай. Въпреки измъчения глас на приятелката ми и отчаяните и вопли за някакви медицински действия, чиновничката настояла за точен спелинг на името, презимето и фамилията, след което последвал цял въпросник във връзка с необходимата бюрократична справка, която трябвало да потече в каналите на местната здравна система. Задъхана от ужас и болки приятелката ми послушно отговаряла на поставените запитвания, като от време на време плахо поправяла служителката, която продължавала да предъвква гордата и фамилия „Аспарухова” във всевъзможни фонетични вариации.
- Вижте какво, госпожо Издерухова - съчувствено промълвила чиновничката от NHS, след като приколючила с мъчителния разпит – според мен, най-добре е да си отворите прозореца и да дишате дълбоко, докато болките преминат. Също така, опитайте се да гледате малко по-позитивно на живота. Човек трябва да бъде ведър и оптимистичен в каквато и ситуация да попадне, нали така? А пък ако положението ви се влоши, моля, не се притеснявайте да се обадите пак, ние с удоволствие ще поговорим с вас.
Онемяла от смайване слушах разказа на по чудо оцелялата си приятелка. В склада на спомените ми се отдели фрагмент от позабравен нашенски виц, който пародираше съвети, излъчвани по тоталитарното радио в случай на ядрено нападение:
- SOS! SOS! Тръгнете бавно към гробищата и дръжте оръжието си право напред, като внимавате да не ви капе по краката!
SOS – NHS, драги читатели! Каквото и да се случи, отваряйте си прозорците и дишайте дълбоко! А при следващата си визита у дома, не забравяйте за българските кутии. Те са съкровищниците на емигрантското здраве! В тях е спасението!
Здравка Владова-Момчева
Saturday, 5 September 2009
На Наташа с любовь и омерзенье
Когато научих за щастливия развой в живота на моя ученик Андрю Харпър, който осъществи мечтата си да бели картофи в кухнята на презокеански кораб, си казах, че битието понякога може да бъде и справедливо. Че осигуряването на почтен доход за закупуване на дезодоранти може и да разсее твърдението на това странно момче, че „животът е мръсен”. Надявах се, че в ароматната защитна аура от изпръсканите флакони, моят възпитаник беше намерил лична сигурност и някакво, макар и неразбираемо за другите, щастие.
Заминах за България, нетърпелива за слънце и приятни преживявания, за срещи с приятели в неповторимата атмосфера на любимото Велико Търново. Жадувах за момент на житейско безветрие, когато всички около мен щяха да бъдат доволни от ваканционното бездействие сред вечните декори на старата столица. Но градът ме посрещна натежал от нелепи строежи и циментен прах. Точно срещу къщата ми, живописните гледки от детството бяха блокирани от озъбената арматура на недовършен хотел. Адските бумтежи от стремителното ново строителство веднага заглушиха буколическите ми надежди. На другия ден след пристигането ми у дома, побързах да се разходя по улица „Гурко”, та за малко да продължа илюзията, че Търново е запазило поне частица от своята уникалност. Облякох хубави дрехи, предвкусвайки духовния пир, който обещах на душата си още в мрачната Англия, в очакване на съприкосновението с моя невероятен роден град. Но само на метри навътре в кълдъръмите на китната уличка, забелязах смачкана фигурка на клошар, скупчена като изхвърлена дрипа до зейналия контейнер за боклук. Отначало не бях сигурна дали човешкото същество е мъж или жена. Погледът ми остана прикован в парчето изсъхнала пица, като откъртена гипсова мазилка, в посивялата от мръсотия ръка. Под нея, грижливо подложена, блестеше страница от порносписание със снимка на сластна красавица, потънала в перушината на розово марабу. Инстинктивно попипах джоба си за милостиня, потресена от ужасната самота в тази човешка нищета, която ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх. Две очи, зелени като светкавици, ме стрелнаха със страх и омраза. Дребната фигурка се совна с котешка ловкост зад контейнера и потъна в зашумения патерник, където някога, с махленските деца, играехме на криеница. Останах зашеметена от смущение в летния пек, а мисълта ми трескаво претърси спомените, за да възкреси отблясъка от тези очи. Бавно, като в мъгла, в съзнанието ми изплува едно лице на малко момиче, с кестеняви, блестящи коси, сплетени на плитки и възторжен поглед. Наташа Широкова! Наполовина българче, наполовина рускинче, това зеленооко, ученолюбиво дете попиваше всяка моя дума в часовете по литература, които като начинаеща учителка в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”, преподавах със страст на първия си випуск ученици.
Обичах Наташа заради невероятното трудолюбие, с което се стараеше да изпипа всяка своя писмена работа и заради вродената славянска чувствителност, която гореше като свещ в зеленината на степните и очи. За подобен тип светоусещане бях чела само в романите на руските класици. Наташа Широкова беше сякаш преродената Наташа Ростова от „Война и мир”, довеяна незнайно как от страниците на безсмъртната книга сред моите тъмнокоси, неукротими и любопитни възпитаници. Около нея винаги витаеше някакво тайнствено усамотение, което държеше настрана шумните и съученици. Една невидима граница, която те не смееха да прекрачат...
Когато веднъж зададох домашна работа на тема „Българската духовност между „Хубава си моя горо” и „Радка пиратка”, Наташа написа, че се отнася към бащината си култура с „любовь и омерзенье”. Не поправих старинния и славянски правопис, респектирана от старозаветната строгост, с която съдеше кривините на новата демократична България. Нейният духовен пуританизъм избликваше в тази черковнославянска употреба на малкия ер като спомен за общи корени в миналото, избили в настоящето в похабени издънки.
Никога не успях да попитам Наташа каква е нейната мечта за реализация в бъдещето. Смазана от любовь и омерзенье, в убийствения пек на застроеното Търново, изведнъж осъзнах, че за преродената славянска духовност дезодоранти за защита от мръсния живот никога няма да бъдат измислени.
Здравка Владова-Момчева
Заминах за България, нетърпелива за слънце и приятни преживявания, за срещи с приятели в неповторимата атмосфера на любимото Велико Търново. Жадувах за момент на житейско безветрие, когато всички около мен щяха да бъдат доволни от ваканционното бездействие сред вечните декори на старата столица. Но градът ме посрещна натежал от нелепи строежи и циментен прах. Точно срещу къщата ми, живописните гледки от детството бяха блокирани от озъбената арматура на недовършен хотел. Адските бумтежи от стремителното ново строителство веднага заглушиха буколическите ми надежди. На другия ден след пристигането ми у дома, побързах да се разходя по улица „Гурко”, та за малко да продължа илюзията, че Търново е запазило поне частица от своята уникалност. Облякох хубави дрехи, предвкусвайки духовния пир, който обещах на душата си още в мрачната Англия, в очакване на съприкосновението с моя невероятен роден град. Но само на метри навътре в кълдъръмите на китната уличка, забелязах смачкана фигурка на клошар, скупчена като изхвърлена дрипа до зейналия контейнер за боклук. Отначало не бях сигурна дали човешкото същество е мъж или жена. Погледът ми остана прикован в парчето изсъхнала пица, като откъртена гипсова мазилка, в посивялата от мръсотия ръка. Под нея, грижливо подложена, блестеше страница от порносписание със снимка на сластна красавица, потънала в перушината на розово марабу. Инстинктивно попипах джоба си за милостиня, потресена от ужасната самота в тази човешка нищета, която ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх. Две очи, зелени като светкавици, ме стрелнаха със страх и омраза. Дребната фигурка се совна с котешка ловкост зад контейнера и потъна в зашумения патерник, където някога, с махленските деца, играехме на криеница. Останах зашеметена от смущение в летния пек, а мисълта ми трескаво претърси спомените, за да възкреси отблясъка от тези очи. Бавно, като в мъгла, в съзнанието ми изплува едно лице на малко момиче, с кестеняви, блестящи коси, сплетени на плитки и възторжен поглед. Наташа Широкова! Наполовина българче, наполовина рускинче, това зеленооко, ученолюбиво дете попиваше всяка моя дума в часовете по литература, които като начинаеща учителка в Хуманитарна гимназия „Свети Свети Кирил и Методий”, преподавах със страст на първия си випуск ученици.
Обичах Наташа заради невероятното трудолюбие, с което се стараеше да изпипа всяка своя писмена работа и заради вродената славянска чувствителност, която гореше като свещ в зеленината на степните и очи. За подобен тип светоусещане бях чела само в романите на руските класици. Наташа Широкова беше сякаш преродената Наташа Ростова от „Война и мир”, довеяна незнайно как от страниците на безсмъртната книга сред моите тъмнокоси, неукротими и любопитни възпитаници. Около нея винаги витаеше някакво тайнствено усамотение, което държеше настрана шумните и съученици. Една невидима граница, която те не смееха да прекрачат...
Когато веднъж зададох домашна работа на тема „Българската духовност между „Хубава си моя горо” и „Радка пиратка”, Наташа написа, че се отнася към бащината си култура с „любовь и омерзенье”. Не поправих старинния и славянски правопис, респектирана от старозаветната строгост, с която съдеше кривините на новата демократична България. Нейният духовен пуританизъм избликваше в тази черковнославянска употреба на малкия ер като спомен за общи корени в миналото, избили в настоящето в похабени издънки.
Никога не успях да попитам Наташа каква е нейната мечта за реализация в бъдещето. Смазана от любовь и омерзенье, в убийствения пек на застроеното Търново, изведнъж осъзнах, че за преродената славянска духовност дезодоранти за защита от мръсния живот никога няма да бъдат измислени.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 22 July 2009
Изкуството да белиш картофи също изисква обществено признание
Съвременно явление е обществото да пропищява от своите неинтегрирани тийнейджъри, чиито криминални прояви постоянно смущават социалния ред.
В България, излишните млади хора до такава степен нагнетяват с агресия градско-селското битие, че медиите едва смогват да я отразяват. Всички сме възмутени, ужасени и може би засрамени от страхотния негативизъм, завладял нашите умни и някога добри деца. Някак си не подкрепхме възхода на мечтите им, потънали в траур по собствените си несбъднати надежди. А животът ни предлага оцеляване, вместо успех. Един труден за преподаване урок към нашите сърдити и обезверени продължения във времето.
Какво да се прави? Семейството се разпада, парите не стигат, а духовността още повече. Потънали в черно самосъжаление, не виждаме възможностите за справяне с реалността. Една от първите изненади, които ме посрещнаха в кралството преди няколко години, беше именно добре работещата социална далновидност, проявена от училищните институции, които се опитваха да заместят изчезналите домашни напътствия за своите гневни млади поколения.
Работех по индивидуален учебен план с Андрю Харпър, ученик в 11 клас, в едно училище на Англиканската църква. Момчето страдаше от забавено интелектуално развитие и проблеми с речта, съпроводени от рядък вид обсесивно поведение на тема лична хигиена. Преди всеки урок в спретнатия до блясък офис за деца със специални нужди, моят питомец заставаше до вратата и с ритуално движение изваждаше чисто нов флакон с дезодорант, който изпръскваше върху себе си, от главата до подметките на обувките. Нещо като ароматна аура , която ме задушаваше до припадък в следващите шестдесет минути. Родителите на Андрю се оплакваха, че една трета от прихода им отива за закупуване на дезодоранти, но нищо и никой не можеше да прекрати този негов навик. На въпроса ми защо прави всичко това, момчето отвръщаше, че „животът е мръсен” и ако някои от колегите ми приемаха изказването като проява на беден речник, аз вътрешно го оценявах като гениално прозрение.Но този интелектуален проблясък оставаше като светъл лъч в отчайващата липса на напредък в развитието на моя ученик. Въпреки невероятната си физическа красота момчето се изразяваше трудно, четеше лошо, а мисълта му се губеше в облаците на прекрсаните му сини очи.
Забелязах, че учителският екип в училището стриктно следеше за постиженията и наклонностите на своите възпитаници и на всяко седмично заседание обсъждаше накъде да насочи децата, след завършване на средното им образование. Често въобще не ставаше въпрос за престижни университети.
Слабите в науките ученици биваха ориентирани към дейности, в които са добри и които биха им помогнали да си докарват доходи за в бъдеще. Идеята беше всеки да намери своята социална ниша и да не бъде потенциална заплаха за обществото. Мотивацията беше, че ако си перфектен в метенето на улици например, имаш шанса да станеш най-добрия в професията и всички да те уважават за това. Изглежда, че системата работеше отлично от години и нашето училище се славеше със стопроцентова реализация на целия си тийнейджърски контингент, независимо дали той продължаваше обучението си в Оксфорд или в някой колеж за зидаро-мазачи. Честни казано, бях очарована от решението на проблема . Но Андрю оставаше извън него. Разговорите в търсене на посока за неговото бъдеще бяха все така безплодни. Накрая, реших да попитам момчето какво би искало да прави, въпреки че ходът ми леко противоречеше на завоалираната училищна политика.
- Искам да беля картофи в кухнята на някой кораб- отвърна Андрю и в очите му проблясна колумбовски копнеж. – Картофите трябва да се белят тънко, без ръбове и после да се измият до пълно побеляване! Много хора изобщо нямат представа как се прави това!
Потресена от тази младежка мечта, аз я споделих с колегите на следващото заседание. За моя още по-голяма изненада учителският съвет горещо подкрепи професионалното желание на Андрю.
Преди две седмици срещнах родителите му на улицата. Споделиха, че техният син работел в кухнята на презокеански кораб и се изявявал като най-добрия в беленето на картофи. Бил много щастлив и финансово независим при закупуването на дезодоранти.
Здравка Владова - Момчева
В България, излишните млади хора до такава степен нагнетяват с агресия градско-селското битие, че медиите едва смогват да я отразяват. Всички сме възмутени, ужасени и може би засрамени от страхотния негативизъм, завладял нашите умни и някога добри деца. Някак си не подкрепхме възхода на мечтите им, потънали в траур по собствените си несбъднати надежди. А животът ни предлага оцеляване, вместо успех. Един труден за преподаване урок към нашите сърдити и обезверени продължения във времето.
Какво да се прави? Семейството се разпада, парите не стигат, а духовността още повече. Потънали в черно самосъжаление, не виждаме възможностите за справяне с реалността. Една от първите изненади, които ме посрещнаха в кралството преди няколко години, беше именно добре работещата социална далновидност, проявена от училищните институции, които се опитваха да заместят изчезналите домашни напътствия за своите гневни млади поколения.
Работех по индивидуален учебен план с Андрю Харпър, ученик в 11 клас, в едно училище на Англиканската църква. Момчето страдаше от забавено интелектуално развитие и проблеми с речта, съпроводени от рядък вид обсесивно поведение на тема лична хигиена. Преди всеки урок в спретнатия до блясък офис за деца със специални нужди, моят питомец заставаше до вратата и с ритуално движение изваждаше чисто нов флакон с дезодорант, който изпръскваше върху себе си, от главата до подметките на обувките. Нещо като ароматна аура , която ме задушаваше до припадък в следващите шестдесет минути. Родителите на Андрю се оплакваха, че една трета от прихода им отива за закупуване на дезодоранти, но нищо и никой не можеше да прекрати този негов навик. На въпроса ми защо прави всичко това, момчето отвръщаше, че „животът е мръсен” и ако някои от колегите ми приемаха изказването като проява на беден речник, аз вътрешно го оценявах като гениално прозрение.Но този интелектуален проблясък оставаше като светъл лъч в отчайващата липса на напредък в развитието на моя ученик. Въпреки невероятната си физическа красота момчето се изразяваше трудно, четеше лошо, а мисълта му се губеше в облаците на прекрсаните му сини очи.
Забелязах, че учителският екип в училището стриктно следеше за постиженията и наклонностите на своите възпитаници и на всяко седмично заседание обсъждаше накъде да насочи децата, след завършване на средното им образование. Често въобще не ставаше въпрос за престижни университети.
Слабите в науките ученици биваха ориентирани към дейности, в които са добри и които биха им помогнали да си докарват доходи за в бъдеще. Идеята беше всеки да намери своята социална ниша и да не бъде потенциална заплаха за обществото. Мотивацията беше, че ако си перфектен в метенето на улици например, имаш шанса да станеш най-добрия в професията и всички да те уважават за това. Изглежда, че системата работеше отлично от години и нашето училище се славеше със стопроцентова реализация на целия си тийнейджърски контингент, независимо дали той продължаваше обучението си в Оксфорд или в някой колеж за зидаро-мазачи. Честни казано, бях очарована от решението на проблема . Но Андрю оставаше извън него. Разговорите в търсене на посока за неговото бъдеще бяха все така безплодни. Накрая, реших да попитам момчето какво би искало да прави, въпреки че ходът ми леко противоречеше на завоалираната училищна политика.
- Искам да беля картофи в кухнята на някой кораб- отвърна Андрю и в очите му проблясна колумбовски копнеж. – Картофите трябва да се белят тънко, без ръбове и после да се измият до пълно побеляване! Много хора изобщо нямат представа как се прави това!
Потресена от тази младежка мечта, аз я споделих с колегите на следващото заседание. За моя още по-голяма изненада учителският съвет горещо подкрепи професионалното желание на Андрю.
Преди две седмици срещнах родителите му на улицата. Споделиха, че техният син работел в кухнята на презокеански кораб и се изявявал като най-добрия в беленето на картофи. Бил много щастлив и финансово независим при закупуването на дезодоранти.
Здравка Владова - Момчева
Wednesday, 8 July 2009
Какво, Чернобил ли?
Очевидно, отвличането на общественото внимание е успешна практика на всички политици.
Преди години, на една манифестация, която всички българи се стараят да забравят, сплотените блокове от трудещи се размахваха знамена и цветя под радиоактивния дъжд на Чернобил. Всички бяха щастливи, защото предстояха почивни дни в блажено неведение след напоителното облъчване на народа.
Видните партийни и държавни лидери, прикрити с непромокаеми чадъри бодро откликваха на масовия ентусиазъм, а светът все още не подозираше отровната промяна в живота на хората, след която нищо нямаше да бъде същото. Нямаше да има вяра в светлото бъдеще, нямаше да има чисти зеленчуци, нямаше да ги има и много от манифестиращите, принесли в жертва здравето и дните си в името на съветската непогрешимост във високите ядрени технологии.
Абе, ставаха грешки, но какво бяха те в сравнение с юмручната ни сплотеност пред световния империализъм?!
И днес уж желязната завеса е предадена за вторични суровини в претопяващата пещ на глобалното разбирателство, ама ние оттатък Ламанша нещо нервничим притеснено от някои обществени премълчавания, дето пак, със скрита, паническа радиоактивност в съзнанието, нагнетяват ежедневието на развитите общества с неизказан страх и безсилие.
Става дума за свинския грип, оня „тайнствен”щам, „случайно” изпуснат от някоя секретна лаборатория от научно любопитство за въздействието му върху размноженото човечество, мутирало до пълно примирение пред алтернативата, че все пак има какво да яде.
Да, ама не, господа политици! Хората и тук, и навсякъде по света, се страхуват! Друг е въпросът, че ние на Балканите ще излезем някой ден на улицата и ще се изкрещим до пресипване в мутрите на управляващите глухари, пардон, другари, докато тук, на Самотния остров, човешките им събратя пресипнало шептят от ужас пред задаващото се зло.
Във Великобритания няма официална точна статистика за това, колко са заболелите от грипа, тъй като с приспивателен цинизъм на населението се внушава, че вирусът е ПОЧТИ като всички останали грипни заболявания. Само дето двойно повече болни заминават за оня свят. Ама това се смутолевя някъде в края на изречението, а всички знаем, че деловите хора бързат да работят, за да не загубят службите си и нямат време да дочитат изречения. И още, училищата не се затварят, въпреки ежедневно нарстващия брой на ученици, оствени вкъщи „със съмнения за свински грип”, понеже поликлиниките вече не тестват пациентите си за него. Така де, нали и това е грип като всички останали! Я по-добре тези, които са имали неблагоразумието да го прихванат да си стоят у дома и да си ПОЧИВАТ. Тук обществото много обича хората да си почиват в техния дом, в тяхната крепост, след като са изпълнили своя дълг до последно да посещават насъщните си офиси и учебни заведения, окрилени от успокоението, че е по-добре СЕГА да се разболееш, отколкото през зимата, понеже тогава щяло да стане още по-страшно. Направо като Априлската линия на Партията в незабравимото ни тоталитарно минало! Който се разболее пръв, може и да оцелее! Ама тичайте да се заразявате, де, какво чакате! И мнозина от Вярващите в държавната концепция за грипа го правят. Чували ли сте за така наречените „суайн флу партита”, които започнаха масово да се практикуват от някои дръзновени родители на острова, които бързат да съберат децата си с болните им приятелчета, че дано да прихванат от препоръчания вирус? Ама ако не сте, много сте изостанали! Като едно време у дома, ако нямаш връзки, никога няма да се вредиш за банани и портокали, дето ги пускаха в ограничени количества на пазара. И тука е така, лекият, летен свински грип е лимитед едишън, до септември може и да свърши. Питам се, заплетена в остатъците си от здрав разум каква е гаранцията, че ако някой прекарал диетичната версия на свинската диверсия, вземе та се тръшне наново наесен при хард-повторението на сериала, кого ще обвинява за усложненията в здравето си? Партията? Държавата? Световна Бавна, пардон, Здравна Организация? Ами че то няма никой насреща, уважаеми стари и нови сънародници!
Но ако ви се иска да вярвате в светлото си здравословно бъдеще, добре е да ви припомня една желязна съветска максима от миналия чернобилски сезон: „Съветският болен ще умре, ама ще оздравее!”
Дерзайте! Важното е шоуто да продължи!
Здравка Владова-Момчева
Преди години, на една манифестация, която всички българи се стараят да забравят, сплотените блокове от трудещи се размахваха знамена и цветя под радиоактивния дъжд на Чернобил. Всички бяха щастливи, защото предстояха почивни дни в блажено неведение след напоителното облъчване на народа.
Видните партийни и държавни лидери, прикрити с непромокаеми чадъри бодро откликваха на масовия ентусиазъм, а светът все още не подозираше отровната промяна в живота на хората, след която нищо нямаше да бъде същото. Нямаше да има вяра в светлото бъдеще, нямаше да има чисти зеленчуци, нямаше да ги има и много от манифестиращите, принесли в жертва здравето и дните си в името на съветската непогрешимост във високите ядрени технологии.
Абе, ставаха грешки, но какво бяха те в сравнение с юмручната ни сплотеност пред световния империализъм?!
И днес уж желязната завеса е предадена за вторични суровини в претопяващата пещ на глобалното разбирателство, ама ние оттатък Ламанша нещо нервничим притеснено от някои обществени премълчавания, дето пак, със скрита, паническа радиоактивност в съзнанието, нагнетяват ежедневието на развитите общества с неизказан страх и безсилие.
Става дума за свинския грип, оня „тайнствен”щам, „случайно” изпуснат от някоя секретна лаборатория от научно любопитство за въздействието му върху размноженото човечество, мутирало до пълно примирение пред алтернативата, че все пак има какво да яде.
Да, ама не, господа политици! Хората и тук, и навсякъде по света, се страхуват! Друг е въпросът, че ние на Балканите ще излезем някой ден на улицата и ще се изкрещим до пресипване в мутрите на управляващите глухари, пардон, другари, докато тук, на Самотния остров, човешките им събратя пресипнало шептят от ужас пред задаващото се зло.
Във Великобритания няма официална точна статистика за това, колко са заболелите от грипа, тъй като с приспивателен цинизъм на населението се внушава, че вирусът е ПОЧТИ като всички останали грипни заболявания. Само дето двойно повече болни заминават за оня свят. Ама това се смутолевя някъде в края на изречението, а всички знаем, че деловите хора бързат да работят, за да не загубят службите си и нямат време да дочитат изречения. И още, училищата не се затварят, въпреки ежедневно нарстващия брой на ученици, оствени вкъщи „със съмнения за свински грип”, понеже поликлиниките вече не тестват пациентите си за него. Така де, нали и това е грип като всички останали! Я по-добре тези, които са имали неблагоразумието да го прихванат да си стоят у дома и да си ПОЧИВАТ. Тук обществото много обича хората да си почиват в техния дом, в тяхната крепост, след като са изпълнили своя дълг до последно да посещават насъщните си офиси и учебни заведения, окрилени от успокоението, че е по-добре СЕГА да се разболееш, отколкото през зимата, понеже тогава щяло да стане още по-страшно. Направо като Априлската линия на Партията в незабравимото ни тоталитарно минало! Който се разболее пръв, може и да оцелее! Ама тичайте да се заразявате, де, какво чакате! И мнозина от Вярващите в държавната концепция за грипа го правят. Чували ли сте за така наречените „суайн флу партита”, които започнаха масово да се практикуват от някои дръзновени родители на острова, които бързат да съберат децата си с болните им приятелчета, че дано да прихванат от препоръчания вирус? Ама ако не сте, много сте изостанали! Като едно време у дома, ако нямаш връзки, никога няма да се вредиш за банани и портокали, дето ги пускаха в ограничени количества на пазара. И тука е така, лекият, летен свински грип е лимитед едишън, до септември може и да свърши. Питам се, заплетена в остатъците си от здрав разум каква е гаранцията, че ако някой прекарал диетичната версия на свинската диверсия, вземе та се тръшне наново наесен при хард-повторението на сериала, кого ще обвинява за усложненията в здравето си? Партията? Държавата? Световна Бавна, пардон, Здравна Организация? Ами че то няма никой насреща, уважаеми стари и нови сънародници!
Но ако ви се иска да вярвате в светлото си здравословно бъдеще, добре е да ви припомня една желязна съветска максима от миналия чернобилски сезон: „Съветският болен ще умре, ама ще оздравее!”
Дерзайте! Важното е шоуто да продължи!
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)