My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 20 June 2023

Видовден заради вътрешното свещено слово

Ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние!

Тази мисъл ми хрумна, когато, съвсем против правилата и опасната динамика на Лондон, рискувах и пресякох на червено сред изнервения трафик в близост до Британската библиотека на 15 юни 2023 година.

Бързах, защото ми предстоеше сбъдване на мечта. Единствена и неповторима среща с частица от миналото на средновековна Търновска България.

Несбъднатите мечти са необозрим феномен, затова не могат да бъдат укротени в думи и граничат с безкрайност. Сбъднатите, обаче, често свиват пространството си до къса и точна информация, която в отминалия конкретен случай отразява следното:

На 15 юни 2023 година, по инициатива на госпожа Здравка Владова-Момчева, преподавателка в гимназията на БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон и с безценното съдействие на господин Ивайло Мойсов – културен аташе в посолството, група ученици и учители посетиха Британската библиотека. Поводът за тяхната визита, беше презентацията на оригинала на Четвероевангелието на цар Иван Александър. Разглеждането на документа беше предназначено като подарък за завършващите дванадесетокласници с послание към тях никога да не губят своята идентичност.

Кратко и ясно. Но твърде недостатъчно за всичкото, което ние, учителите, сме вложили в своята кауза, за да опазим децата да останат българи, дори когато поемат в своите си посоки. Затова, освен вълнението от дóсега с този толкова рядък и ревниво пазен документ, за нас, преподавателите и възпитаниците ни, последният урок извън класната стая беше особено важен. Дали след толкова драматични обрати в бурната ни история като се видим, ще се познаем? И ще успеем ли да свържем нишката на приемствеността след страхотната разруха, прогонила царевото „Четвероблаговестие“ от четиринадесетото столетие в Търново до двадесет и първия век в световноезичния Лондон?

Предварително бях изнесла две лекции в клас, посветени на Четвероевангелието. Всички бяхме подготвени на теория с цялата информация, достигнала до нас. Но превръщането на мечтата в реалност не може да разчита само на думите.

Пристъпихме в уникалната сграда на Британската библиотека, архитектурно оформена като кораб със запазена за няколко часа наша българска „каюта“ – залата с отвореното Четвероевангелие. Застанахме очи в очи с портрета на царското семейство, изобразен в искрящи червени цветове. Сякаш четките на художниците току що се бяха отделили от повърхността на пергамента и по редовете на надписите над самодържеца, съпругата и синовете им, вълнението ни поведе 638 години назад в най-необичайната и най-неповторима аудиенция с търновския владетелски двор:

„Йоан Александър, в Христа Бога верен цар и самодържец всем блъгаром и гръком“

„Теодора, в Христа Бога вернаа и новопосвещеннаа ( новопокръстена) царица и самодръжица всем блъгаром и гръком“

„Йоан Шишман цар, син великаго царя Йоана Александра“

„Йоан Асен цар, син царев“

От страницата вляво достолепието на царския род продължаваше в поредицата на неговите дъщери и зет:

„Костадин, деспот, зет великаго царя Йоана Александра“

„Кера Тамара, деспотица и дъщеря царева“

„Кераца, дъщеря царева“

„Десислава, дъщеря царева“

И ние - синове и дъщери български, достигнали поради вярност и любов към рода си до тази среща, в изключителния момент, когато времената се пресичат сред оживялото ехо на родния ни език.

Любезните куратори от библиотеката ни наблюдаваха усмихнати. В подредените редове на тяхното академично познание не фигурираше точката „Историческо вълнение“. Започнаха от самото начало, от общото към конкретното, с подготвения въпрос знаем ли какво означава манускрипт? И ние се усмихнахме учтиво. Защото отдавна бяхме осмислили истината, формулирана в гениалното изречение на Булгаков, че „ръкописите не горят“. А иначе, манускрипт е древен или средновековен документ ( свитък, кодекс или книга), изписан на ръка върху отделни или съединени в едно цяло листи. Учениците отговаряха като по учебник. Не само на този въпрос. Знаеха какво означава евангелие. Знаеха и имената на четиримата, записали новозаветните благовестия, предавани и преписвани от епоха в епоха, за да достигнат до онези, които се интересуват. Но те знаеха и че няма по-добро достигане от написаното на майчиния език. То идва право в сърцето. Не в ума. И гнезди в лоното на кръвната памет до края на личното ни съществуване. Нямаш ли памет за своето си, теб те няма. Тази разлика не обяснихме на своите гостоприемни домакини, защото тя само можеше да се усети, докато те съвестно ни разказваха почти седемвековната съдба на разкошния кодекс. Как бил препис на славянски език от гръцки изгубен оригинал, как върху неговите миниатюри работили поне трима анонимни художници и какво все пак е известно според фрагментарната пестеливост на заличените факти за неговото попадане в Британската библиотека. Но ръкописите не горят. Те само вживяват в мислите и емоциите на онези, които правят разлика между голямата точна наука и пощадения отломък от своята история, в която всичко наше е уникално. Затова за мен беше невъзможно да не се намеся. Езикът на Четвероевангелието е български! Среднобългарски, ако трябва да бъдем академично точни. А славянското му влияние се е простирало сред онези, които са разбирали азбуката ни и са можели да четат текста, написан за българския владетел Иван Александър, на неговия език, за неговата библиотека, наследена от неговия син, цар Иван Шишман . И после - този наш език е преминал в Молдова, спасен от войводата Александър Добрия ( Александру чел Бун ), да се свети паметта му за спасението, което е сторил, откупвайки ръкописа, който през XVII век проблясва съхранен в светогорския манастир „Свети Павел“. Именно неговият език спои връзката между тогава и сега, на 15 юни 2023 година, когато го зачетох на глас пред учениците и кураторите . На чист български, аз славянски не зная – „Йоан Александър, в Христа Бога верен цар и самодържец всем блъгаром и гръком“. И още нататък. Все по нашите букви, които славим и днес. Защото ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние! Не бих могла да понеса такава вина. Затова попитах дали някой от кураторите е чел цялостния текст на евангелията. Отговориха ми, че не. Изследвали по-стари текстове. От Х век например. Написани на гръцки език. Или на други езици. Но българския не познавали. Няма значение, защото българският познава своите и своите го познават. Затова поискахме да ни разгърнат повече страници, дори да ни покажат затворен документа, за да видим историческите следи от „рани“ по оцелялото лице на оригиналните му корици. Нямаше го разкошът, подобаващ на едно царско притежание. Липсваха богатите златно-сребърни обкови и украсата със скъпоценни камъни. На предложението на нашия културен аташе, господин Мойсов, българската общност да събере средства за нова скъпоценна декорация, кураторите отговориха, че тя може да натежи и да повреди безценното съдържание и миниатюри, съхранени без реставрации до наши дни. Материалната щедрост на XXI - ия век, можеше да убие XIV - ия духом. И уникалната цялост на документа, който ни посрещна без модерна намеса в своето време и езиково пространство, щеше да бъде нарушена. Кураторите бяха прави. Защото „написа се този животочен извор на новата благодат на пресладкото учение Христово и на Неговите Божествени ученици апостоли, наречен Четвероблаговестие. Не заради външната красота и ярки цветове злато пресукан лен или заради скъпоценните камъни и диаманти на декора, но заради вътрешното свещено слово…“

Помолих да ни отгърнат и тази страница. Да я видим и помним. Защото на нея бяха запечатани думите от послеслова, с които монахът-писмописец Симон е отправил своето послание към първия притежател на тази книга – българския цар Иван Александър. И към всички българи, идващи след него. Понеже ръкописите не горят.

И ние видяхме и запомнихме. На 15 юни 2023 година. Видовден, който дойде и за нас, за да бъдем благословени заради вътрешното свещено слово.

Здравка Владова-Момчева,

преподавателка по БЕЛ, История и цивилизации,

БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)