Да бъдеш с някого, на когото му пука за теб или една ултравиолетова рецепта за щастие

Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителсност , обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където , да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. В онази личностна и все пак общочовешка рамка на живота, в която можеш да провидиш и собственосто си лице, с твоята неповторима история. Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат. В нейната книга светът на повърхността е такъв, какъвто го виждаме ден за ден – разломен в типичните за съвременността ни и все пак лични посоки на нейните герои. Истории в полу-тон, където нарушената хармония на действителността и десакрализираната, вече бивша идилия на семейството в България и Европа, твори възможности за нови открития. Едно спасително послание за главните герои и за читателите, не по –малко ангажирани в случващото се на словесния екран пред очите им. Защото, някак си, всичко, което става в написаната реалност, се усеща като възможно и от самите нас, забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии. Където България, с нейната мистична и древна култура, с положителните и отрицателните герои на нашето време, с оживелите фигури на поетите Славейкови – баща и син – които казват, че „държавата е болна“, с младите си, търсещи хора и все още неизгубения си потенциал от учени – специалисти, се превръща в благодатен космически портал за един Ултравиолетов Пегас – личното чудо в живота на всеки, който съхранява добротата на вътрешния си поглед към света и случващото се в него. Независимо от несправедливостта и несъвършенствата на реалността, в която живеем. Независимо и от самите нас. Авторката не дава рецепти за глобално спасение, но посочва възможности за индивидуални пътища към прошка и щастие. Тя ни внушава, че понякога единственият опит не е достатъчен. Че повторението не означава преговор на еднаквостта. Че завръщането у дома е преди всичко завръщане в себе си, но в по – висока степен по спиралата на съществуването. Където всеки открива себе си помъдрял, пречистен и може би просветлен в големия вселенски промисъл, в който всички участваме...

Посланието на Виолина Иванова, обаче, ще ви учуди с обикновеността, с която е поднесено. Текстът е изчистен , достъпен и лек, наситен с фината душевност и усещането за светлина, типични за тази авторка. В нейния мироглед , характерен със своята елегантност и опрощаваща толерантност , прозират както натрупаният житейски опит, така и една завидна писателска култура, качества, които бих определила като рядкост във все по-наситеното с екшън и бруталност литературно пространство. Един момент за глътка кислород в сгъстената атмосфера на бездуховността, която все повече се опитва да ни превземе. Затова, затваряйки последната страница на тази книга, осъзнах, че няма друг начин да я дефинирам, освен чрез думите на самата нейна авторка – „щастието е във възможността да почувстваш, че си с някого, на когото му пука за теб.“ Ако прочетете романа, ще се усетите погалени от ултравиолетовото перо на Виолина Иванова. И може би ще откриете своя собствен Пегас, с който да препуснете към душата на ближния. Опитайте. На някого му пука за вас. А това си е истинско щастие ...


Здравка Владова–Момчева

Спасяване на Робин Худ/на Милена/

Пустите му англичани и техните островитянски хобита! Винаги съм се изказвала със сумтене по въпроса за късоватите страсти, обсебили парниковия вътрешен мир на настоящите ми сънародници. Котки и кучета. Валящи от небето и водени на каишки по земята. Градински гномчета и костенурчици, напъплили задните дворчета на британското прайвъси. Или пък сувенирчета с морски прасенца в торбички,морски прасенца извън торбички и морски прасенца с цветенца, надръстили шкафове и етажерки във всеки уважаващ себе си, британски дом. Да се опиташ да наместиш личните си Балкани в квадратурата на средностатистическото тъдявашно мислене е, усилие митично и мистично! Във всеки случай, крайно неразбираемо за местните любители на чинии с принтове от кралските сватби, колкото и празни да са те. Говоря за чиниите. Щото тукашните естети предпочитат да си ги окачват на стените, вместо да ги тирнат по софри и трапези, нагъчени и накупчени с мръвки и мезета, както си го уйдисваме ние по нашенско. Ама културен диалог по темата липсва, а пък свинското го доставят насам чак от Холандия, та нямаш никакъв шанс дори да помечтаеш за пръжка от Гочовия заден бут, докато окумен предъвкваш анонимен бекон, лишен от персоналност и национална идентичност...

Тюююю да му се не види! Добре поне, че местните традиции все още не са се размили в проливния дъжд и мъглите. И даже са толкоз привлекателни за новоизлюпените британски граждане, че направо ден след Нова година са ни амбицирали да разпорим реките по магистралата и да пердашим безстрашно към клуба по стрелба с лък в графство Х на мократа ни втора родина. То, не че толкоз ни е притумнало да се изявяваме в спорта баш след хамстерския уют на празниците, ама детето иска, какво да направим? Нали сме българи все пак. Орли на родителската любов. И хайде напред. Щото животът няма заден ход. А и ако не си във клубЪ, направо щръкваш в канавката край пътя, дорде не те заберат службите по чистотата. А те не рециклират чуждестранни отпадъци...

- Всички да се наредят в една редица зад линията и да вземат със себе си по три стрели!

Строен и непоклатим като дъб посред английска ливада, инструкторът по стрелба насмита в покорно стадо десетина елегантни дечурлига, довлекли майките и бащите си за публика в първия урок по справяне с мишена, без семейна намеса. С нашия татко тръпнем в умиление, че и щерката е там – тъмнокоса красавица от Балканите – през русите паяжини на островните гени. По кристалния покрив на залата плюскат дъждявици като за последно. Наборучено сиво. Кънтящо от плисъци. Локвесто място. Осветено в неони отвътре. Подпокривен лукс между нас и слънцето, тирнало на центрофуга миналогодишните захабени чаршафи на едно нищо и никакво, януарско небе...

- Стойка и лакти нагоре! Целите се в десятката! Готови? Старт!

Пред очите ми светят жълтите точки на мишените. Слънчогледови примамки за успех. И какво като небето е януарско, щом първенството бляска на една стрела разстояние, щом има илюзия за върховен момент, макар и затворен в херметическа зала? Добре заплатен. Ексклузивен епизод до следващата група обучаеми. До следващия транш от такси за победители. За добрите традиции, добър бизнес е сътворен, драги ми българино, отвсякъде гонен, навсякъде приет... Тез, що си плащат за хоби, веч не са роби, а... сноби??? Ама че съм мислителка и аз! Що не взема да се загордея като околните английски майки наточили камери и джиесеми подир децата си, ами съм седнала да се ровя из корените си, оводнени от дъжд и сълзи. Шшшшлюп! Плясват стрелите. Само една уцелва десятката. Дъщеря ми! Бррраво, крясва залата. Англичаните са богове на феърплея. Ако и да не им е по вкуса.

- Перфектно – отсича напереният инструктор – но има още едно изпитание преди финала. – Теоретично е, впрочем и съдържа шанс за групова победа. И такааа, кой е най-изкусният стрелец на всички времена?

- Крали Марко, маме – подсказвам с хайдушки хъс от левия корнър на залата.

- Стефан Хансен! Ким Юн Хи! Серджо Пагни! - надврещяват предложението ми разгорещените деца. По лицето на ошашавения им тютор потичат вадички сдържана английска пот.

- Робин Худ? – с подходяща британска тоналност вмята дъщеря ми.

- Точно така – смирен и довършен потвърждава инструкторът – друг, освен Пламена, да е чувал за него?

Мълчанието на агнетата не е спасение в глобалната тъпота. Добре, че нашенчетата са любознателни. И честни.

- Иначе, спасеният от забвение Робин Худ, като нищо имаше шанс да бъде обявен за българин. И ония щяха да ни повярват – казвам аз – че и Крали Марко, брат му, щяхме да пробутаме. Що си таквоз праволинейно, бе маме???

- Спокойно скъпа – с английска елегантност пали колата разсъдливият ми съпруг – ще го промоцирам на урока ми по езда следващата седмица. Нарекъл съм коня си Шарколия. Невъзможно е да не ме попитат откъде съм му дал това нестандартно име...

- Ами аз какво да река в класа си по бели дансинг, дарлинг? – притеснено увисвам в реториката на пространството – очевидно, в света на глобализацията не можеш да разпънеш идентичността си да покрие всички клубове в Англия. На коя национална героиня да се опра, че да им обера точките от раз, а?

- На Преслава диър, на Преслава – снизходително ми помага любимият – ще ги пометеш като Ел Ниньо, тия неграмотници, дето си нямат идея от национален идеал!

Подгизнал кипарис край пътя се покланя насилен от неустоимия вятър. Върхът му раболепно докосва земята като зелената качулка на спасения Робин Худ. За неутолимата ми българска душа, той вече е Рóден Худ. Що пък, ние българите, да не си го осиновим? Тъй ами, хем и Крали Марко ще си има брат, па и Преслава ще намаже откъм ухажори... Стига вече сме се свивали по ъглите с едни и същи персонажи. Време е за нови лица. Интегрирайте ги, българи, интегрирайте ги, че нацията се топи и има нужда от герои!


Здравка Владова-Момчева

Сълза за Коледа

Да бъдеш британец означава три неща – поведение, точност и рутина. Също като сезоните, които се превъртат в логичен кръговрат. Или като разходките ми край Темза – четири пъти в годината, до люспените ленти на водите ѝ, прииждащи и изтичащи до безкрайност. Защото няма друга страна като Англия, където всичко се случва по план.Дори и приятелствата, стига да са заложени навреме в календара. С годините се научих да разбирам, че няма феномени като „циганско лято“, „пролетна зима“, „есенна пролет“ или както там ги редяха мега-стихиите на континенталното ми въображение. Че цветовете са аномални отклонения от бялото и черното – скучните сътворения на разсъмването и мрака. Че сивотата изпомежду се нарича ден. И че времето, прекарано на един остров е късо измерение за душата, принизена в служба на здравия разум. А той винаги ми натяква, че колкото и да наближава Коледа, чудесата, в които вярвам със заинатен наивитет, стават все по- невъзможни, защото поведението, точността и рутината, не обичат да бъдат смущавани дори по празниците. Когато навалицата от озверели души очаква с настървение поредните намаления в шопинга на щастие.

Опитвам се да внуша всичко това на Бека, която с търпеливо покорство следва стъпките ми по крайречната алея в посока към бара на Темза, където с господарката и възнамеряваме да поспрем на кафе. Няма друг начин да разговарям с нея, освен по телепатия, но знам, че на какъвто и език да включа тока на мислите си, тя ще ме разбере. Защото е нетипична английска кучка. С едно кафяво и едно синьо око. И предпочита чуждестранната ми мълчалива компания, за разлика от дърдоливата си собственичка, която ме търпи от години, само защото замествам отегчения и съпруг в пешеходната преструвка, че всъщност слушам нескончаемите ѝ тиради.

- И като не можах да оползотворя проклетия ваучър в „Джон Люис“ вчера, днес просто не съм в настроение. Джереми, естествено си мълчи по въпроса. Тълпите го изнервяли, а кристалният полюлей за хола можел да почака до следващите разпродажби.

Джудит ме поглежда с тривиална надежда за съчувствие. В недоволното и изражение проблясва златен зъб. Постоянен строшител на мъжкия стоицизъм, с който можеш да сдъвчеш упорството на любимия, дръзнал да изразява себе си по темата за наложителните покупки.

Над ленивата драконова река, анемичната луна осребрява сивотата. Английска зимна зима. Тавтологията е признак за рутина. А това ме държи в безопасната зона на британизма. Аз съм във „филм ноар“ с жажда за малко цвят поне в последния кадър. Тайно намигам в синьото око на Бека и хвърлям играчката и в безформената каша на мъглата пред нас. „Хайде, миличка, донеси я“, прошепвам наум“, нека тази повторяемост отново ме увери, че и предстоящата Коледа ще е като другите“.

- Няма да се върна при теб – крещи тъмнината с глас на ужасено момиче – остави ме, Майкъл! Не те обичам вече! Просто не те обичам!

Светкавично сборичкване стъписва точността на отработеното ми поведение. Балансите на подредения ми, адаптиран свят се разлюляват в ледени, поглъщащи вълни. Сякаш Темза внезапно потопява душата ми, вселила се в тялото на една самоубийствена непозната:

- Помощ – крещи Някой, изоставен в порядъка – жена ми се дави! Няма ли кой да и подаде ръка?!

...

Върху идеално почистените плочи на крайбрежния булевард се насмита любопитна пенсионеро-аристократична тълпа. Гласовете и хармонират като в хор на антична трагедия. В центъра извисява нещастен вокал истерична и мокра солистка. До нея, вкопчен в ръкава ѝ, студенее оцъклен кучешки труп.

- Господи, Бека – изплаквам аз – нима не разбра, че Спасението всъщност не е играчка, която можеш да донесеш обратно на собственика и.

- Съжаляваме, госпожо – съчувстват ми неориентирани непознати – колко смело от нейна страна. Тя успя да задържи момичето над водата, докато го извадят в безопасност.

- Всъщност, аз съм стопанката ѝ – амбициозно се намесва Джудит, усетила шанс да завладее сцената на живота – очевидно, добре съм я възпитала. Радвам се, че отложих датата във ветеринарния център, където я бях записала за „приспиване“. Беше много стара. Колко достойно завърши живота си, нали?

Античният хор заглъхва в хвалебствени акорди, обиколили с акапелно възхищение мамичката на Бека. Светът на живите покрива с приказлива тъмнина суетата си. Гранична както винаги, оставам на ръба му. И няма напред или назад. Само аз, малка гумена играчка и мъртво куче, вперило в Космоса две различни очи. Едно кафяво и едно синьо. Тиня под небето. И малка сълза. Точно помежду им. Като чудо, което изглежда невъзможно. Но въпреки всичко се случва...


Здравка Владова-Момчева

Шест нюанса самота

Самотата е светлина. Съпътства в тихите есенни следобеди, когато дори и Лондон няма нищо против слънчевите лъчи. Усещане за цялост и завръщане в себе си. Хармония с ноемврийската леност на сезона. Мах на ръждива пеперуда. Бавно пропадане. Утаено умиране на градски дървета. Раз. Раздяла с клоните. Танц по въздушна спирала. Два. Увисване във въздуха. Равновесен натюрморт. Три. Докосване на листо до очакваща длан. Завършен философски етюд. Раз, два, три... Раз, два, три... Раз, два, три... Улична есен. Която валсува по мраморния шпалир на Кенсингтън. В самодостатъчния момент на душата си...

Самотата е егоизъм. Блещука с тънки сребърни езичета по витрините на „Хародс“. Диамантено изкушение в спастреното ми достойнство на минувач. Сетива видоизменени в желания. Виртуален нагон. Декорирана поза. Цвят шампанско в неоните на косите ми. Изкуствени кожи. Естествен грим. Аз съм ексклузивен мит. Наслаждавам се до ръба на всяка секунда заплащане в полза на личната си легенда. Няма значение каква е тя. Управлявам всички сюжети в змийската елегантност на суетата. За продавачите на илюзии, свободата за избор на посока е луксссс...

Самотата е рутина. Владее до съвършенство перфектното протичане на деня. Разговори и паузи. Паркиране и отпаркиране в платената зона на мисълта. Невалиден билет за избледнелите филми на щастието. Четири сезона еднакво време и пространство. Свикване с другите. Отвикване от себе си. Усъвършенстване на изкуството да участваш в миманс. Пълен пакет на сигурността да не продължаваш напред.Планиран позитивизъм. Разделно изхвърляне на мечти. Мумифициране на надежди. Котка в градината. Дъжд по разписание. Рондо „Островитяно“...

Самотата е... Мистър Смит.

- Darling – казва той – ще доразходите ли Уилиям вместо мен днес? Трябва да отскоча до клиниката. Само за няколко часа.

До тротоара спира линейка.

- Спокойно госпожо – обясняват двама плещести санитари – не е опасен. Просто пак е успял да избяга от нас. Уилиям е покойното му куче...

Кимам с разбиране. Към тях. И към сакото от туид, с шалче около шията и кариран каскет, в чието движение прозира дикенсова класика в изсъхнала плът.После поемам невидимата каишка на душата му. За да е спокоен, че понякога...

самотата е споделяне на Уилиям. Само че в дивия контекст на моята лична проза. Там няма нашийници. А само хоризонт, накъдето ще го освободя, за да тича към изгрева... защото

самотата е избор. Който понякога те прави щастлив!


Здравка Владова–Момчева

Писмо до Ив

Скъпи Ив,

Пиша ти, за да ти кажа, че правенето на планове понякога е вредно за личното щастие на човека.Много проста истина, която изпъква в моменти на световна тъга. Осъзнах я преди няколко дни, когато Лондон оплака любимия ни Париж с помитащ, мъгливо – претопяващ дъжд. В който кокетните ми намерения изчезнаха като в потоп. Защото онази сутрин се събудих и без да гледам новините по БиБиСи, просто тръгнах за работа усмихвайки се на един юнски спомен. Ти и аз по дребосъчестите улички на Итън, смесени в старомодната колежанска тълпа на път за църковна служба. Толкова английско, че чак присяда на сухо в гърлото. И толкова жадуващо отскок през Ламанша, че само глътка френско еспресо, макар и на Острова, би спасила мечтата от реалността. Тогава нямахме и идея, че всъщност малките радости зависят от големите конспирации. Та смело си представяхме как пием шампанско в „Мулен руж“, „Лидо“ или даже в „Крейзи хорсес“;-). Обеща първото питие да е от теб, помниш ли?

Днес аз нищо не мога да ти обещая. Защото тогава ти казах, че не разбирам хората. Че са ми останали само градовете, които обичам. Но те вече няма да са същите, ако от оазиси на живота, се превръщат в обиталища на смъртта. Дали ще можем да се завърнем в Париж? В онзи чаровен, ласкав и артистичен град, след чиито взривове светът отесня и всички се почувстваха още по-бездомни... Защото изчезна и онова място, най-доброто в квартала около Айфеловата кула, където Жерар ми каза, че съм винаги добре дошла за сутрешното си кафе, само защото съм сънародничка на Бербатов. Кой е Жерар ли? Просто спомен от един миг. От времето, когато фактът, че всички сме човеци, беше достатъчен, за да те приемат навсякъде. Убийството на себеподобни е унищожително и за гостоприемството, нали? А подозрението към ближния днес е най-актуалната философия на оцеляването...

... Видях снимки на предполагаеми терористи, заловени в Турция. Ив, та те са на възрастта на учениците ми! Онези, заредени с космическа енергия хлапета, които само свиха рамене, когато ги евакуираха от класната стая и ми казаха, че това може да се случи вече по всяко време.Че не им се вярва точно те да умрат. Че животът ще продължи и без нас. Безсмъртието е привилегия за безгрижието на младите. Ние само можем да им завиждаме за лекотата, с която са готови да го отхвърлят. Без да са видели Париж. Защото някой нагло им е отнел шанса да го обикнат. И е затворил любопитството им към света, в препоръчителната клетка на самосъхранението.

Тъжно ми е днес, Ив. Но нали ме знаеш, аз съм дързък мечтател. И знам, че унинието не ми отива. Затова ти предлагам друго. Да сменим дестинацията, за да докажем, че все пак всички пътища може пак да отвеждат към Париж. Да отидем в Льо Ман при свещеник Анри Фотра? Това няма да е бягство. А изход. Първа стъпка на завръщането към правенето на планове. Там сега се срещат религии и хора. Защото искат отново да станат човеци. Да се приемат едни други. И да отворят прекрасното малко кафе с кроасаните, точно под Айфеловата кула, в което Жерар ми каза, че светът е там, където бие сърцето ти.

И може би, след големия взрив на омразата, след потопите от тъга, след страховете на майките и безсънието на бащите, след хилядите молитви на многогласния човешки език, пак ще можем да споделим по шампанско? Ти и Аз. Той и Тя.Те. Другите. Всички. Ние.

Първото питие е от мен. Обещавам. Ще бъде сладко. С френски сладкиш. И с целувка. Като в среща с мечта за Париж!


Здравка Владова-Момчева

Короната на една преславска Джоконда или да откриеш България въпреки всичко

Винаги съм имала чувството, че светът наистина е малък, когато посещавам лондонските музеи. Там сякаш са събрани в стриктен конспект най-ценните находки на човечеството – реставрирани, обгрижени, номерирани и надписани. Един предметен учебник по глобална история – напред – назад във времето и пространството.

Английската събирателност, сякаш е дадена на всички обитатели на планетата като компенсация за нехайството или историческата липса на късмет, ощетили толкова много нации, включително и нашата. Турбулентно завихрени в балканската си съдба, понякога не домисляме колко струва „гордостта“ да ни има в лъскавите витрини на някоя световна експозиция. И как тръпката на откривателството може да развълнува нашите наследници, доста объркани в дилемата за свое и чуждо в мултикултурната поредица от богатства, изложена в Лондон за всеобщо разноезично възхищение ...

Събота е. Един уравновесен двадесет и четвърти октомври. Събираме се с гимназистите пред Посолството и с любопитство обсъждаме предстоящата си визита си в музея „Виктория и Албърт“, където Яна от 10 клас ни е поканила да посетим изложба на модерна фотография. Известни личности и актьори от 21ви век, пред обектива на днешни творци, представени чрез виртуални картини, подобно шедьоврите на майсторите – предтечи, запечатали „звездите“ на своето време с четка, бои и талант. Колко ли тайнствено усмихващи се съвременни Джоконди ни очакват? Дали неповторимият Леонардо се е смилил да се прероди в някой гений на камерата? И колко от тези фотографии ще останат след нас, за да удивляват следовниците ни, снизходително усмихнати пред „допотопната“ техника на безсмъртието, с която сме се опитали да се превърнем в историческо наследство?

Искам да задам тези въпроси на учениците си, но съботната тълпа пред музея ни обгръща с нехаен непукизъм, много повече втренчен в качеството на мобилните селфи –та, отколкото във философските реторики на живота. Проверяват ни за остри предмети и въпреки даскалското ми желание старомодно да проникнем с почтителност в една лондонска Мека на изкуствата, енергията на децата около мен ме заразява с динамичната любознателност на моите български колумбовци.

Обичам скулптура и затова уж случайно ги повеждам през секцията със статуите, населена с вглъбени художници, които рисуват мраморните пропорции на десетки съвършени тела. Скулптурни групи от камък и плът. Дали някой би се сетил да нарисува художниците в момент на творчество? Днес съм умозрително настроена, но Лора ме прегръща и възторжено сочи целувката на безсмъртните Дафнис и Хлоя, релефно гравирани на стената в огромно пано. Гигантска камея на любовта. Непроменена от древността насам. И точно толкова постоянно вълнуваща с тайнството на влюбените, които я повтарят и до днес. Снимаме се с моето усмихнато момиче в краката им. Мимолетни поклоннички на единственото чувство, което има смисъл в този живот.

Орлин и Ружа внимателно заобикалят саркофага на средновековни лорд и лейди, целомъдрено положени за вечен покой в перфектно изсечените си одежди върху капака на семейната гробница. „Подметките им са съвършено изработени“, констатира Тони. Колко неочаквани асоциации на възхищение, може да предизвика изкуството, подсмихвам се аз. Изведнъж ме осенява прозрението, че младите хора не са непочтителни към старината, завещана от предишните генерации. Те просто я оценяват със свои, уникално-съвременни очи. Практични. Виртуални. И все пак докосващи човешкото в апотеоза на мрамора. Чифт подметки на благороднически ботуши – шедьовър за гениалния поглед на децата ни!

Напредваме бавно. Възклицаваме. Харесваме. Губим се и се намираме в този събран свят, в който имаме щастието да споделим малко време. От фотографската секция ни дели само изложбата на бижута от всички човешки епохи. Не можем да я отминем! Кога друг път ще се потопим в златната река на миналото? А тя е всепоглъщаща. Изкусителна като съкровището на митичния цар Мидас. Докоснеш ли се до нея, па макар и само с очи, озлатяваш завинаги. Осребряваш се за спомен. И се поръсваш с диамантен прах чак до клепачите. За да тежат за бъдещи сънища. Тоналността на оживените ни разговори спада до шепот на джуджета, открили мината на своите мечти. Толкова сме заслепени от скъпоценностите, че замаяни настъпваме посетителите по шедьовърните подметки. Огърлици с прелъстителни отблясъци, пръстени, осеяни с рубини и изумруди, шпаги,с инкрустирани фамилни гербове във всички багри на дъгата, малки кутийки за бижута, разгърнали в миниатюр цялата нежност на седефа и безкрайната твърдост на платинените си тайни.

- Господи, колко обичам украшенията - чувам се да казвам на Жанет от 9ти клас - и половин година няма да ми стигне да съзерцавам всичко изложено тук!

Не беше много учителска констатация, но знам че съм разбрана правилно. Покрай мен, хипнотизирано чуруликат толкова много жени. Бъдещите такива ме усещат даже с намигване.

- Госпожо - тайнствено ме вика Тони - качете се на второ ниво. С брат ми открихме нещо уникално! Корона на българска преславска принцеса!

Просто излитам по стълбите. Дали диамантените искри не са развихрили фантазията на гимназистите?

В края на кристалната секция, в скромен ъгъл са разположени артефакти – женски украшения от Балканите. Малка корона, създадена за девича глава, привлича вниманието ми с изяществото и непреходността на изработката си. Прилича на венец с фини и все пак възлести листа от позлатено сребро, украсени с тюркоазени топчета. Като тичинки за вечно разцъфване. Един неумиращ старт на младостта в безкрайността на предстоящото време.

Разтреперана зачитам коментарната бележка под експоната. Не вярвам на очите си! Короната на средновековната българска принцеса е закупена от Преслав в 1850 година, не се споменава от кого, на днешната стойност от 150 британски лири. Лаконично и унизително за българите. Възторжено и невероятно за техните деца. Рукват ме емоции, които те не трябва да усещат. Важно е само да спася радостта им, че са намерили и България в блясъка на големия свят. Витрината, предпазваща украшението, ме отразява с безразлична точност. И аз се усмихвам като Джоконда, неразгадаема за искрените вълнения на моите ученици. Сега разбирам какво би могло да се крие в тази усмивка. Милост за наивността на идващите след нас и горчивина към съзнаващите истината за себе си. А може би и малко надежда, че на световния подиум на изкуствата можеш да придобиеш самочувствие макар и с отломка от неизвестното минало на народа си, пометен, объркан, разпилян и пак събран от нещо българско, на което да се възхищават и другите.

- Хайде да отиваме във фотографската секция – напомням с бодър тон целта на нашето посещение.

И докато се събираме в оживена група към изхода, виждам лицата на тези неизкушени още, чисти души. Те преминават, отразени под дъгата на изящната преславска корона – български красиви Джоконди – всяка със своя загадка за бъдещето. Накъде ли ще ги отведе то? Може би към нови открития? Или към нови Българии? Не зная. Но вярвам, че са осъзнали кои са . И се надявам, че вече са забравили цената, с която някой неизвестен сънародник е продал преславската корона в пътя и към световната слава.


Здравка Владова-Момчева

Той дойде ли?

Романтиката е мъртво понятие. Така поне твърди прагматичното мнозинство от човечеството, загрижено да трупа полезни контакти и да изхвърля преоценени трепети с преминал срок на годност. Защото, да имаш връзки, означава, че си еволюирал и успял. А оцеляването чрез ровичкане в сантименталния прах на миналото, води единствено до... контейнера за боклук.

Уж ги разбирам тия работи и уж им се подчинявам. Както някога в игрите на „ужким“, в които бях принцеса със скъсано чорапче и въображаем шлейф, обсипан с диаманти, повлякъл се над старата ми махала, чааак до Янтра. От където комшиите ловяха мезето за поредния футболен мач, а жените им се чудеха къде са се затрили новите им обувки с остри токчета, разтракани по калдъръма от наглите ни, крадливи, пепеляшкини крачета.

Гледам я пак Янтра и пак се опитвам турбулентно да прелетя само със силата на мисълта под Стамболовия мост. Да се бухна в паното на Света гора и да измечтая всичките си намерения за бъдещето само в едно мигновение. Мигване в калейдоскопа на живота. За да имам всичко. Само за мен. Но вече не мога да го направя. Защото най-важната съставка на тази магия – наивността ми – отдавна е преминала срока си на годност. И лежи смачкана в дъното на зиналия контейнер отсреща, препречил и Полета, и Гледката, и Бухването в мига, който отлита по безмилостната логика на астрономическото циферблатно време.

Днес ми е ден за контейнерно милосърдие. В малки пластмасови кутийки насипвам парче вчерашна мусака, черпак супа, поизсъхнал сладкиш...

- Ама много клошари се хранят от кофите бе мамоо – провлачвам лек чуждестранен акцент в премерената си загриженост за разрухата на българското общество – чак ми е неудобно да ги гледам. Та тези хора преживяват само на отпадъци. Няма ли социални помощи в тая страна? Кой организира благотворителността на гражданите?

- Няма, маме – въздиша един смирен отговор от дневната – няма ! Тука в квартала правим каквото можем. На, тия кутийки ги вземи и иди да ги наредиш на дувара до кофите. Те си знаят. Като минават оттам си ги вземат. Нещо като улична кухня за бедните. Туй можем, туй правим съседите. Другото е от Бога, като я няма държавата...

Нахлувам набързо новите си маркови обувки с остри токчета, че от дете мразя хлепки и джапанки, мазвам леко червило по устните и с вид на случайно преминаваща се опитвам с бързината на мисълта да прелетя край контейнера, за да оставя незабележимо малко милост за излишните хора. Вече съм дисциплинирана. И действам според сегашните неписани правила на махалата ни, в която някога бабите ни преследваха с филии и конфитюрчета, само и само да хапнем от тяхното. Че да не би да останем гладни...

До сребристия търбух на контейнера, ситничка и трептяща като колибри, с преполовена биричка в ръка се гуши Мариянка. Малко нефелна, малко недорасла, малко чалната. Наивно недоразумение в този живот. Като всичко ненужно, което насмитаме към боклука. Пък който ще да го взема. Може и да потрябва на някого.

- Чакам го – тревожно ми прошепва тя – от два дена не е идвал. И тайнствено мигва насреща ми. С едно такова пъстро Вселенско око. Като изгубения за мен калейдоскоп на живота.

- Леля ти знае ли, че пак си тук – питам със строгост, която прилагам само към най- неразумните си ученици – вместо да пиеш бира, гледай да си вземаш редовно хапчетата. И престани вече с тоя клошар ! Как пък точно него си хареса ! Не стига, че е грозен, ами е и най-проклетият в махалата !

- Аааа – ухилва ми се беззъбо дребосъчката – обича ма тооой, обича мааа ! Аз му остаям по половин биричка, да си покарва хапката с нея. Споделям, ша знайш. И той да усеща, че си го мисля...

Мариянка е влюбена в скитник, който прилича на изтърбушен чадър. Зъл и изострен от глад и мълчание. Когато той рови в боклука, никой не смее да припари наоколо. Ни кучета, ни туристи, ни милосърдни съседи. Не говори с никого. Налита на бой. А след него контейнерът остава зинал във вонящо недоумение.

- Отивай си у дома – настоявам загрижено аз – и без това твоят Ромео събира само бутилките, щото ги връща за стотинки в магазинчето. Бирата я излива. Явно е трезвеник.

- Ааааа – проточва на забавен каданс нефелната Жулиета – дръпва му по някоя глътчица той. Да не ми скърши хатъра. И да ма целуне тайно от вас. Дето само ми давате акъл кого да обичам и кого да не обичам...

... Ние, нормално пиещите бира индивиди наистина само знаем да даваме акъл. Понеже сме изоставили себе си, за да се ровим в душите на другите. Като в сметище, от което можем да отмъкнем по някоя шарения за осивелите си емоции. Защото, да гледаш Света гора, през ленивия пояс на Янтра, от висотата на един неповторим чардак с чаша следобедно пиво в ръка вече не е дори мечта за полет, а просто поглед през бариерата на убийствено затрупалия те, опит. И тъгата. И умората. И безразличието. До следващия възкресителен трясък на живота...

- Оставете маа, изроди такива ! Искам на боклука, искам на боклукааааа !

Този писък долита в подножието на размислите ми, отвързан и побеснял, побягнал от еснафската усмирителна риза на нормалността. Долу,на улицата, двамата яки племенници на Мариянка непукистки я теглят към къщи – потни, тъпи и примирени с лудостта и. Напълно оперирани от романтика. Ваксинирани срещу любов.

Преди да извикам или да изтичам по стълбите, очите на ситничката ми познайница се впиват в моите. Като наелектризиран щепсел в прегорял контакт. И ме взривяват до сълзи. И ме разпъват в късо съединение с натежалото небе, откъдето руква пъстър, калейдоскопен, Вселенски дъжд:

- Той? Той дойде ли? – с дива последна надежда изкрещява тя.

- Дойде, мила, дойде – спасявам душата и аз – и пита къде си. И си глътна от бирата. И те целуна...

И после, благодарение на теб, аз успях да полетя с бързината на мисълта под Стамболовия мост. И да се бухна в паното на Света гора. И да измечтая всичките си смачкани намерения. И да усетя живота. И да се върна в себе си. И да си кажа, че все още трябва да се обичам. Въпреки, че светът се опитва да ме превърне в емоционален клошар. Грозен и зъл като изтърбушен чадър... Аз просто трябва да се науча да се очаквам с любов ежедневно. Защото понякога срещите със собствените ни души стават до контейнерите с боклук, където не трябва да се отказваме да се намерим.


Здравка Владова-Момчева