Притча за глобалното съжителство

По пътя към село Дрента, в Еленския балкан, има една местност, която сигурно вече се е изгубила след голямото изоставяне на земята ни, набраздена в неизлечими бръчки подир постоянните изпращания на своите живи и мъртви. Едните – отвъд границите ѝ. Другите – отвъд живота.

Мястото прилича на зелена чаша, вдълбана в тревистото дъно на планината, като враснало съкровище, превърнало в пръст скъпоценните тайни на миналото. Там, човек може само да присъства - мимолетна част от пейзажа - до момента на тръгването. След това бурените заличават с горчива влага преходността на мига и обръщайки се назад, пришелецът се чувства изчезнал. Неважен и случаен. Като одушевена драскотина по лицето на Вечността. Твърде временна за Божественото внимание. Наричат мястото „Сръбският кладенец“ и хората го избягват, защото там, където човек не може да отнеме или да прибави нищо към Сътворението, е границата на смъртта. Една коварна полоса между суетните радости и скърби на своите и неясната непознатост на чуждите.

И защо да е така?

„Щото, казват в позлатените брокати на спомена ми трите тленни мадони, които срещнах на „Кладенеца“ с мотики и кошници в ръце, сърби са викали на завряните зетьове в селото ни. Чужди ора, значи. Нетукашни. Та те се събирали на приказка тъдява. Да си поменуват техните си крайове. Да не са мешаме много-много, че да не стане някой сакатлък...“

Тъй ме наставиха тогава. И аз го повлачих подире си туй умодрение. През километрите, които извървях и пристанищата, на които се закотвях. През любовите и омразите. През сънищата и прозренията. През себе си. И през другите. Пред очите на безразличния свят, парнал ме с изпитанията си в кадрите на принудителната мъдрост, без която е невъзможно най-накрая да се намериш и опомниш.

Та опомних се аз след години. В един скучен офис. Над графите на доклад с език чужд и неясен. Само тръгване. Без завръщане. Бъдеще без спомен за минало. Настояще, към което нищо не можеш да отнемеш или прибавиш. И се вгледах тогава в заледените погледи около мен. И попитах няма ли някой тукашен да го продължи това пусто писане? Щото то не е моето писане, ами тяхното е – без тревите на Вечността ми – само знаци върху хартиена пустиня, тирната върху бюро. С край започва. И с край завършва. А по средата е нищото на отсъствието ми. Понеже духом и божем съм другаде, та силя себе си да се затрия с не-мои писмена.

И защо да е така?

„Щото, казват, ти си по-грамотна от нас. Външна си. Пришълка. И по вашите крайове по-така го изучавате езика ни. Истински. Правилно. Граматично. Тука няма кой да го изпише всичкото като тебе. Нас ни трябва нашето си и като няма кой от своите да ни го даде, искаме го от чуждите.“

Тъй ме орисаха тогава. И аз писах, без да обриша сълзите си. Нали само те ми останаха след голямото тръгване по света. И разпнаха праведного българина, па го възкресиха глобален. Насред шумотевицата на новата Вавилония. Дето и да вика подир словото си, ехото отвръща неразбрано. Дето се смесват езиците. А народите бързат към колите си. Да ги отбръмчат по магистралите на своите преселения. И подире им да дрънкат спомени и понятия. Поезии и прози. Науки и разуки. Динамики до забвение на това кой си, защо си и какво, настървений, правиш тъдява? Докато не се блъснеш в себе си. Ей там, на завоя. Среща в пространството с фантома на твоето Аз, завтекъл се към дома на сърцето ти. Защото много станаха сръбските кладенци по пътя, а наше село още се не провижда... И тогава разбираш, че пълно завръщане няма. Че това, което си отпратил да свети напреде ти, си иде оезичено по чужбински. Ама си иде все пак. И те грее със синьо възхищение от непознати и млади очи, дето са го прочели и са настръхнали от светостта му. Ама по своему. Разбрали са го. И са го научили. Ботеву взели духом, а тялом по тяхному изказали:

„ Oh, You, My God, My fair God,

Who doesn’t live in Heaven’s up,

but You, Who are in me, My God,

Into my soul and in my heart “.

Защото е така! В топилнята на глобалното съжителство, притчите стават всеобщи. Ама ако поне веднъж си ходил до Сръбския кладенец, а после си се усетил изчезващ, добре е да се запомниш такъв какъвто си бил, за да разбереш в какво те превръщат. Иначе – лошо. И няма да има превод за отвъдните гласове на трите орисници, дето си срещнал там. И ще стане голям сакатлък, ако се мешаме много-много с тълпата в подножието на Вавилонската кула. Щото я ще ни стъпчат, я ще ни разпределят да обитаваме другаде. Дето няма да има кладенци, откъдето да отпием от мъдростта на своите рóдни!


Здравка Владова-Момчева

От обезверяване към обезЗверяване

Днес реших да поразмишлявам чрез буквите, защото така поне за малко се чувствам защитена.

Отвсякъде ме заливат черни статистики. От България и от Европа.От Хаосът, който се вклинява в зимата, та сковава сетивата на мислещите, добронамерените и цивилизованите. И поощрява безразличието, с което мълчим, понеже това, което се случва в дома ни, вече се приема за „нормално“!

Момче, убито на улицата пред очите на селфи-поколение, което филмира агонията му в ръчищата на мутрешко правосъдие. Момиче, изнасилено от кмет, който пет пари не дава за възмездието, което няма да го достигне. Рецидивист, наръгал тринадесет пъти приятелката си, защото знае, че няма кой да се застъпи за нея. И още – жени, безпомощни да се опазят, когато ги поругават пришълците в собствената им страна, понеже обществото им, обезличено от толерантност е закърняло собствените си инстинкти за самосъхранение. Страх от атентати. Подозрителност. Безтегловна, апокалиптична, безнадеждна самота за един Континент, където между Острова и Полуострова се настанява разрухата и срива в пепел илюзиите, които са държали заедно нациите години наред с наивната формула, че са отвоювани ценности.

Казват, че животът няма заден ход. Че времето не се повтаря. Че все някак Човечеството продължава напред. Но днес си мисля, че всеки контекст е литературно недостатъчен, за да дефинира случващото се Зло. В началото бе Словото, което забравихме как се изговаря. Затова, вместо думи, използваме боксове, вместо съчувствие – безразличие, вместо любов – насилие. Все заместители на насъщните ни стимули за живот. Докато се превърнем в зомбита на собственото си егоистично съществуване.

Усещате ли как само за няколко седмици в някога подредените ви умове се затриват безвъзвратно файловете от натрупана култура? Как изчезват цели епохи, складирани от усърдните ви даскали в детството, когато са ви разказвали за светлината на Античността, разцвета на Ренесанса, бумът на Просвещението, цивилизационната роля на Християнството и всички онези избледнели като стари фотоси благини, сътворени от хората за генерациите идващи след тях? А чувате ли как с унизен и тъничък писък изгарят първоосновите на душите ви – народните приказки – където доброто винаги побеждава и където заживявахте щастливо заедно с царската дъщеря и юнака чааак до мирния и благословен свършек на света? Какво говоря! В момента всичко това изглежда като лъжа. Миналото има единствения шанс да продължава в настоящето, докато все още вярваме в него. А ние вече не го разпознаваме. Трагедията ни е, че не искаме да осъзнаем и собственото си днес. Тогава, къде сме? Какво остава от нас? Не питам за след нас, защото дилемата е с повишена трудност и може да предизвика агресивната ви безпомощна реакция. Но, когато едно,все още вярващо в думите дете, ви зададе въпроса как да живее занапред, заобиколено от несигурността и изпепеляващите егоистични амбиции на възрастните, нанизани в продажната сергия на linked in и разни други виртуални залъгалки, какво ще ви опомни или завърне към искреността? Няма ли тогава, вместо хляб, да подадем на синовете си камък?

Очевидно, красотата няма да спаси света. Любовта няма да го облагороди. Добротата няма да надвие злото, а светлината само ще гъделичка мрака, за да ни причинява носталгия по отминалите дни. И тогава всеки ще се спасява поединично. Изборът на настоящето е да бъдеш свой собствен индивидуален Христос, или пък Сатана в комфорта на диаболизираната действителност. Та затова не мога да дам рецепта за глобално помирение. Само ще ви разкажа как навремето, в истинската родина на детството ми, безвъзвратно се обезЗверих в името на едно мирно съвместно съществуване до мига на дорастването, когато осъзнах, че другият отсреща иска само малко внимание към неповторимия си, личен свят. Тъй стана, че стигнах до прага на мъдростта с кръв и сълзи, щото Фильо от нашата махала ме наръга с джобно ножче, след като отказах да играя с него на фунийки и предпочетох да бъда куклена принцеса, вместо квартална амазонка. Аз пък му избих предните зъби, за да си опазя територията от момчешки вмешателства и двамата разревани, и сополиви се оказахме пред Страшния съд на родителите си, години преди спасителното Второ пришествие на пуберитета. Озаптиха омразата. Казаха ни, че сме още малки. Че нищо не разбираме от живота. Че няма да играем заедно, докато не прозрем как да се държим един към друг. И когато порастнахме, разбрахме, че възрастните целебно са ни обезЗверили в името на бъдещето. Раната на ръката ми се изцели без последици. Резците на Фильо поникнаха още по-здрави на мястото на млечните, които изкъртих. Той се научи да говори. Аз – да мисля. Почнахме да си пишем писма. После станахме приятели на Фейсбук. Днес взаимно се възмущаваме от ставащото около нас. Помирихме се. Вече сме възрастни. И имаме право да кажем на лишените от Слово безумци, които се изнасилват и унищожават взаимно по улиците на България и Европа, че нищо не разбират от живота! Че обезверяването се лекува чрез обезЗверяване. Че е време да си преговорим Ренесанса, преди да изчезнат думите и да останат само боксовете, с които да дресираме себеподобните си, растящи в страх и омраза.


Здравка Владова-Момчева

Да бъдеш с някого, на когото му пука за теб или една ултравиолетова рецепта за щастие

Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителсност , обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където , да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. В онази личностна и все пак общочовешка рамка на живота, в която можеш да провидиш и собственосто си лице, с твоята неповторима история. Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат. В нейната книга светът на повърхността е такъв, какъвто го виждаме ден за ден – разломен в типичните за съвременността ни и все пак лични посоки на нейните герои. Истории в полу-тон, където нарушената хармония на действителността и десакрализираната, вече бивша идилия на семейството в България и Европа, твори възможности за нови открития. Едно спасително послание за главните герои и за читателите, не по –малко ангажирани в случващото се на словесния екран пред очите им. Защото, някак си, всичко, което става в написаната реалност, се усеща като възможно и от самите нас, забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии. Където България, с нейната мистична и древна култура, с положителните и отрицателните герои на нашето време, с оживелите фигури на поетите Славейкови – баща и син – които казват, че „държавата е болна“, с младите си, търсещи хора и все още неизгубения си потенциал от учени – специалисти, се превръща в благодатен космически портал за един Ултравиолетов Пегас – личното чудо в живота на всеки, който съхранява добротата на вътрешния си поглед към света и случващото се в него. Независимо от несправедливостта и несъвършенствата на реалността, в която живеем. Независимо и от самите нас. Авторката не дава рецепти за глобално спасение, но посочва възможности за индивидуални пътища към прошка и щастие. Тя ни внушава, че понякога единственият опит не е достатъчен. Че повторението не означава преговор на еднаквостта. Че завръщането у дома е преди всичко завръщане в себе си, но в по – висока степен по спиралата на съществуването. Където всеки открива себе си помъдрял, пречистен и може би просветлен в големия вселенски промисъл, в който всички участваме...

Посланието на Виолина Иванова, обаче, ще ви учуди с обикновеността, с която е поднесено. Текстът е изчистен , достъпен и лек, наситен с фината душевност и усещането за светлина, типични за тази авторка. В нейния мироглед , характерен със своята елегантност и опрощаваща толерантност , прозират както натрупаният житейски опит, така и една завидна писателска култура, качества, които бих определила като рядкост във все по-наситеното с екшън и бруталност литературно пространство. Един момент за глътка кислород в сгъстената атмосфера на бездуховността, която все повече се опитва да ни превземе. Затова, затваряйки последната страница на тази книга, осъзнах, че няма друг начин да я дефинирам, освен чрез думите на самата нейна авторка – „щастието е във възможността да почувстваш, че си с някого, на когото му пука за теб.“ Ако прочетете романа, ще се усетите погалени от ултравиолетовото перо на Виолина Иванова. И може би ще откриете своя собствен Пегас, с който да препуснете към душата на ближния. Опитайте. На някого му пука за вас. А това си е истинско щастие ...


Здравка Владова–Момчева

Спасяване на Робин Худ/на Милена/

Пустите му англичани и техните островитянски хобита! Винаги съм се изказвала със сумтене по въпроса за късоватите страсти, обсебили парниковия вътрешен мир на настоящите ми сънародници. Котки и кучета. Валящи от небето и водени на каишки по земята. Градински гномчета и костенурчици, напъплили задните дворчета на британското прайвъси. Или пък сувенирчета с морски прасенца в торбички,морски прасенца извън торбички и морски прасенца с цветенца, надръстили шкафове и етажерки във всеки уважаващ себе си, британски дом. Да се опиташ да наместиш личните си Балкани в квадратурата на средностатистическото тъдявашно мислене е, усилие митично и мистично! Във всеки случай, крайно неразбираемо за местните любители на чинии с принтове от кралските сватби, колкото и празни да са те. Говоря за чиниите. Щото тукашните естети предпочитат да си ги окачват на стените, вместо да ги тирнат по софри и трапези, нагъчени и накупчени с мръвки и мезета, както си го уйдисваме ние по нашенско. Ама културен диалог по темата липсва, а пък свинското го доставят насам чак от Холандия, та нямаш никакъв шанс дори да помечтаеш за пръжка от Гочовия заден бут, докато окумен предъвкваш анонимен бекон, лишен от персоналност и национална идентичност...

Тюююю да му се не види! Добре поне, че местните традиции все още не са се размили в проливния дъжд и мъглите. И даже са толкоз привлекателни за новоизлюпените британски граждане, че направо ден след Нова година са ни амбицирали да разпорим реките по магистралата и да пердашим безстрашно към клуба по стрелба с лък в графство Х на мократа ни втора родина. То, не че толкоз ни е притумнало да се изявяваме в спорта баш след хамстерския уют на празниците, ама детето иска, какво да направим? Нали сме българи все пак. Орли на родителската любов. И хайде напред. Щото животът няма заден ход. А и ако не си във клубЪ, направо щръкваш в канавката край пътя, дорде не те заберат службите по чистотата. А те не рециклират чуждестранни отпадъци...

- Всички да се наредят в една редица зад линията и да вземат със себе си по три стрели!

Строен и непоклатим като дъб посред английска ливада, инструкторът по стрелба насмита в покорно стадо десетина елегантни дечурлига, довлекли майките и бащите си за публика в първия урок по справяне с мишена, без семейна намеса. С нашия татко тръпнем в умиление, че и щерката е там – тъмнокоса красавица от Балканите – през русите паяжини на островните гени. По кристалния покрив на залата плюскат дъждявици като за последно. Наборучено сиво. Кънтящо от плисъци. Локвесто място. Осветено в неони отвътре. Подпокривен лукс между нас и слънцето, тирнало на центрофуга миналогодишните захабени чаршафи на едно нищо и никакво, януарско небе...

- Стойка и лакти нагоре! Целите се в десятката! Готови? Старт!

Пред очите ми светят жълтите точки на мишените. Слънчогледови примамки за успех. И какво като небето е януарско, щом първенството бляска на една стрела разстояние, щом има илюзия за върховен момент, макар и затворен в херметическа зала? Добре заплатен. Ексклузивен епизод до следващата група обучаеми. До следващия транш от такси за победители. За добрите традиции, добър бизнес е сътворен, драги ми българино, отвсякъде гонен, навсякъде приет... Тез, що си плащат за хоби, веч не са роби, а... сноби??? Ама че съм мислителка и аз! Що не взема да се загордея като околните английски майки наточили камери и джиесеми подир децата си, ами съм седнала да се ровя из корените си, оводнени от дъжд и сълзи. Шшшшлюп! Плясват стрелите. Само една уцелва десятката. Дъщеря ми! Бррраво, крясва залата. Англичаните са богове на феърплея. Ако и да не им е по вкуса.

- Перфектно – отсича напереният инструктор – но има още едно изпитание преди финала. – Теоретично е, впрочем и съдържа шанс за групова победа. И такааа, кой е най-изкусният стрелец на всички времена?

- Крали Марко, маме – подсказвам с хайдушки хъс от левия корнър на залата.

- Стефан Хансен! Ким Юн Хи! Серджо Пагни! - надврещяват предложението ми разгорещените деца. По лицето на ошашавения им тютор потичат вадички сдържана английска пот.

- Робин Худ? – с подходяща британска тоналност вмята дъщеря ми.

- Точно така – смирен и довършен потвърждава инструкторът – друг, освен Пламена, да е чувал за него?

Мълчанието на агнетата не е спасение в глобалната тъпота. Добре, че нашенчетата са любознателни. И честни.

- Иначе, спасеният от забвение Робин Худ, като нищо имаше шанс да бъде обявен за българин. И ония щяха да ни повярват – казвам аз – че и Крали Марко, брат му, щяхме да пробутаме. Що си таквоз праволинейно, бе маме???

- Спокойно скъпа – с английска елегантност пали колата разсъдливият ми съпруг – ще го промоцирам на урока ми по езда следващата седмица. Нарекъл съм коня си Шарколия. Невъзможно е да не ме попитат откъде съм му дал това нестандартно име...

- Ами аз какво да река в класа си по бели дансинг, дарлинг? – притеснено увисвам в реториката на пространството – очевидно, в света на глобализацията не можеш да разпънеш идентичността си да покрие всички клубове в Англия. На коя национална героиня да се опра, че да им обера точките от раз, а?

- На Преслава диър, на Преслава – снизходително ми помага любимият – ще ги пометеш като Ел Ниньо, тия неграмотници, дето си нямат идея от национален идеал!

Подгизнал кипарис край пътя се покланя насилен от неустоимия вятър. Върхът му раболепно докосва земята като зелената качулка на спасения Робин Худ. За неутолимата ми българска душа, той вече е Рóден Худ. Що пък, ние българите, да не си го осиновим? Тъй ами, хем и Крали Марко ще си има брат, па и Преслава ще намаже откъм ухажори... Стига вече сме се свивали по ъглите с едни и същи персонажи. Време е за нови лица. Интегрирайте ги, българи, интегрирайте ги, че нацията се топи и има нужда от герои!


Здравка Владова-Момчева

Сълза за Коледа

Да бъдеш британец означава три неща – поведение, точност и рутина. Също като сезоните, които се превъртат в логичен кръговрат. Или като разходките ми край Темза – четири пъти в годината, до люспените ленти на водите ѝ, прииждащи и изтичащи до безкрайност. Защото няма друга страна като Англия, където всичко се случва по план.Дори и приятелствата, стига да са заложени навреме в календара. С годините се научих да разбирам, че няма феномени като „циганско лято“, „пролетна зима“, „есенна пролет“ или както там ги редяха мега-стихиите на континенталното ми въображение. Че цветовете са аномални отклонения от бялото и черното – скучните сътворения на разсъмването и мрака. Че сивотата изпомежду се нарича ден. И че времето, прекарано на един остров е късо измерение за душата, принизена в служба на здравия разум. А той винаги ми натяква, че колкото и да наближава Коледа, чудесата, в които вярвам със заинатен наивитет, стават все по- невъзможни, защото поведението, точността и рутината, не обичат да бъдат смущавани дори по празниците. Когато навалицата от озверели души очаква с настървение поредните намаления в шопинга на щастие.

Опитвам се да внуша всичко това на Бека, която с търпеливо покорство следва стъпките ми по крайречната алея в посока към бара на Темза, където с господарката и възнамеряваме да поспрем на кафе. Няма друг начин да разговарям с нея, освен по телепатия, но знам, че на какъвто и език да включа тока на мислите си, тя ще ме разбере. Защото е нетипична английска кучка. С едно кафяво и едно синьо око. И предпочита чуждестранната ми мълчалива компания, за разлика от дърдоливата си собственичка, която ме търпи от години, само защото замествам отегчения и съпруг в пешеходната преструвка, че всъщност слушам нескончаемите ѝ тиради.

- И като не можах да оползотворя проклетия ваучър в „Джон Люис“ вчера, днес просто не съм в настроение. Джереми, естествено си мълчи по въпроса. Тълпите го изнервяли, а кристалният полюлей за хола можел да почака до следващите разпродажби.

Джудит ме поглежда с тривиална надежда за съчувствие. В недоволното и изражение проблясва златен зъб. Постоянен строшител на мъжкия стоицизъм, с който можеш да сдъвчеш упорството на любимия, дръзнал да изразява себе си по темата за наложителните покупки.

Над ленивата драконова река, анемичната луна осребрява сивотата. Английска зимна зима. Тавтологията е признак за рутина. А това ме държи в безопасната зона на британизма. Аз съм във „филм ноар“ с жажда за малко цвят поне в последния кадър. Тайно намигам в синьото око на Бека и хвърлям играчката и в безформената каша на мъглата пред нас. „Хайде, миличка, донеси я“, прошепвам наум“, нека тази повторяемост отново ме увери, че и предстоящата Коледа ще е като другите“.

- Няма да се върна при теб – крещи тъмнината с глас на ужасено момиче – остави ме, Майкъл! Не те обичам вече! Просто не те обичам!

Светкавично сборичкване стъписва точността на отработеното ми поведение. Балансите на подредения ми, адаптиран свят се разлюляват в ледени, поглъщащи вълни. Сякаш Темза внезапно потопява душата ми, вселила се в тялото на една самоубийствена непозната:

- Помощ – крещи Някой, изоставен в порядъка – жена ми се дави! Няма ли кой да и подаде ръка?!

...

Върху идеално почистените плочи на крайбрежния булевард се насмита любопитна пенсионеро-аристократична тълпа. Гласовете и хармонират като в хор на антична трагедия. В центъра извисява нещастен вокал истерична и мокра солистка. До нея, вкопчен в ръкава ѝ, студенее оцъклен кучешки труп.

- Господи, Бека – изплаквам аз – нима не разбра, че Спасението всъщност не е играчка, която можеш да донесеш обратно на собственика и.

- Съжаляваме, госпожо – съчувстват ми неориентирани непознати – колко смело от нейна страна. Тя успя да задържи момичето над водата, докато го извадят в безопасност.

- Всъщност, аз съм стопанката ѝ – амбициозно се намесва Джудит, усетила шанс да завладее сцената на живота – очевидно, добре съм я възпитала. Радвам се, че отложих датата във ветеринарния център, където я бях записала за „приспиване“. Беше много стара. Колко достойно завърши живота си, нали?

Античният хор заглъхва в хвалебствени акорди, обиколили с акапелно възхищение мамичката на Бека. Светът на живите покрива с приказлива тъмнина суетата си. Гранична както винаги, оставам на ръба му. И няма напред или назад. Само аз, малка гумена играчка и мъртво куче, вперило в Космоса две различни очи. Едно кафяво и едно синьо. Тиня под небето. И малка сълза. Точно помежду им. Като чудо, което изглежда невъзможно. Но въпреки всичко се случва...


Здравка Владова-Момчева

Шест нюанса самота

Самотата е светлина. Съпътства в тихите есенни следобеди, когато дори и Лондон няма нищо против слънчевите лъчи. Усещане за цялост и завръщане в себе си. Хармония с ноемврийската леност на сезона. Мах на ръждива пеперуда. Бавно пропадане. Утаено умиране на градски дървета. Раз. Раздяла с клоните. Танц по въздушна спирала. Два. Увисване във въздуха. Равновесен натюрморт. Три. Докосване на листо до очакваща длан. Завършен философски етюд. Раз, два, три... Раз, два, три... Раз, два, три... Улична есен. Която валсува по мраморния шпалир на Кенсингтън. В самодостатъчния момент на душата си...

Самотата е егоизъм. Блещука с тънки сребърни езичета по витрините на „Хародс“. Диамантено изкушение в спастреното ми достойнство на минувач. Сетива видоизменени в желания. Виртуален нагон. Декорирана поза. Цвят шампанско в неоните на косите ми. Изкуствени кожи. Естествен грим. Аз съм ексклузивен мит. Наслаждавам се до ръба на всяка секунда заплащане в полза на личната си легенда. Няма значение каква е тя. Управлявам всички сюжети в змийската елегантност на суетата. За продавачите на илюзии, свободата за избор на посока е луксссс...

Самотата е рутина. Владее до съвършенство перфектното протичане на деня. Разговори и паузи. Паркиране и отпаркиране в платената зона на мисълта. Невалиден билет за избледнелите филми на щастието. Четири сезона еднакво време и пространство. Свикване с другите. Отвикване от себе си. Усъвършенстване на изкуството да участваш в миманс. Пълен пакет на сигурността да не продължаваш напред.Планиран позитивизъм. Разделно изхвърляне на мечти. Мумифициране на надежди. Котка в градината. Дъжд по разписание. Рондо „Островитяно“...

Самотата е... Мистър Смит.

- Darling – казва той – ще доразходите ли Уилиям вместо мен днес? Трябва да отскоча до клиниката. Само за няколко часа.

До тротоара спира линейка.

- Спокойно госпожо – обясняват двама плещести санитари – не е опасен. Просто пак е успял да избяга от нас. Уилиям е покойното му куче...

Кимам с разбиране. Към тях. И към сакото от туид, с шалче около шията и кариран каскет, в чието движение прозира дикенсова класика в изсъхнала плът.После поемам невидимата каишка на душата му. За да е спокоен, че понякога...

самотата е споделяне на Уилиям. Само че в дивия контекст на моята лична проза. Там няма нашийници. А само хоризонт, накъдето ще го освободя, за да тича към изгрева... защото

самотата е избор. Който понякога те прави щастлив!


Здравка Владова–Момчева

Писмо до Ив

Скъпи Ив,

Пиша ти, за да ти кажа, че правенето на планове понякога е вредно за личното щастие на човека.Много проста истина, която изпъква в моменти на световна тъга. Осъзнах я преди няколко дни, когато Лондон оплака любимия ни Париж с помитащ, мъгливо – претопяващ дъжд. В който кокетните ми намерения изчезнаха като в потоп. Защото онази сутрин се събудих и без да гледам новините по БиБиСи, просто тръгнах за работа усмихвайки се на един юнски спомен. Ти и аз по дребосъчестите улички на Итън, смесени в старомодната колежанска тълпа на път за църковна служба. Толкова английско, че чак присяда на сухо в гърлото. И толкова жадуващо отскок през Ламанша, че само глътка френско еспресо, макар и на Острова, би спасила мечтата от реалността. Тогава нямахме и идея, че всъщност малките радости зависят от големите конспирации. Та смело си представяхме как пием шампанско в „Мулен руж“, „Лидо“ или даже в „Крейзи хорсес“;-). Обеща първото питие да е от теб, помниш ли?

Днес аз нищо не мога да ти обещая. Защото тогава ти казах, че не разбирам хората. Че са ми останали само градовете, които обичам. Но те вече няма да са същите, ако от оазиси на живота, се превръщат в обиталища на смъртта. Дали ще можем да се завърнем в Париж? В онзи чаровен, ласкав и артистичен град, след чиито взривове светът отесня и всички се почувстваха още по-бездомни... Защото изчезна и онова място, най-доброто в квартала около Айфеловата кула, където Жерар ми каза, че съм винаги добре дошла за сутрешното си кафе, само защото съм сънародничка на Бербатов. Кой е Жерар ли? Просто спомен от един миг. От времето, когато фактът, че всички сме човеци, беше достатъчен, за да те приемат навсякъде. Убийството на себеподобни е унищожително и за гостоприемството, нали? А подозрението към ближния днес е най-актуалната философия на оцеляването...

... Видях снимки на предполагаеми терористи, заловени в Турция. Ив, та те са на възрастта на учениците ми! Онези, заредени с космическа енергия хлапета, които само свиха рамене, когато ги евакуираха от класната стая и ми казаха, че това може да се случи вече по всяко време.Че не им се вярва точно те да умрат. Че животът ще продължи и без нас. Безсмъртието е привилегия за безгрижието на младите. Ние само можем да им завиждаме за лекотата, с която са готови да го отхвърлят. Без да са видели Париж. Защото някой нагло им е отнел шанса да го обикнат. И е затворил любопитството им към света, в препоръчителната клетка на самосъхранението.

Тъжно ми е днес, Ив. Но нали ме знаеш, аз съм дързък мечтател. И знам, че унинието не ми отива. Затова ти предлагам друго. Да сменим дестинацията, за да докажем, че все пак всички пътища може пак да отвеждат към Париж. Да отидем в Льо Ман при свещеник Анри Фотра? Това няма да е бягство. А изход. Първа стъпка на завръщането към правенето на планове. Там сега се срещат религии и хора. Защото искат отново да станат човеци. Да се приемат едни други. И да отворят прекрасното малко кафе с кроасаните, точно под Айфеловата кула, в което Жерар ми каза, че светът е там, където бие сърцето ти.

И може би, след големия взрив на омразата, след потопите от тъга, след страховете на майките и безсънието на бащите, след хилядите молитви на многогласния човешки език, пак ще можем да споделим по шампанско? Ти и Аз. Той и Тя.Те. Другите. Всички. Ние.

Първото питие е от мен. Обещавам. Ще бъде сладко. С френски сладкиш. И с целувка. Като в среща с мечта за Париж!


Здравка Владова-Момчева