Все повече се убеждавам, че Животът е Велик Експериментатор. Точно, когато умореният от състезанието със себе си индивид пожелае малко анонимност и потърси света за временно укритие от личната си легенда, започва играта на битието. Уж невинна провокация към сърцето и разума, а всъщност навременно спасение от егоизма на скъпо платената самота. Защото разликата в цената на едно кафе, сервирано в сърцето на Сен Тропе, със сигурност може да варира от няколко десетки евро, до приятелство отвъд настоящето.
Ако ви се случи да бъдете поканени от френските си съседи на малко следобедно рандеву с кокетна масичка, преливаща от гостоприемство, съветвам ви да не отказавате този шанс в живота. Има моменти, които се запечатват във фотографската памет на спомените. Има и такива, които просто се заселват в същността ви. За да не забравяте, че принадлежността към Човечеството не се измерва с лоялно платени такси и данъци. Нито с анонимна благотворителсност за успокоение на работещата ви съвест. Завръщането към себе си понякога означава просто да преминеш през другия, ако имаш късмета той да е отворил душата си за теб. Рядкост е. Но все още се случва.
В лазура на флиртуващата френска пролет, насред мелодията на покоряващата, непозната реч, започва участието ми в нов филм. С неизвестен финал. Режисиран единствено от случайността. Край пухкавите облачни дантели на мъничката покривка пристигат участниците в този слънчев епизод. Без предварителни репетиции в кулисите на учтивостта. И без подготвени безопасни реплики за времето. Бях забравила, че нишката на човечността може да се разплете с целувка. Че усмивката не винаги е гимнастика за диетично поддържани скули. И че, ако край мен са насядали преродените мускетари от 21 век – Дейвид, Лео и Мишел – заплетени в гъделичкащите дуели на шеговити диалози, нищо предевидено не може да ми се случи! Защото Животът е Велик Експериментатор. Което, понякога, е за добро!
- Защо сте донесли тези бисквити? – превежда Дейвид шансонната изненада на Лео, потънал в слънчевата аура на блюдо с кроасанени лъчи. – Така ли правите,когато пиете кафе със съседите си в Англия?!
Напомнянето за люпилнята от правила, от която току що съм се измъкнала, ме кара нервно да потръпна в неясен хлад :
- Какви съседи? Какво кафе? – вадя недоумението си като шпага от ножница – та ние почти не се познаваме с индивидите, които обитават къщите наоколо. Разменяме по някое суховато „добро утро“, ако се засечем на паркинга сутринта и това се смята за достатъчно в близките няколко седмици. Хайде, Дейв, та ти си англичанин, не се прави, че не знаеш какво представляват английските съседи!
Калейдоскопът от синьозелени лазури в очите на необичайно сърдечния британец се натрошава в загадъчен смях. Компанията разменя нерзабираеми думи помежду си. Като френски сладкиши, изпечени по тайна рецепта. Намиганията в мъничкия ни разноезичен кръг ме завъртат в неочакван заговор, чиято цел, поради изгубването ми в превода, остава неизвестна.
- В България имаме такава традиция – обяснявам аз – когато се събираме с приятели, всеки донася по нещо, което слагаме на масата. Така помагаме на домакините и се радваме, че споделяме обща храна с тези, които обичаме и с които ни е хубаво в този момент.
- Значи сте българи? – грейва Дейвид – А аз се чудех защо толкова ми харесахте още от пръв поглед.
Объркването ми е тотално. Някъде, в килера на паметта ми, се принтират вестникарски плювни против „прилива“ на българи и румънци на Острова. Психясали реплики на ужасени „данъкоплатци“, „загрижени“ за комфорта на ситите си хобитски дупки, се смесват с предизборни уговорки към „нашествениците“ да оставят свестните местни на мира. Да се отвратят предварително от времето и да свърнат надругаде, където..., всъщност..., дори..., емигриралите англичани... им се... радват?
- Изглеждаш ужасно озадачена – Дейвид ме връща обратно с изобилна порция френскоакцентен смях – Нека ти обясня. Да, аз съм англичанин. По паспорт. Защото съм роден в Брайтън. Но гените ми разказват различна история. Майка ми е полякиня, а баща ми – унгарски циганин. След като се разведоха, предпочетох от Ковалевски да се превърна в Смит.
- Защо? – изумена от новия ми източноевропейски роднина по кръв питам аз.
- Защото никой от родителите ми не позволи да проговоря майчиния или бащиния си език. Останах помежду им като остров. И нарекох родни робинзоновските думи на английския. Но от разсечени корени не може да поникне дърво. А натрапеният език, макар и единствен, винаги си остава чужд, ако майка ти или баща ти не са те научили на него с любов! Затова толкова бързо го забравям тук, във Франция. Единствената страна в живота ми, която ми позволи да я обичам.
Над облото кадифеносиньо деколте на залива в Сен Тропе се надвесват вечерни, звездни бижута. С новите ми приятели кръжим около яхтите като лекомислени пеперуди, пръснати в ексцентричната тълпа, жадна за присъствието на знаменитости и милионери. И някак неусетно светът се отдалечава от мен. Безсмислен. Суетен. Мигновен...
- Когато спечеля много пари – казва Дейвид – ще си купя къща в някоя източноевропейска държава. Там хората правят всичко сами, с ръцете си. Искам и аз да се науча на това. Иначе, няма как да разбера кой, всъщност, е Дейвид Смит. Ти какво мислиш? Кой съм аз, Здравка – Сю?
- Аз мисля, че ти си истински щастливец. Защото тепърва ти предстои да избереш къде да принадлежиш.
Когато Животът, този Велик Експериментатор, ви срещне ненадейно с приятел, добре е понякога да го подкрепите с успокоително хапче от собствената си душа. Раздвоена между Здравка и Сю, все пак не забравям да благодаря на провидението, че ме срещна с искрени хора. И то в Сен Тропе – медената паничка на отегчените търтеи и уморените пчели.
/Следва продължение/
Здравка Владова-Момчева
Tuesday, 30 April 2013
Wednesday, 17 April 2013
Франция – любовна история с безкрайно продължение!
/ На Дейвид Смит /
Съвет от мен. Ако ще бягате от Самотния си остров, направете го за кратко. Във Франция. За да разберете какво е влюбване до безкрайност!
Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.
Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.
Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.
- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.
- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!
- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.
Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.
- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?
Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.
- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.
- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.
- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.
- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.
- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.
По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...
( Следва продължение)
Здравка Владова-Момчева
Знам, че измъкването от политическата зима по света и у нас е гигантско усилие за ума и душата. Знам, че ежедневието е лепка в мислите, а закъснялата пролет – гонитба на изплъзваща се емоция. Знам! Обаче и това ще мине. Трябва само да се научите да се самоиздърпвате за косите от личното си миниатюрно блато. Както някога е направил любимият ми ухажор на истината, барон Мюнхаузен, който винаги е успявал да намери изход. Ако трябва , отвъд реалността.
Да се преместя другаде, когато унинието буренясва духа ми , за мен винаги е означавало да тръгна на път. То е като събличане на стара змийска кожа върху плочника на изчерпаните възможности, изречените думи и ужасяващото повторение на ситуации, в които не искам повече да участвам. Защото ми е омръзнало да повтарям едни и същи реплики. Времето е напуснало моята житейска гримьорна и се е плиснало навън. В намеци за цъфтежи и скрежни километри към сезона на личното ми пробуждане. Нощта е отлично начало. Тогава е най-вероятно да участвам в чудо.
Беше нечий Великден и потъването в евротунелния мрак ми действа като възкресение. Континентална полунощ и мастилени магистрали. Свобода на избора в посоки и предстоящи истории. Предчувствие за завръщане в себе си, където в дъното на натрупания багаж е душата ми, сгъната на четири, с Изтока, Запада, Севера и Юга на неизползваните си възможности. Трябва само да започна отново да живея, за да усетя , че се приобщавам към динамиката на пътя, където преминаването през битието е кинолента с отлитащи контури. Сред тях, движението на мисълта изписва нов сценарий с главна героиня самата Аз.
- Желаете ли да настроя теливизионните канали на английски език? – пита съседът Дейвид - свойски ориентиран в луксозната огледална обстановка на апартамента в Сен Тропе, който сме наели за ваканцията.
- В никакъв случай! – отсичам аз – Предпочитам да слушам радио „Марсилия“!
- Ок – смее се дългогодишният емигрант от Острова с неотразим френски акцент – съмнявам се, че ще разберете нещо , но е чудесно, че се оставяте Франция да ви превземе още от първия ден. Така постъпих и аз преди двадесет и три години, когато дойдох тук и останах завинаги.
Априлският хлад на тъничка завист докосва предпазливото ми лице надвесено в атмосферата навън. По средновековната уличка пъплят бегълци –късметлии, също като мен, изхлузили ежедневието в скучните си страни и доверили бледите си кожи на слънцето за първа целувка с Франция. Желанието поне за малко да принадлежиш на себе си е световно човешко явление. Нужно е само да намериш подходяща точка от планетата , за да спреш и поканиш душата си на среща. Любовна среща. Където комплиментите, ухажването и тръпката от преоткриването на Аз-а могат да се случат в едно малко градче с хрускавосиньо небе и залив като течно ветрило, по което като бели пера се поклащат яхти и кораби. Кратколетна илюзия, че комфортният изглед в пристанището е декориран само за теб.
- Защо напусна Англия, Дейв? - питам вперила неанситни зеници в уникалната светлина през прозореца – понякога не те ли измъчва носталгия по дома?
Отговорът на една бъдеща сродна душа понякога може да ви обърка. Не изпускайте , обаче,шанса си да навлезете в света на ближния, ако и да ви се струва извънземен.
- Англия не приема моите принцеси – абсолютно спокойно, без атом притеснение от неразбиране, отвръща потресаващо необичайният британец – едната е лейди Даяна, към която се отнесоха с мълчалива жестокост.
- А другата? – с придошло любопитство и изгъделичкан от „нормалността“ смях, шепна аз.
- Другата е дъщеря ми – Алекс-Он-Дре! Кръстих я на руската принцеса Александра. И настоявах името и да бъде записано в регистъра именно по този начин, защото вярвам, че точно така трябва да се произнася! В онези години нищо руско не можеше да бъде прието спокойно в Англия. Камо ли с императорски произход. Затова отказаха и ми предложиха да избера нещо друго. Направих го! Избрах да напусна Острова и детето ми да няма британски паспорт. Спасих поне една от принцесите си. Алекс-Он-Дре днес е французойка.
- Разказвай ми още – настоявам , захапана от изострен писателски глад.
- Има време – със слънчева мъдрост в гласа отвръща Дейвид – но първо заповядайте на закуска в двора. Със съседите сме изнесли маса. Франция ви очаква на кафе.
По внезапно избухналите цъфтежи в настървената ми за възкръсване душа, усещам, че е време за влюбване. В мъничкия , преметен двор кокетно се полюшва бяла покривка. По нея захарните мигли на златисти кроасани докосват кръглите , черни очи на кафето. Премрежени, следобедни погледи с аромат на предстоящи сюжети. Обещание за продължаване в живота. Докато той ни раздели...
( Следва продължение)
Здравка Владова-Момчева
Италиански Квазимодо
По заскрежените стъкла на колите в училищния паркинг пробягват подгонени слънчеви капки. Всички си тръгваме сред усмихнато – учтиви довижданета. Пред нас, в къси, задръстени пресечки, се разстила асфалтирания ребус на живота. Той няма нужда от извървяване, защото придвижването от офиса до супермаркета се равнява само на пет, изшофирани минути. Останалото е въпрос на приемане. До пълно претъпкване на душата с опаковките на бивши истини и настояща, вярна до смърт , самота. Монотонното съществуване на остров те превръща в Робинзон, абсолютно неподготвен за среща с някой непокварен Петкан, подгонен като слънчева капка по заскрежените стъкла на очите ти.
- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?
В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.
- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...
Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.
Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:
- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!
- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...
- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!
- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.
- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!
Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:
- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!
Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.
- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.
- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.
В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.
Здравка Владова-Момчева
- Добър ден сеньора! Исфинете, мозете ли да ме насоците към кабината по история ф тофа уцилисте?
В операционно-неоновата светлина на коридора, пред мен се извисява фигура, неадекватна на английския порядък. Огромен, разчувален индивид, с гърбица над лявото рамо и добри кривогледи очи, които ме фиксират с детинска, невинна настойчивост. По игриво заострените шушукания в учителската стая през междучасието, долавям, че сутринта съм се сблъскала с новия ни колега, Анджело Франки, току що пристигнал от Италия, тотално непосветен в изкуството да оцелява незабележимо в ежедневието на оскъдната островна суша.
- Децата просто ще го побъркат от подигравки – щипе ухото ми злорадият шепот на Лин Корфтън – с този невъзможен акцент, с тази мечешка непохватност! И непрекъснато иска да си говори с някого. Сякаш очаква да го приемем веднага, просто така, без никаква трансформация...
Очевидно, да те приемат, означава шанс за живот в тази страна.
Трансформацията на Анджело се проточва в дълги, мъчителни дресировки по неконтактност, токсична учтивост и изпепеляващ сарказъм. Всекидневен разстрел в беззащитната доверчивост на пришелеца. Окрилени от всеобщата безмълвна атака спрямо италианския Квазимодо, невидимо етикиран заради тромавото си присъствие в нашия сантиметров свят, питомките на колежа също го атакуват със симпатия и жестокост:
- Вчера мистър Франки се разплака в края на часа – казва Андрея, демонично озарена от необичайната емоция в скучния и ден – да го бяхте видели, мисис Момчева, сълзите му се кръстосваха под носа, защото е кривоглед. Много беше забавно!
- Защо си толкова злорада, Андрея, та ти самата си италианка, би трябвало да проявиш съчувствие към него. Нали и той се опитва да си изпълнява задълженията, като всички нас...
- Само родителите ми са италианци, госпожо – възмутено ме поправя момичето – аз съм англичанка! И какво му влиза в работата на мистър Франки да ни претъпква с подробности по история, каквито изобщо липсват в нашите учебници. Той твърди, че трябва да имаме широк кръгозор, но ако повярваме на това, всички останали ще ни се смеят!
- Как така ще се смеят? – изумено потръпвам аз.
- Защото различните са смешни, госпожо. Никой не иска някой смешен човек да знае повече от него!
Да подадеш ръка на аутсайдер в света на еднаквите се равнява на болезнена , социална ампутация. Скришом, в унизителни, къртичи прибежки през междучасията, обхваната от комплексирана европейска солидарност, откънтявам по някоя спасителна дума в отеснелия, останал без ехо,нов свят на Анджело:
- Опитай се да спечелиш момичетата на своя страна , накарай ги да ти повярват!
Минават месеци и крадливо подхвърлените ми съвети разцъфтяват с обнадеждаващ успех. На сутрешното петминутно събрание във вторник, с киселинен възторг , директорката мисис Данс, уведомява колектива, че на националното състезание по история, ученичките на мистър Франки са спечелили първото място с изключителните си познания и увереност по този предмет. Следват аплодисменти. Кривогледа, южняшка радост изпълва кухите ни, бивши души.
- Мисля, че и без трансформация, Анджело Франки заслужава най-сетне да бъде приет тук – пошепвам тържествуващо в тънкото вампирско ухо на Лин Корфтън.
- Заблуждаваш се скъпа – лисва право в сърцето ми отровното и облъчване – Единствените, които вярвате в това невъзможно приемане, сте само ти и мистър Пендър. Може би е така, защото ти си българка, а той – ирландец, на всичкото отгоре и гей! Впрочем, този фенклуб от двама е твърде добро постижение за нашия Квазимодо за толкова кратко време.
В опустелия след звънеца коридор отекват гръмки ръкопляскания. От кабинета по история , на криви потоци изтича смях. Анджело Франки раздава бонбони след всеки верен отговор на някой различен, изискващ исторически подробности, въпрос.
Здравка Владова-Момчева
Thursday, 28 March 2013
Да преведеш любовта към Родината, означава да говориш всички езици!
.JPG)
Много често за нас, емигрантите, се говори като за идеалисти, запазили в душите си само най-хубавото и най-светлото от Родината. Без злободневието, без всички дребни нерадости, които съпътстват битуването в нея. Сякаш голямото емоционално откъсване преди години е сложило край на споровете за това какво е могло и как е трябвало да се направи, за да останем, за да продължим... Години по-късно, осъзнавам, че всъщност, ние продължаваме България , отвъд границите и, по един достоен начин. Защото Тя ни е възпитала с доверие, че можем да бъдем себе си и да я представяме пред света , независимо от личните си истории, обединени от общата съдба да бъдем нейните деца – българите на новото време. И да. То е разделно, ако му позволим това. И неразделно, ако се вслушаме в словото на кръвта си. Защото, какво друго ни остава, след великото разпиляване на народите, ако не езикът, който ни държи в единение? Езикът, който ни завръща в изгубената хармония на принадлежността, в спиралата на повторението , чрез която осъзнаваме, че да обичаш една земя означава само да си се родил в нея. Независимо от обстоятелствата, времената и събитията през тях. Независимо от самите нас...
Тези мисли ми хрумнаха, когато моята директорка и колега Снежина Мечева ми предложи идеята стихотворението „Към Родината“ от Атанас Далчев да бъде изпълнено от нашите ученици на концерта на мартеницата в българското посолство в Лондон. След толкова много кал по България, единственият урок по достойнство можеше да бъде разказан чрез любовта. Препрочитайки текста осъзнах, че любовта възпитава свои и чужди. Обезоръжава упреците и обезсмисля споровете. Любовта надживява хората. И за нея няма авторски права. Също както омразата. Която , всъщност, е любов, която не е имала късмета да бъде преведена на човешки език. Защото да обясниш себе си, чрез своята земя, означава да прекъснеш нерзабирането, да оттласнеш страха на другия и да раздадеш хляб от душата си , за да заситиш глада му , изострен от липсата на чувство за негова, собствена родина. Отдавна съм разбрала, че светът ни е превърнал само в свои граждани. Но деца можем да бъдем и оставаме единствено за вечно очакващите ни родини. А тази връзка ни затяга в живителния възел на страданието. Там, където е нашата земя, болката на рождението ни като българи. И нито почестите, нито славата на мимолетните ни успехи, могат да ни сродят повече с великото благословение да помним „ослепелите бойци на Самуила“. Текстът на Далчевото стихотворение ме удари в сърцето с прозрението, че всъщност всяка житейска възраст преоткрива, вече изказана от други, любовта към Родината. И ако на седем години, цялото ми същество трепереше от възторг, приело духовното Вазово кръщение, че е „българче“, то сега, зрелостта ми, с умерения пулс на мъдростта, ме сроди със страданието на Далчевата България. Тази, която, нито аз, нито учениците ми, нито вие, можем да забравим. Защото на всеки стотен слепец има по един зрящ да ни казва колко е хубава, ако само имахме очи да я видим...
Затова дръзнах да преведа нашата България по все още слепите пътеки на един чужд език. Английският. И вярвам, че който е прогледнал да я види чрез него, ще преведе много незрящи нататък. По всички езици в света. За да се слее земята ни в голямата човешка любов към Родините.
Здравка Владова-Момчева
Към Родината
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търсим, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Атанас Далчев, 1965
For My Motherland
I didn’t choose you among all motherlands on Earth,
I just was born in June, in sunny swelter
I wasn’t rich inheritor by birth
I only love you as my land and shelter!
I am Bulgarian despite your pride and glory!
Despite your feats and your triumphant thrill,
Because I have no power to forget the story
about the blinded warriors of Samuil!
Oh, let them try to find in you some fluke
Some honours and some power – useless passion.
My suffering with you, my strongest root –
this is my love, my faith and my compassion!
Превод: Здравка Владова-Момчева
Thursday, 7 March 2013
Пролет пукна – ние не!
/ефикасна петмезовска рецепта за справяне с депресивните състояния/
През изминалите няколко седмици ми се струва, че светът се е сринал в нищото и чака ново сътворение. Ех, че хубаво, нали? Направо да тръгнеш и да се изявяваш като строител на мирозданието. Само че, откъде да започнеш? И как да спасиш цивилизацията, която се е вторачила във Фейсбук и рискува да не забележи собствените си руини?
Мисля ги тези работи и внимателно се разминавам с десетки автомобили по тесните английски улички, нанизали в битката за сантиметри оградки и градинки зад слепнатите метални серпантини от превозните средства на местните фейсбукари. Отивам да посетя приятелката си Магда Сербезова-Шилинг , нейния съпруг, брат му и баща й – бай Перо Сербезов , кандисал най-сетне да се прибере на парно за месец-два на Острова, докато пукне пролетта на Балканите и се размекнат за копан упоритите буци зад бащината му къща в село Петмезово.
- Няма спасение, скъпа! – невротизирано откънтява гласът на Магда в мислите ми – Няма победа! То не бе зеленчук, то не бяха овошки в тая негова инатеста глава! Откакто е дошъл тук, само с това ме занимава и така ни е насмел с Джош, че не смеем да гъкнем. Камо ли да му противоречим! Аз, казва, съм агроном от сой и дорде съм жив с туй ще се занимавам! Хич не ща и да зная за розите на превзетия ти мъж! Редки сортове били, накако цъфтели вече двеста години и нам как си ги подстригвал, че да изкарат поне още сто. Ма не ги ли види, че са дърти – предъртели, та затуй се кюлят натъй-наинак. А пък цветовете им капят като сплути круши под плета та саде едни ежове и свраки ровичкат из тях! Да ги маха Йошо, да ги маха! Аз да ви нанижа едни лехи със зелен лук и спаначец, да бухнат , да зелнат насреща ви, да си наточим една баница с тях, че ела после да видиш как се живее още сто години!
Дългогодишното ми приятелство с Магда ме е приучило на почтително търпение пред хайдушкия характер на неукротимия и баща. Без да се притеснява от континенти и острови, Балкани и кралства, бай Перо обългарява времето и пространството с нетърпящо възражения присъствие и някакъв свой си, петмезовски порядък, пред който зелен лук, спанак и рози, чинно се подреждат в съвместими лехи, готови да бъдат накълцани в новата баница на световното сътворение.
Пред кокетната двуетажна къща на „Уан Пин Лейн“ цари нечувано, неанглийско оживление. Голяма ивица от иначе претъпкания с коли тротоар , пустее маркирана от продълговат кашон, затиснат с объл, възтежичък камък. До необичайната улична арт-инсталация се извисява непоклатимото, скалисто тяло на госта от България, види се, доста зает с властни и неохотно цензурирани жестове, да пренасочва изнервените шофьори да продължават нататък.
- Хайде бе душкооо, хайде бе джанъм, изгледах си пукалите докато се покажеш от този завой! Я виж тука каква организация съм ти спретнал! Налитат като мухи пустите му англичани ама аз не давам и плочка да превземат от моя вилает! Да си имаме уваженията! Тука българска снаха обитава, ама нали Йошката пада нещо толерантен видиш ли, Сульо и Пульо му се паркират на входа и не дават пиле да прехвръкне. До вчера беше така , де. Добре, че дойдох да ги оправя тия островяни, че инак какво щяха да правят без мене? Гъчкат ми се натъй-натъй, мързи ги да копат на село и после мрънкат, че били в криза. Айде спирай тука, че маса ни чака с тебе. Мойте една ракия не смеят да обърнат , че им сбърквала хранителния режим. Няма с кого парче сланинка да си покарам. Присяда ми да ги гледам тез голи охлюви, изцулени от глад и недопиване. А, душко, я се наведи да вземеш тоз камък, че от България си го нося да си затискам киселото зеле тука. Да не ти разправям как Джошо- Мошо един свестен бидон не можа да намери...
Изисканата дъбова маса в уютната трапезария на Магда и Джош смутено се огъва от липса на хранителен диалог. Рязка , несервирана полоса, центрирана от букет рози, натопени в старинен кристал, отделя пъстрите кръчмарски гаванки с луканка, суджук и сирене за хатъра на бай Перо, от изящните английски порцелани, сдържано покапани с възпитани количества супа от моркови, в напомняне за изтънелите традиции на домакините. Издърпана ревниво в петмезовския лагер , аз с апетит предъвквам вкусовете от дома. От другата страна на смълчаната фронтова линия , почти невидими, се гушат английските членове на семейството – съпругът на Магда и пребледнелият му брат, потънал в модерните , поглъщащи пясъци на упорита депресия. Притеснено ми е. Искам да бъда внимателна и да балансирам визитата си между радост и съчувствие.
- Донес малко лютеничка и кромид ма дъщее – с агрономска увереност проточва зачервеният ми приятел – от моя, дето е още в куфара ми, че не мога да ви свикна тука на анемичните луци. Да му цапна аз един юмрук отгоре, че да видиш ти как ми върви със сливовицата. Цукни му и ти душко, стига си плещила тоз английски, после цяла година има да му се ръбиш!
- Извинявай чичо Перо – с най-хрисима нежност на български парирам атаката аз – искам само да обърна внимание на Колин, братът на Джош. Страда от депресия момчето знаеш, нека малко да го окуража да си взема лекарствата и да не се предава на лоши настроения. Пролет е, случват се такива работи при смяната на сезона...
Сближените, барутносиви очи на бай Перо фиксират с ловджийска точност птичата безпомощност на депресирания брат , някак прокудено смотан в най-далечния и постен ъгъл на раздвоената трапеза. Мустакато, намусено мълчание от ракиения окоп на гостенина съпровожда загрижената ми тирада към Колин, учтиво подсмръкнал хремавата си тъга. Тишината окуражаващо се проточва в надежда за толерантност и разбирателство. Посръбващото съчувствие зад гърба ми ме кара да продължа словесната си терапия. След минута обаче, увереният, нетърпящ възражения глас на бай Перо ме запраща в тотално изгубване в превода :
- На тоя, малкия, земи да му кажеш да пое...ава повечко и на бърза ръка ще се оправи! Стига се е мотал из крачолите на брат си! Да ме гледа мене, три булки съм уморил, пет деца съм оженил , а сега съм хвърлил око на мисис Макджагър, вдовицата, оттатък плета! Утре отивам да и бодна един лук у централната саксия, че не дава да и оскубя нарцисите за нищо на света! Компромис , каза, щяла да направи само за мене, щото съм бил изключителен агроном! И тя е разбрала, че пролет пукна, а ние още сме тук! Що да си губим времето и да се депресираме? Ей тия работи му ги обясни на Колчо, че да се поошекери малко момчето, стига е страдало бадева! И хич не им се примъквай към техния ъгъл, душко! Я ела, ела насам , откъде луканчицата, да ми кажеш ти мен уважаваш ли ме или не?!!!
Блага, ракиена мъглица омрежва с греяно успокоение временното примирие между депресия и жизнелюбие в дома на приятелите ми. Закачлив слънчев лъч, стрелнат от предпазливата английска пролет, еротично гъделичка смутеното ми деколте. Оттатък оградата, ококорените нарциси на мисис Макджагър надничат в прозореца с цъфнало любопитство и разпукнала надежда.
Здравка Владова–Момчева
Мисля ги тези работи и внимателно се разминавам с десетки автомобили по тесните английски улички, нанизали в битката за сантиметри оградки и градинки зад слепнатите метални серпантини от превозните средства на местните фейсбукари. Отивам да посетя приятелката си Магда Сербезова-Шилинг , нейния съпруг, брат му и баща й – бай Перо Сербезов , кандисал най-сетне да се прибере на парно за месец-два на Острова, докато пукне пролетта на Балканите и се размекнат за копан упоритите буци зад бащината му къща в село Петмезово.
- Няма спасение, скъпа! – невротизирано откънтява гласът на Магда в мислите ми – Няма победа! То не бе зеленчук, то не бяха овошки в тая негова инатеста глава! Откакто е дошъл тук, само с това ме занимава и така ни е насмел с Джош, че не смеем да гъкнем. Камо ли да му противоречим! Аз, казва, съм агроном от сой и дорде съм жив с туй ще се занимавам! Хич не ща и да зная за розите на превзетия ти мъж! Редки сортове били, накако цъфтели вече двеста години и нам как си ги подстригвал, че да изкарат поне още сто. Ма не ги ли види, че са дърти – предъртели, та затуй се кюлят натъй-наинак. А пък цветовете им капят като сплути круши под плета та саде едни ежове и свраки ровичкат из тях! Да ги маха Йошо, да ги маха! Аз да ви нанижа едни лехи със зелен лук и спаначец, да бухнат , да зелнат насреща ви, да си наточим една баница с тях, че ела после да видиш как се живее още сто години!
Дългогодишното ми приятелство с Магда ме е приучило на почтително търпение пред хайдушкия характер на неукротимия и баща. Без да се притеснява от континенти и острови, Балкани и кралства, бай Перо обългарява времето и пространството с нетърпящо възражения присъствие и някакъв свой си, петмезовски порядък, пред който зелен лук, спанак и рози, чинно се подреждат в съвместими лехи, готови да бъдат накълцани в новата баница на световното сътворение.
Пред кокетната двуетажна къща на „Уан Пин Лейн“ цари нечувано, неанглийско оживление. Голяма ивица от иначе претъпкания с коли тротоар , пустее маркирана от продълговат кашон, затиснат с объл, възтежичък камък. До необичайната улична арт-инсталация се извисява непоклатимото, скалисто тяло на госта от България, види се, доста зает с властни и неохотно цензурирани жестове, да пренасочва изнервените шофьори да продължават нататък.
- Хайде бе душкооо, хайде бе джанъм, изгледах си пукалите докато се покажеш от този завой! Я виж тука каква организация съм ти спретнал! Налитат като мухи пустите му англичани ама аз не давам и плочка да превземат от моя вилает! Да си имаме уваженията! Тука българска снаха обитава, ама нали Йошката пада нещо толерантен видиш ли, Сульо и Пульо му се паркират на входа и не дават пиле да прехвръкне. До вчера беше така , де. Добре, че дойдох да ги оправя тия островяни, че инак какво щяха да правят без мене? Гъчкат ми се натъй-натъй, мързи ги да копат на село и после мрънкат, че били в криза. Айде спирай тука, че маса ни чака с тебе. Мойте една ракия не смеят да обърнат , че им сбърквала хранителния режим. Няма с кого парче сланинка да си покарам. Присяда ми да ги гледам тез голи охлюви, изцулени от глад и недопиване. А, душко, я се наведи да вземеш тоз камък, че от България си го нося да си затискам киселото зеле тука. Да не ти разправям как Джошо- Мошо един свестен бидон не можа да намери...
Изисканата дъбова маса в уютната трапезария на Магда и Джош смутено се огъва от липса на хранителен диалог. Рязка , несервирана полоса, центрирана от букет рози, натопени в старинен кристал, отделя пъстрите кръчмарски гаванки с луканка, суджук и сирене за хатъра на бай Перо, от изящните английски порцелани, сдържано покапани с възпитани количества супа от моркови, в напомняне за изтънелите традиции на домакините. Издърпана ревниво в петмезовския лагер , аз с апетит предъвквам вкусовете от дома. От другата страна на смълчаната фронтова линия , почти невидими, се гушат английските членове на семейството – съпругът на Магда и пребледнелият му брат, потънал в модерните , поглъщащи пясъци на упорита депресия. Притеснено ми е. Искам да бъда внимателна и да балансирам визитата си между радост и съчувствие.
- Донес малко лютеничка и кромид ма дъщее – с агрономска увереност проточва зачервеният ми приятел – от моя, дето е още в куфара ми, че не мога да ви свикна тука на анемичните луци. Да му цапна аз един юмрук отгоре, че да видиш ти как ми върви със сливовицата. Цукни му и ти душко, стига си плещила тоз английски, после цяла година има да му се ръбиш!
- Извинявай чичо Перо – с най-хрисима нежност на български парирам атаката аз – искам само да обърна внимание на Колин, братът на Джош. Страда от депресия момчето знаеш, нека малко да го окуража да си взема лекарствата и да не се предава на лоши настроения. Пролет е, случват се такива работи при смяната на сезона...
Сближените, барутносиви очи на бай Перо фиксират с ловджийска точност птичата безпомощност на депресирания брат , някак прокудено смотан в най-далечния и постен ъгъл на раздвоената трапеза. Мустакато, намусено мълчание от ракиения окоп на гостенина съпровожда загрижената ми тирада към Колин, учтиво подсмръкнал хремавата си тъга. Тишината окуражаващо се проточва в надежда за толерантност и разбирателство. Посръбващото съчувствие зад гърба ми ме кара да продължа словесната си терапия. След минута обаче, увереният, нетърпящ възражения глас на бай Перо ме запраща в тотално изгубване в превода :
- На тоя, малкия, земи да му кажеш да пое...ава повечко и на бърза ръка ще се оправи! Стига се е мотал из крачолите на брат си! Да ме гледа мене, три булки съм уморил, пет деца съм оженил , а сега съм хвърлил око на мисис Макджагър, вдовицата, оттатък плета! Утре отивам да и бодна един лук у централната саксия, че не дава да и оскубя нарцисите за нищо на света! Компромис , каза, щяла да направи само за мене, щото съм бил изключителен агроном! И тя е разбрала, че пролет пукна, а ние още сме тук! Що да си губим времето и да се депресираме? Ей тия работи му ги обясни на Колчо, че да се поошекери малко момчето, стига е страдало бадева! И хич не им се примъквай към техния ъгъл, душко! Я ела, ела насам , откъде луканчицата, да ми кажеш ти мен уважаваш ли ме или не?!!!
Блага, ракиена мъглица омрежва с греяно успокоение временното примирие между депресия и жизнелюбие в дома на приятелите ми. Закачлив слънчев лъч, стрелнат от предпазливата английска пролет, еротично гъделичка смутеното ми деколте. Оттатък оградата, ококорените нарциси на мисис Макджагър надничат в прозореца с цъфнало любопитство и разпукнала надежда.
Здравка Владова–Момчева
Wednesday, 20 February 2013
Ало, Англия?!
/антиприказка за чужди и свои/
Омерзението е блатно чувство. Омерзението няма дъно. То засмуква. Прониква. И задушава. Стъпиш ли в него, хоризонтът се слива пред очите ти в кална, непрекъсната линия. Размекната глина. Която не е бряг и опора. А само натиск надолу. До пълно изчезване.
Вървя през опустелите улички на един малък английски град, за който, през последните тринадесет години се приучих да мисля, като за временен дом. Като нещо, което ме поддържа с покрив, храна, електричество и топла вода. С виртуална Интернет-връзка към своите, разпилени по света и у нас. Като копче в балтона на планетата Земя, през което съм вдянала един пъстър български конец, за да пришивам устойчивост, принадлежност и надежда. Защото искам да ме има още по-нататък, вбагрена в нишката на проклетия, неумиращ мерак да възкреся в слово шевицата България. Която да покрие с прошка и покаяние черните, поругаващи графити, озъбили опустяващата и карта с острите ъгли на омразата и самоунищожението.
Едва днес разбирам, че временният комфорт на емигранта е само отложена среща с истината. Че чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите. Като начин на живот. Добруване. И безкрайно хранително щастие. Приспивна илюзия, че си достигнал в Обетованата земя.
Защото в необичайно светлия английски следобед, градчето, което толкова настойчиво свиквах в себе си, отразява кухите си витрини в очите ми с фалирала, евакуационна празнота. Отвсякъде ме атакуват кратки, стоически послания, лепнати по закнижените прозорци на магазините. Бизнесът е преместен другаде. Тотална разпродажба. Невъзможност да останем тук поради липса на клиенти. Край мен, в сюрреалистична поредица се изнизват посивели, безизразни хора. Тяхната мълчалива, схематична линия се насочва към бетонните паркинги на шопинг центъра и отбръмчава в ехото на дисциплинираните магистрали. Празнотата не признава коментара. Тя го поглъща като ненавременно хрумнало съзнание, обезсмислено от очебийния фалит на материята.
Фризьорският салон на градчето, където веднъж в месеца се озарявам с освежаващите трохи на местните клюки и размяната на неизпробвани чудеса за здрава, завинаги нецъфтяща коса, също липсва. По мръсния под се търкалят непометените коси на клиентките, които някога ми внушаваха, че неумиращата женска суетност е в действителност тази, която наместо красотата ще спаси света! Блокирала консуматорската си паника се вкопчвам в следващата, планирана и насъщна стъпка от програмирания ми ден. Да напазарувам малко храна, с която да осигуря финала на седмицата си в кротка, преживяща идилия пред неспокойния телевизионен екран. Задръстващата опашка пред конвейрите на Сейнсбърис ме смущава с внезапна асоциация за България през 1997 година. Безмълвно, по английски, две трети от обслужващия персонал е съкратен. Не достигат хора, които да обемат изумените потребители, скупчени пред едва четирите работещи каси. Промърморени фрази замазват негодуванието. Търпението, този необясним островитянски феномен, споява досадното чакане. Без тръпка за бунт. Без въпроси и революции.
- Следиш ли какво се случва в твоята страна? От кадрите, които се мяркат по международните канали направо ми става страшно! Не се ли притесняваш, че ще избухне гражданска война? Все още ли ти се иска да се завърнеш?
Канонадата от фрази ме сварва неподготвена, като отдавна неизползвана мишена за човешки, злоради стрели. Зад гърба ми, в проточената опашка от търпеливци се е вклинил незабелязано колегата Саймън Брок, отчаян радетел за чиста английска нация. Провалите на чуждите, за него са предимство за своите. Продължение на илюзията за превъзходството на хляба пред протеста на духа. Въпросите на Саймън насочват погледите към мен и любопитството, този блудкав предтеча на съжалението, полепва по цялото ми същество, безмилостно обградено в мултиетническия кордон на вярващите във все още достъпното спасение на насъщния. Ало, България! Крещи душата, затъваща в глинено омерзение. Днес всички твои линии дават заето.
За част от секундата осъзнавам, че ние, българите, всъщност не знаем що е дъно. От толкова много потъване, изплуването на повърхността е само въпрос на инат. Дори самотата на един от нас е превъзходство пред мълчанието на стадото. А бонусът на тази самота е бруталната честност на монолога.
- Да бъдем или да не бъдем?! Това е въпросът, който изригват от улиците на България сънародниците ми в този момент – дочувам гласа си в опразнената хамлетовска сцена на супермаркета – Нищо повече! Слава Богу, че все още имаме смелост да си го кажем! А вие, а ние тук, какво правим ние тук? Ало, Англия, защо си мълчиш?!
xхх
Имало едно време едно човечество. То искало да яде. Да се възпроизвежда. И да се радва. На част от него били дадени Яденето и Възпроизвеждането. И тя била доволна от това. За другата част останала битката за Радостта. На гладно. И без право на възпризвеждане. Тази част нямала какво да губи. Оставало и само да победи.
Здравка Владова-Момчева
Вървя през опустелите улички на един малък английски град, за който, през последните тринадесет години се приучих да мисля, като за временен дом. Като нещо, което ме поддържа с покрив, храна, електричество и топла вода. С виртуална Интернет-връзка към своите, разпилени по света и у нас. Като копче в балтона на планетата Земя, през което съм вдянала един пъстър български конец, за да пришивам устойчивост, принадлежност и надежда. Защото искам да ме има още по-нататък, вбагрена в нишката на проклетия, неумиращ мерак да възкреся в слово шевицата България. Която да покрие с прошка и покаяние черните, поругаващи графити, озъбили опустяващата и карта с острите ъгли на омразата и самоунищожението.
Едва днес разбирам, че временният комфорт на емигранта е само отложена среща с истината. Че чувството за лично спасение, е всъщност безлично усилие да се впишеш в собствената си представа за чуждото превъзходство над теб и твоите. Като начин на живот. Добруване. И безкрайно хранително щастие. Приспивна илюзия, че си достигнал в Обетованата земя.
Защото в необичайно светлия английски следобед, градчето, което толкова настойчиво свиквах в себе си, отразява кухите си витрини в очите ми с фалирала, евакуационна празнота. Отвсякъде ме атакуват кратки, стоически послания, лепнати по закнижените прозорци на магазините. Бизнесът е преместен другаде. Тотална разпродажба. Невъзможност да останем тук поради липса на клиенти. Край мен, в сюрреалистична поредица се изнизват посивели, безизразни хора. Тяхната мълчалива, схематична линия се насочва към бетонните паркинги на шопинг центъра и отбръмчава в ехото на дисциплинираните магистрали. Празнотата не признава коментара. Тя го поглъща като ненавременно хрумнало съзнание, обезсмислено от очебийния фалит на материята.
Фризьорският салон на градчето, където веднъж в месеца се озарявам с освежаващите трохи на местните клюки и размяната на неизпробвани чудеса за здрава, завинаги нецъфтяща коса, също липсва. По мръсния под се търкалят непометените коси на клиентките, които някога ми внушаваха, че неумиращата женска суетност е в действителност тази, която наместо красотата ще спаси света! Блокирала консуматорската си паника се вкопчвам в следващата, планирана и насъщна стъпка от програмирания ми ден. Да напазарувам малко храна, с която да осигуря финала на седмицата си в кротка, преживяща идилия пред неспокойния телевизионен екран. Задръстващата опашка пред конвейрите на Сейнсбърис ме смущава с внезапна асоциация за България през 1997 година. Безмълвно, по английски, две трети от обслужващия персонал е съкратен. Не достигат хора, които да обемат изумените потребители, скупчени пред едва четирите работещи каси. Промърморени фрази замазват негодуванието. Търпението, този необясним островитянски феномен, споява досадното чакане. Без тръпка за бунт. Без въпроси и революции.
- Следиш ли какво се случва в твоята страна? От кадрите, които се мяркат по международните канали направо ми става страшно! Не се ли притесняваш, че ще избухне гражданска война? Все още ли ти се иска да се завърнеш?
Канонадата от фрази ме сварва неподготвена, като отдавна неизползвана мишена за човешки, злоради стрели. Зад гърба ми, в проточената опашка от търпеливци се е вклинил незабелязано колегата Саймън Брок, отчаян радетел за чиста английска нация. Провалите на чуждите, за него са предимство за своите. Продължение на илюзията за превъзходството на хляба пред протеста на духа. Въпросите на Саймън насочват погледите към мен и любопитството, този блудкав предтеча на съжалението, полепва по цялото ми същество, безмилостно обградено в мултиетническия кордон на вярващите във все още достъпното спасение на насъщния. Ало, България! Крещи душата, затъваща в глинено омерзение. Днес всички твои линии дават заето.
За част от секундата осъзнавам, че ние, българите, всъщност не знаем що е дъно. От толкова много потъване, изплуването на повърхността е само въпрос на инат. Дори самотата на един от нас е превъзходство пред мълчанието на стадото. А бонусът на тази самота е бруталната честност на монолога.
- Да бъдем или да не бъдем?! Това е въпросът, който изригват от улиците на България сънародниците ми в този момент – дочувам гласа си в опразнената хамлетовска сцена на супермаркета – Нищо повече! Слава Богу, че все още имаме смелост да си го кажем! А вие, а ние тук, какво правим ние тук? Ало, Англия, защо си мълчиш?!
Имало едно време едно човечество. То искало да яде. Да се възпроизвежда. И да се радва. На част от него били дадени Яденето и Възпроизвеждането. И тя била доволна от това. За другата част останала битката за Радостта. На гладно. И без право на възпризвеждане. Тази част нямала какво да губи. Оставало и само да победи.
Здравка Владова-Момчева
Wednesday, 6 February 2013
Шатрата, шатрата
/На Султана и пак за мишките, и хората/
- Како Марийо, како Марийооо! Излез мооо, како Марийо да видиш тоз панаир пред портата ми! Че то не са трае моо, како Марийо! Отде и доде на акъла на Здравка да туря Султана на такъй мурафет, че пак да на викат милиционерити да са доказвами, оти не сме частници!
Гласът на старата Адемца, циганката, прекъсва в излинелия запис на спомена и само ужасените и, удавени в бръчки очи, прогарят еволюиралата ми съвест с възмущение и самотна беззащитност. Там, в чернобялата рамка на детството, аз се гуша в полите на баба Мария, изпълнили входната врата на къщата в Елхово със старозаветен уют и сигурност. Невнятните възмущения на големите избухват някъде във високото, над главата ми. А долу, моите късички прощъпулки в лабиринтите на света, мешат доброто и злото в неудържими игри, изпълнени с благородни мишки и непораснали хора. Да се върнеш назад, чак до ембриона на собственото си осъзнаване като мишка или човек, понякога е болезнено преживяване. И тогава се питаш дали ще ти достигне смелостта да прекосиш срама от личното си незнание? Преодолял ли си собствената неграмотност да четеш в душата на ближния? И можеш ли сам да простиш жестокостта на райското девство , чрез което , без да искаш , някога, си се превърнал в змия, изкусила мъничка мишка, поради желанието и да бъде човек?
В този спомен, с удар в слънчевия сплит ме завръща едно ново шоу по българската телевизия. Шатрата. Така се нарича проектът, според който, в продължение на три месеца, родни звезди ще живеят и споделят битието на цигани, изтикани в многолюдните покрайнини на живота. Там, където да се откажеш от многото е облекчение, а да приемеш малкото – дар, чрез който те приемат обратно в безименното, племенно чистилище на любовта. Обаче, първо, трябва да изхвърлиш мебелировката на своя миши рай и да останеш сам под ветровитата шатра на човешкото си покаяние.
- Аааайде на нарцисите и игликитееее – проточва мургава съблазън в спомена кафеният глас на Султана. – Две букетчета за десет стотинкиии. Аааайде, че пролет не остана мо лельооо. Аааайде купи си мооо! Под скалъпената , парцалива шатра, нахруцана набързо от двете ни пред вратата на кривата и къща, поспират уморени женици, натоварени като камили с изтумбени мрежи типов и бял хляб, изтръгнат от насъщната паст на елховската фурна.Много от тях отминават, напълно безразлични към цветята от оскубаната бабина Мариина градина в името на щуравата ми детска идея да спечеля два лева, за да си купя червило от чаршията. Оранжево червило. С което да си намажа устните и да нацелувам искрящата белосана стена на новия вуйчов гараж във формата на цвете. Мазилото е химическо. И няма изтриване. Ама красотата е непреходна. И иска жертви. Иска любовта на Султана. Без уговорки и нищо в замяна от мен. Нищо, което да отблагодари превръщането и в бяла, предана мишка. Клекнала под щедрите, откапващи слънчеви води шалвари на старата Адемца, с детинскосатанински бяс аз пророкувам следобедното бичуване на приятелката си:
- Баба ти ша та пребие , Султано! Грабай двата лева и бягай... че здрав кокал няма да ти остане!
- Нека ма бие мооо, нека ма бие! – отстрелва с мазохистична, циганска радост момичето – Ти тирвай да купиш чааарвилото, пък после, ако дадеш и яс да са намажа с него, че да стана убава като тебе! Пък Адемца да бие, колкото ще! Оти и яс искам да сам убава мооо, и яс искам да стана българка!
По изтънялата кинолента на мислите ми плющи безмилостна магарешка пръчка. Тръните на катунарския плет се вбиват в гърдите на Султана, опрени във венеца от бодли, посрещнал жестокия откат на мелодичната шлюпка(тънка пръчка). Очите и ме следват с нечовешка вярност. Наплесканите и устни се усмихват. „Ооооранжево небето, оооранжева земята, оранжева страната, оранжев е светът! Оранжевите мааайки, с оранжеви дечииица, с оранжеви китаари, оранжево звънят!“ Засрамена, душата ми се скрива под оранжевата шатра на любимата ми детска песен. Но някак рефренът не се получава. Неистовата, отчаяна припявка на старата Адемца заглушава невинността и:
- Оти го карате да проси мооо! Оти го карате да просиии! Че нали и ний жа го прайм човек моо! Оти само вий да сти ора, пък ний саде да сми циганиии? Оти? Отии? Оти?
През парцалите на сломената шатра в душата ми прониква безплътната, ангелска ръка на баба Мария. И стисва до кръв. Наостреното ми. Гузно. Мише ухо.
Здравка Владова-Момчева
Subscribe to:
Posts (Atom)