My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Wednesday, 23 October 2013

Таралежът, туй е птица упорита, ако не я сриташ, не излита!
/На Лили, Ади, Дамян и Ива/

- Сезонът на таралежите е, скъпа Сю и многобройните ми фобии ме налазват отвсякъде! Вечер, в градината изпълзяват поне десетина бодливци и започват да мляскат! Едно такова самодоволно мляскане, дарлинг, сякаш цялото удоволствие на света се е отхранило в тлъстите плужеци, изровени изпод розите за вечеря на тази ужасяваща популация! Полудявам, казвам ти! Въртя се в леглото по цели нощи и броя таралежи, вместо овце. Но не заспивам, защото пред очите ми задират вълнообразни бодлички, разлюляни от преглъщане на сурови протеини, а аз ги гледам, гледам и започвам да се треса!

По намека на английски слънчев лъч, проникнал по погрешка над гилотинените щори в офиса, отмествам внимателно стола си на безопасно разстояние от словесната канонада на колегата Стюарт Кийтън. Всички сме предупредени за страховите неврози на Стю, самоубийствено отдаден на учителската професия, двадесет и пет годишен индивид, решен на всяка цена да въплъти идеала за британски преподавател именно в усмирителната риза на нашия стегнат, взискателен Колектив.

- Просто е есен – отвличам вниманието на наелектризирания си събеседник с отработен островитянски разговор за времето – лехите се размекват от дъжда и...

- Те винаги се размекват! – отсича непримиримият Стюарт – Aнглийската леха по принцип е мека! Аз съм тукашен и те уверявам, че ако попаднеш на твърда и спечена градинска пръчка, значи си просто в друга държава! Нашите лехи са изровени до дъно. За всеки случай. За да се види, че под тях вече няма нищо! Не се сърди, ама вие от Континента не ги разбирате тези работи. Липсва ви подозрителност и постоянство в изкореняването на пришълците-вредители. Затова, някак си, дворовете ви приличат на разбунтувани цветни тълпи с тези моркови, царевици и рози, настърчали като...

- Таралежови бодли? – вмъквам фино оздравителен садизъм в разпаления ни разговор.

- Ще се оплача от теб! – злобно и ужасено подскача колегата ми – Нямаш капка съчувствие към фобиите на хората...

xхх

- ... Има едно време. И то е само сега! Друга приказка няма. Ако не искаш да слушаш, стани и си тръгвай. Аз ще платя бирата ти. Ще си помисля за всичко, което исках да ти разкажа. И ще го подаря на себе си. Защото го залсужавам.

Стюарт и аз седим един срещу друг в пъба на ъгъла, пригвоздени на дървена масичка, озлатена от еднолитрови пинтове първокачествен британски ейл. Наказана съм от Ръководството и Колектива да намеря общ език и приятелска комуникация с мистър Кийтън в неформална обстановка, за да продължим да работим гладко и ефективно, в безподмолните и безхоризонтни води на перфекционизма. Отказ не се приема. Съчувствието към фобиите на хората тук е служебно задължение, на което всички трябва да се научат! Колкото по-осълзяващо за двете страни, толкова по-добре! Бухането с балтия по изконната английска черупка е забранено! Но кой ще разбере какво ще предприема, след като в крайна сметка,светът е за двама?

- Какво решаваш? – забивам като кама в масата своя въпрос.

- Оставам – отвръща Стюарт – Отдавна не са ми разправяли приказки. Аз чета само медицинска литература, която съветва как да се справяме със страховете си.

- Помага ли? – с какина нежност гъдилвам бирена пяна в чашата си.

- Не особено – вкопчено в приобщаването, бълбука момчето – затова много разчитам хората да ме успокояват. Чувствам се специален. Имам толкова много фобии още в младата си възраст. По какъв начин ще ме лекува твоята приказка?

- Чрез сритване! – безцеремонно цапардосвам аз – действа като прераждане. От муцунката, до последната игличка на таралежа. Онази, дето пробожда света право в съчувствието, че родените без бодли нямат право да ги отглеждат. Защото, има една страна, в която всички се раждат обезбодлени. И после, след много сритване сред твърди и спечени градински пръчки остротиите сами врастват в наранената им кожа. Превръщат ги в таралежи. Някои предпочитат да мляскат плужеци и това ги прави щастливи. Други пък, избират суровите протеини на красотата, без която не могат да живеят. Познавам цели четири такива – Ади, Лили, Ива и Дамян. И те вярвали, че са родени да въплътят идеала за учители, художници, журналисти и лекари. Но бързо разбрали, че в блокиращата фобия на живота могат да бъдат само таралежи с любопитни, проникващи бодли. И като ги отгледали с постоянство, се случило чудо. Четиримата сътворяват своя истина и я изписват по стените на града. Нареждат собствени изложби в залите на човешкото възхищение, пускат свои филми по екраните на закърнялата поради оцеляване хорска памет. Всичко това се случва сега. В техния арт-клуб, който, естествено, се нарича „Таралеж“. На една живописна уличка, стръмна и камениста, по която всеки, който има смелост, може да опита тяхната рецепта за летене. Съветвам те да си я повтаряш всяка вечер, когато не можеш да заспиш. Тя заглушава мляскането на плужеци и усилва възкресяващия звук от растежа на спасителните бодли. Друга приказка няма. Само трябва да повярваш, че таралежът, туй е птица упорита и ако не я сриташ, не излита!

xхх

Стюарт и аз останахме приятели, за радост на Ръководството, сплотено от Колектива, и все пак, въпреки Тях. Колегата ми си хвана гадже и при всяка възможност за ясно време на Острова, вечер заедно броят звезди преди заспиване. Довериха ми, че когато решат да се обичат, го правят много внимателно, защото вече са истински таралежи и не искат да се наранят. А сритването го практикуват всеки път, когато им предстоят житейски полети, защото, как иначе ще еволюираш в птица, ако преди това не си бил таралеж?


Здравка Владова-Момчева

No comments: