My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Saturday, 29 December 2018

ВРЕМЕ БЕЗВРЕМНО
/На Ивайло Васевски/

Тези дни между Коледа и Нова година, това безкрайно, лениво преливане на един празник в друг, преситеното смълчаване на тълпите под изкуствените светлини на града, уморените продавачи в магазините, вечните кибици пред кафенетата с техните задръстени витринни погледи, простолюдието, накълбено сред оредяващите намалени стоки в супермаркета, местната аристокрация с вроденото си омаловажаване на всичко случващо се наоколо… и аз… най-сетне себе си, макар и сянка, мярнала се по мократа плесен на Темза, мислено тържествуваща от шанса да си принадлежи макар и за няколко часа, в това време безвремно между Коледа и Нова година.

Умея да се наслаждавам на безвремието. То е аморфна субстанция – хапка, глътка, мирис, звук, гледка, вдишване и издишване, дума, мисъл, поглед или човек в абсолютния миг, преминаващ през мен като Бог. Сътворение, погледнато отстрани. Лична действителност, в която всичко знаеш, всичко си чул и всичко видял. Просветление, в което осъзнаваш колко си мъдър. Стига само да съумееш да спреш навреме. Така се живее по-дълго. Майната му на смисъла на живота! Нима има начин да бъде наврян в дефиниция? Нима може да бъде спрян да идва и да си отива?

- Този мил господин идва и си отива за трети път днес – прошепва снизходително симпатичният барман към колежката си, гушната като руса коледна котаранка в ъгъла до кафе-машината.

- Забелязах – мърка тя – много е сладък. И постоянно настоява да си плати питието, което всъщност вече направи още преди два часа.

Леко се изнервям. След час имам среща с приятелките ми Ивон и Мери-Виктория и шестедесетте минути безвремие, които съм решила да си подаря преди това, започват да изтичат сега.

- Няма как – въздиша барманът – ще ми се наложи да обслужвам клиентите и едновременно с това да обяснявам на сладура, че вече си е платил, колкото пъти продължи да настоява за сметката си.

Дискретно плъзвам поглед встрани от опашката, където на първа линия, източил строен елегантен силует, небрежно облегнат до дисплея с напитките, благороден Господин отмята и замята карирания си шал с неуморимата повторяемост на повредена марионетка. Никога не съм виждала толкова красиво безвремие, обсебило човешко същество. Точно така! Един красив старец, безупречно облечен и зациклен в безсмислието да настоява, за да бъде забелязан, че е тук, че иска да участва в живота, а не може да продължи, защото другите нямат време за него.

- Какво да бъде за Вас госпожо – изтиква го още по-встрани възпитаният въпрос на бармана.

- Еспресо, кейк с ябълки, малиново сорбе и вода с лимон, моля – стегнато изричам желанията си.

- Както и сметката ми – намесва се непримиримият Господин – изпих чаша Prosecco, а после си поръчах чай.

- Но Вие вече, Вие вече – заеква до пръсване момчето зад бара.

- Окей и чаша Prosecco – добавям аз – нека този път да платя в полза на Господина, за да приключим с това. Коледа е. Питието е от мен.

Всеобщото облекчение на опашката зад гърба ми, гарнирано с безмълвното почти обожание в погледа на бармана, ме кара силно да се съмнявам в склонността на масовите човеци към безвремието.

- Те бързат да се наядат и напият – някак наранено ми прошепва Господинът – и моля Ви! В никакъв случай няма да позволя на една дама да ми плаща сметката!

- Човекът е с деменция – обяснява ми сладката котаранка до кафе – машната, докато прибира парите от поръчката ми. Безобиден е. Съпругата му е починала наскоро и в момента за него се грижат роднини. Той, разбира се, не осъзнава това. Ако Ви досажда, просто ми направете знак. Веднага ще се обадя да го приберат.

- Елате – заговорнически снишавам тембър аз – те наистина не знаят какво правят. Но може би са гладни и жадни, затова са толкова припряни.

Той сяда до мен в коженото сепаре. Внимателно се вглежда в очите ми:

- Но Вие със сигурност сте наясно, че скоро ще огладнеят и ожаднеят пак, нали? Колко странно, че другите не го осъзнават!

- Хората имат къса памет за много неща – философски констатирам аз – може би така е по-лесно да се живее.

- Не съм съгласен – отвръща събеседникът ми – много е важно да разберем, че носим в себе си цялото знание на Вселената. Но сме го забравили. Всичко е повторение на вече случили се събития. Преговор на изживяното. Трябва само да си припомним. Дааа. Само да си припомним.

Очите му, осветлени от лешникови пръчици, разперени като къси лъчи около ириса, ме фиксират с познати проблясъци. На ръката му тежи златен пръстен с плочка от черен оникс. И тези дълги, „къдрави“ пръсти. Сигурна съм, че съм ги виждала някога. Някъде. Дали деменцията е заразна?

- Моля Ви – обръща се към мен Господинът – бихте ли надписали Коледната картичка до съпругата ми Хелън? Не си нося очилата. Няма да мога да се справя сам.

- А къде е тя сега – питам безнадеждно – внимателно.

- В къщи, разбира се. Къде може да бъде? Казват ми, че е умряла, но нима всички ние не сме мъртви, които отново са забравили за това?

Не е нужно да търсиш безвремието. В правилния момент то те намира само. За да си спомниш колко съдбовно му принадлежиш и да се върнеш към знанието, което те е „пуснало“ да си вярваш, че сам откриваш света.

Скъпа Хелън, прецизно записвам аз, а златистата картонена повърхност на картичката блести като изгреви или залези, лета или есени, които вече съм преживяла.

- Имате кръгъл, детски почерк – с дружелюбна усмивка констатира красивият старец – но аз съм сигурен, че вече съм Ви казвал това.

Внезапно, изгревите и залезите, летата и есените ме размиват като слънчева багра по безначалната и безкрайна спирала на цялото ми същество. Миналото нахлува в настоящето и аз вече знам, че тази мъничка истина ми беше прошепната веднъж. Само че тогава Господинът се казваше Ивайло Васевски, беше мой състудент и двамата си подсказвахме регламентирани дефиниции на държавния изпит с формулирана тема за творчеството на Димчо Дебелянов.

- Имаш кръгъл детски почерк – каза Иво и потупа писанията ми по белия лист с дълги, „къдрави“ пръсти, украсени от пръстен с плочка черен оникс.

- Знам – отвърнах и на двамата – винаги съм го знаела. Децата знаят всичко. Още преди да им го обяснят, понеже са създадени от мъдростта на безвремието.

Роднините на Господина разтревожено ни приближават. Започват извинения и учтивости, толкова нужни за всеки банален момент. Приятелките ми Ивон и Мери-Виктория също връхлитат, заредени с възклицания и коледни градски клюки.

Моят събеседник ме поглежда златисто – прощално.

- Познавате ли поетите Ивайло Васевски и Димчо Дебелянов – за довиждане питам аз.

- Разбира се – убедено отговаря Господинът – чел съм страхотните им стихове. После съм ги забравил, разбира се. Но със сигурност ще си ги спомня. Трябва само да си платя сметката на бара. Останалото е въпрос на време.

Точно така. Време безвремно, където всичко е въпрос на избори между това да си спомниш, че познаваш поети или просто да продължиш да си плащаш сметките. До смъртта.


Здравка Владова-Момчева
29.12.2018 година

No comments: