My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday, 2 November 2019

Ден за завиждане
/На Ела/

Има един много специален ден в годината, за който направо си завиждам! Той няма фиксирана дата, но обичайно ме връхлита в края на октомври, точно в „големия взрив“ на ежедневието ми, когато пресичам Глостър Роуд с мобилен телефон, загрял от звънтежи, с поглед устремен към златарското ателие на есента, изваяла кестените-накити на Хайд Парк. Работя в движение. Отговарям, потвърждавам и планирам разни неща сред себеподобни, които също стриктно работят, отговарят, потвърждават и планират техните си разни неща. Лондонските булеварди просто гъмжат от такива като нас и жужащото кресчендо на деловитостта заразява с илюзията, че няма нищо по-важно от нищожния периметър на личното доказване. Кратки спринтове. Бързи финали. Червено. Жълто. Зелено. Пешеходна пътека. Автомобилен поток. Отново старт. Изпитание за подметки и нерви. Спирам! И няма сила на света, която да ме отклони от единствената дестинация, която може да ми осигури няколкочасов лежер сред парфюмирания кислород на луксозното убежище, което ме очарова като дискретен комплимент. Хародс. Поне веднъж в годината емигрирам натам, за да си принадлежа.

Всяко място в Лондон има своя физиономия. За мен, лицето на Хародс притежава аристократичните черти на приятелката ми, Ела, която ме срещна в преддверието му преди години, в първия ден за завиждане, който ме сполетя.

Стоях насред зала, украсена с балони, а стотици механични прасенца-играчки с навити батерии, нежно грухтяха край обувките ми, завъртени в програмирани кръгове и сребърни станиоли в свинския бал на еднаквостта. Едно, две, три, едно две, три, грух! Красиви дечица танцуваха наоколо, ефирни асистентки кръстосваха залата с елфски подхвръквания и подноси с промоционални курабийки, а Хензел и Гретел надничаха любопитно през погледа ми. Хензел от лявото, Гретел от дясното ми око. Насреща дама с платиненоруси коси ме фиксираше с пророчески поглед:

- Вероятно сте объркали секцията – кадифено каза тя – аз съм в същата ситуация. Готова съм да се обзаложа, че търсите етажа с парфюмите. Май че изходът е натам …

- Всъщност, исках да стигна до кафенето – отвърнах – но нямам нищо против да пробвам и модните аромати за сезона.

Веднага се намерихме. Истинските приятелства са като любовите от пръв поглед. Пламват единствено тогава, когато си се срещнал със себе си. Егоистично но факт. Констатирах го, докато разказвах на Ела откъде съм, защо съм дошла в тази страна и какво ме е накарало да вляза в Хародс.

- Не може да бъде – смееше се тя над изящната чашка с кафе – поискала си да видиш Хародс, заради абсурдната случка, която ми разказа?

Тъкмо бях обяснила на Ела, че поводът да дойда дотук, в една от най-известните световни сладкарници, беше всъщност много балкански. Същински виц, с главен герой мой познат от България, известен със стиснатостта си. Човекът решил да изпита безукорното реноме на заведението, в чиято реклама се твърди, че клиентът може да получи буквално всичко, което си поръча и провокирал сервитьора с желанието си да му бъде доставена бутилка Троянска сливова от 1948 година. Е, наложило се да почака два часа, но накрая мечтата му блеснала върху снежнобялата покривка, украсена с цена от 500 лири, завързана с розова панделка около източената шия на шишето. Наздраве! С Ела бяхме по-скромни в желанията си. Обслужиха ни светкавично в първия ден за завиждане, който ни сприятели.

Оттогава се срещаме всяка година във вездесъщото кафене. Трябваше само да звънна по мобилния и приятелката ми се появяваше сред шедьовърните витрини със сладкиши, елегантна, усмихната и уверена. Притежаваше апартамент на гърба на Хародс, в сърцето на Лондон. Съпругът и го изплащал, тя не работеше. Ела разполагаше с много дни за завиждане. Дали днес щеше да отдели един и за мен?

Будоарните тоалетни на Хародс се разтвориха като двери на египетски храм. Пристъпих сред разните му там Нефертити -та, непознати фараони, сфинксове и стилизирани пустини, защото исках преди да се видя с Ела първо да среша косите си, да поставя червило на устните си и да се превърна в празник. Усмихнах се в огледалото. Протегнах ръка към асистентката вдясно, която смирено изстиска в дланта ми розова емулсия с райски аромат и балончета. Възпитано кимнах със светкавичен поглед към нея. Втрещих се.

- Ела, кккакво правиш тук?!

Костеливата фигура с увиснала синя униформа и гумени ръкавици за еднократна употреба, угаснало отметна сухи коси:

- Припознавате се, госпожо – парира ме строшеният и́ шепот – не познавам никаква Ела. От година насам, работя тук. Все някак трябва да изплащам своето жилище …

Безкрайните секции на Хародс с безразличие ме насочиха към луксозното кафене. Козметика. Обувки. Вечерни облекла. Познат безпорядък с анонимни лица, които срещам във всеки лондонски МОЛ. Механично прасенце-играчка ме препъна с нежно грухтене. Настоях консултантката да го изключи. Слава Богу, че поне в реномираните места като Хародс, свинщината можеше да бъде прекратена по желание на клиента. Интересно, дали тук могат да ми осигурят ден за завиждане, ако си го поръчам? И колко ли ще ми струва това? Няма значение. Щом така се твърди в рекламата им, сигурна съм, че могат.
Грух. Грух. Грух.













Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)