My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday, 17 August 2020

ИЗТРЕЩЯВАНЕ
/посвещава се на всички затворници на глобалната карантина :-)/

Ей, хора, просто не е истина колко нерва може да натрупа човек по време на четиримесечна карантина! То е катооо … да си глътнал вулкан, чието избухване се опитваш да потиснеш с учтивите „тенк ю“ и „плийс“.

И тъй като бачкаш от къщи, тъкмо се изтипосаш до кръста с маркова блуза и прическа на езерна фея пред компютъра за поредния онлайн мийтинг, докато надолу се мотаеш в пижама, настъпена в подпетени пантофи, глас съпружески, съща тръба йерихонска, ще ти изправи косите, без да се налага да бъркаш в контакта:

- Милооо, къде са ми шотландските памучни чорапи с избродираните магарешки бодли, че искам да направя един джогинг до Темза през обедната почивка?

- Защипани са с безопасни игли точно на килта ти, коте, втора закачалка отляво надясно – съска милото и отправя отработена усмивчица към екрана – хай гайс, найс ту сий ю, уот а бютифул дей! (Здрасти хора, радвам се да ви видя. Какъв хубав ден!)

Междувременно, добарваш уотсапа и със свободна дясна ръка (шот с лявата жестикулираш потвърдително пред виртуалния офис), натракваш следното съобщение до любимия:

„Гледай да не ми разтушкаш подредбата с тез тъпи чорапи, че неам нерва да ти рутя из гардероба в тая жега!“ (в Англия на всичкото отгоре е и адска жега) „ Купи сладолед, тоник и лимони на връщане. Не забравяй маската и ръкавиците!“ Цък, с намерение да изпратиш сърчице, ама от бързане емотиконът излиза облещена муцуна с изтекло око и избити зъби.

- Какво ще готвиш за обяд бе, маме – връхлита втора вълна – въпрос от горния етаж – що не врътнеш една мусакичка, че да пийнем и по една биричка за добро храносмилане?

- Оу – източваш възможно най-английската интонация пред фокусираните си виртуални колеги – уот ън интръстинг айдия! Йес! Йес! Йес! (и кимаш позитивно, щото прекъснеш ли комуникацията лошо ти се пише).

- Каква бира, бе – провиква се и детето – пукната бира няма в хладилника! Много я смучете в тази къща, не ви ли е срам, имам онлайн парти с приятели, кво да правя сега? Започва след пет минути!

- Е тихо, де – врясваш на родния си език право в компютъра – вземи да изхрущиш един чипс и затваряй вратата! Сори пийпъл (усмивка към колегите), затваряй вратата ти казвам, бе, момиченце! Ох маме, я ми донеси едно валидолче, че нещо ми прихлопва сърцето …

- Мммадоннааа! Мммадоннааа, аморе мииииооо – довършва те изкукуригалия старчески фалцет на съседката, несбъдната оперна певица на младини, разпяваща се над тиган с неразгадаема английска манджа.

„Ми няма ги шибаните чорапи“, клика уотсапа от съпружеска страна, „кво ми ги пращаш тез муцуни сега! Колко пъти ти казвам да не ми се завираш из гардероба!!!“

- Спешъл деливъриии (специална доставка) – думка по вратата изпържен в жегата, раздавач, неуцелил звънеца на къщата, който тръсва пред прага два килограма ръчно изпечено кафе от нам‘коя си извънредна реколта, отгледана в Бурунди – Обара – Дел -Мара.

Следва изпълзяване с маска, гумени ръкавици и бутилка хирургически спирт за дезинфекция на диливъри -то, безмълвна неонова светкавица в небесата и комшийски погледи, забодени като снайпери на прицел в проклетото ексклузивно кафе. Черни буреносни облаци спускат лепкави горещи завеси над тихата уличка и тъкмо трагедията да се срути брутално в дъждовен финал, милото оповестява възкресително:

- Отиваме на почивка!

Изобщо не питаш къде. Трътваш! Фрътваш! Сбухваш багажа в екстатична евакуация! Туй маски на цветенца, маски с патенца, прости маски, бели гумени ръкавички, черни секси такива, дезинфектантчета с аромат на проскубани теменужки, спрейчета за скоростно задушаване и бутилка с пърцуца за всеки пожарен случай, просто изчезват в разчекнатата уста на сака… Тежко дишане…тръс на прибежки до колата и газ, газ, газ, гааааз до ламарината, защото всяко колебание по време на карантина, се равнява на покаяние до невидимия и край! Изстрадана мъдрост на затворник, която те радва до просълзяване, докато по магистралата край теб профучават дървета, храсти и ливади, и Англия се ниже по пътя, накамарена с лодки, велосипеди и каравани накъдето и видят очите.

- Хуелькам ту Хуельс (добре дошли в Уелс) – с нежен песенен акцент, от два метра разстояние, посрещат любезните домакини.

- Найс ту мийт ю – кукуригаш като пиле – авантюрист, прехвръкнало през стобора – уникални дезинфектанти сте ни осигурили! Колко мило! Боже, човек просто не знае откъде да се пръсне!

- Мууу – проточва породист черен бик оттатък оградата и ревниво поглежда към заврелите води на примамливото джакузи.

- Госпожа Кравата му е в лейбър (ще ражда) – поясняват на дистанция от другата страна – нервен е, затова.

Ако, по принцип, изпадаш в ужас от консервативни бикове и лейбъристки крави, най-добре е да се топнеш на пресекулки в едно горещо и бълбукащо жвак … джак…джак … узи… Може и с чаша узо. Или уиски. Или розе. Абе каквото и да е, стига проклетият уотсап да няма покритие, а лаптопът ти да дреме в багажа. И всичките там чорапи с бодли, мусакички, сладоледи, лимони и бири, заедно с черното заклинание, скрито във формулата „бахмуйтъпатакарантина“, ще изчезнат, ще видиш! Ще изфъщят през ушите ти като драконова енергия, ще се извият като торнадо в небето и ще се понесат над океана, далече, високо и безкрайно, докато се пръснат над вечните сини води в яко и мощно, свободно и диво

ИЗТРЕЩЯВАНЕ!


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)