My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 10 November 2020

Пътят към Ница

- Това е пътят към Ница – констатира Джон Браун на 12 юни 2013 година и проследи с показалец червената линия на хартиената карта, отворена пред мен на бюрото – само не разбирам защо го отбелязваш от Монако обратно към града? Ти ще кацнеш направо в Ница, нали?

- Няма значение – затиснах всичко с лаптопа си – мразя да кацам! Предпочитам да пътувам с кола и щом преодолея разстоянията, да се почувствам като победителка, когато стъпя там, където искам да отида.

- Бил съм в Ница – прекъсна ме Джон – нищо особено. Просто един много стар град с незаслужена слава, по улиците на който трябва да внимаваш да не настъпиш някое кучешко говно. А това твоето си е чиста фантасмагория!

Моето си беше мое! Но нямах нито време, нито желание да го обяснявам на колегата си. Джон Браун беше вторачен в Англия. И то в неговата Англия, чезнеща по музеите в красивата си провинция, запрашена по рафтовете, претъпкани със сувенири от сватбата на принц Чарлз и лейди Даяна, затрупана с кутии чай, изтикани от актуални марки кафе, нахлули във викторианското ú пространство като тълпи от нахални туристи. Той обожаваше Великата Британия, възмущаваше се защо учителите не водят децата на екскурзии до имението на Чърчил например, а вместо това ги запращат на коледен шопинг с ядене на наденички чак в разгулната, хаотична Европа. Вървеше по петите ми. Kълвеше ме с любопитството си и се чудеше защо по дяволите предпочитах да хрущя претцели, скитайки край Темза, вместо да се науча да си седя у дома. Да приготвям чай. Да пека курабийки. И…

- Да пукна. Ти искаш да пукна от отегчение – отрязах го веднъж – остави ме на мира, Джон! Аз поне имам своя фантасмагория, а ти дори не осъзнаваш, че нямаш нищо!

Сепна се. После ме „застреля“ от упор:

- Аз имам гладен ум – каза той и се вторачи в мен като портрет на лорд-колонизатор – изобщо не очаквам да разбереш това! Впрочем, с Мелъди искаме да поканим теб и съпруга ти на вечеря у дома. Елате в събота. Седем часа.

И ми подаде визитка с адреса на къщата. Почти се задавих с поредния претцел. Изобщо не подозирах, че Джон има ум. Още по-малко, че всъщност, е гладен.

Вечеряхме посинели мускулести пилешки крака в потресаващо студен сос с полу-сурови гъби. После гризахме сухи бисквити с английско сирене, имплантирано с боровинки. Правели го по средновековна рецепта в някаква пещера с уникално ниска температура. В графство Йоркшър. Много интересно! Пихме уиски на терасата. Къщата беше на три етажа, с красив дървен балкон, скрит срамежливо от британската строителна традиция към задния двор, с частна пътека към Темза, рамкирана със стриктна, подстригана ливада. Зад гърба ми тъмнееше роял. Никой не свирел на него. Предполагам, че Мелъди му бършеше праха регулярно. Джон настървено разказваше за Англия. В очите му се стаяваше тъга. Стана късно.

- Да се разходим край реката, искате ли – вметнах внезапно – обожавам мириса на вода. През нощта Темза звучи като сътворение. Английско сътворение. Нямам нищо против. Тук и сега е само Англия. Какво ще кажете да и се насладим?

Джон изумено ме погледна.

- Предлагаш да тръгнем просто така? В мрака? Тази разходка не може ли да почака до сутринта, когато нормалните хора си правят неделния джогинг по булеварда?

Не можеше. Ние с мъжа ми не сме от нормалните. Мързи ни да се тормозим с джогинг. Предпочитаме да се влачим разсеяно посред нощ край тъмните кестеняви води и да гледаме лунните риби, които танцуват тайно от спящите тук. Много е готино. Съвършено е. Щото всяка следваща стъпка ни приближава към Ница.

- Твоят колега пътувал ли е въобще – попита съпругът ми.

- Бил е в Ница, ако това имаш предвид - отговорих сънливо – не е очарован, обаче.

- Всъщност, исках да знам дали е пътувал наистина. Да си бил някъде, съвсем не означава, че си пътувал дотам. Мисля, че Джон не е пътувал и в Англия…

Спеше ми се. От 13 юни ме деляха само няколко часа. После само още няколко часа, докато сгъна лаптопа, изчистя бюрото си, влея на кактуса няколко капки вода, трийсет крачки до паркинга, до нетърпеливия звън на ключовете в чантата ми, до бързата кратка вечеря, до червения куфар, който свети като съкровищница в средата на разхвърляното ми будно легло…

- Хм – строго се изкашля Джон зад гърба ми – виж какво ти донесох. И натика в ръката ми кутия с английски бисквити:

- За из път – обясни той – после ще ми разкажеш, нали?

Непременно! Щях. И за изящното кучешко говно, което настъпих на улицата в мига, в който пристигнах, и за дивата радост, която изпитах в този град като кадър от филм на Фелини. Многозвучен, италиано -френски, лабиринтен, ненаситен, вкусен. Град, до който пътувах като към любовна тръпка, град - фантасмагория!

Един бял роял вълнуваше мелодии над тълпата в центъра на площада. Беше поставен точно в средата, сред праха, облепил пианиста в златистите си пайети, а наоколо се диплеха открити ресторанти с гъсти дантели от аромати. Сред тях бълбукаха разговори, трошеше се смях, животът се лееше като вино. Щях да разкажа и за това, преди да се разтворя в навалицата, преди да изчезна в триумфа на фантасмагорията и преди да усетя оня подръпващ ме есемес, който остана завинаги в джоба ми: „Наслаждавай се до ръба“, пишеше Джон, “надявам се, че си завоювала пътя към Ница“.

Не отговорих. Просто потънах в едно миниатюрно бистро. Слушах оркестъра, който свиреше на живо, а музикантите поздравяваха хората от квартала и целуваха жените на входа. Барманът разливаше питиета по чашите, клиентите танцуваха направо на тротоара, отгоре се сипеха звезди и всичко беше любов! Всичко … беше…

Когато се върнах на работа през есента, Джон беше напуснал. Не успях да му разкажа. После така се затичах напред през годините, че направо се сепнах, когато светът спря в карантините, в които се беше заплел. Почувствах се смазана. Пътищата изчезнаха. Имах право само на джогинг край Темза. Ако искам. Ама не щях.

- Не желая никога повече да се върна в Ница – казах на съпруга си на 31 октомври 2020 година – трагедиите, които се случиха там след два атентата в рамките на няколко години взривиха пътя ми към този град, където бях толкова щастлива.

- Хайде да се разходим – намигна ми той – ей така, без посока. Стъпка напред и пътят сам ще се появи…

Вървяхме по утъпкана пътека в природен резерват, някъде в Англия, а наоколо плахо се прокрадваше гузна, единствено предсказуема, есен. Възрастна двойка стриктно се дръпна встрани, за да ни даде възможност да се разминем. С крайчеца на окото си дръзнах да ги погледна.

- Джон! Мелъди – извиках – радвам се да ви видя!

Бяха остарели. Усмихваха ми се от два метра разстояние. Трептяха несигурно под хладното слънце, като холограми, прозрачни, побелели, смалени. Имах чувството, че всеки момент ще изчезнат.

- Накъде – попитах.

- Нататък – отговори Джон.

- Нататък е същото като тук – въздъхнах аз – еднакво и неизвестно.

- Не съвсем – прекъсна ме той – сега, повече от всякога имаш възможност да решиш накъде да вървиш. Всеки ден избираш нова посока. Важното е да не спираш да вярваш, че отиваш точно на желаното място.

- Ти за къде пътуваш днес? – мрачно се пошегувах.

- Към Ница – невъзмутимо отвърна Джон – най-сетне стъпих на пътя към Ница. Днес ще вървя и ще си мисля за там.

- Защо точно Ница, а не някъде другаде? – засмях се от сърце.

- Защото там остана единствената ми фантасмагория – сериозно каза той. После ме погледна критично – не очаквам да го разбереш, но не преставам да се надявам.

Бледото слънце увисна над хълма. Джон и Мелъди поеха нагоре по пътеката. Бръкнах в джоба на якето си. Последен, изсъхнал претцел подраска дланта ми. Изхвърлих го. Умът ми трескаво се затича в лабиринт от изминати пътища. Беше гладен. Реших, че ще го нахраня с посока към себе си.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)