My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 14 December 2020

Коледен хляб

- Снощи като ме загриза един спомен, до кокал ме захапа казвам ти! Гриза ме, гриза ме, а аз се въртях ту на една , ту на друга страна, лашках го из сърцето си, баре да го изтърся нанякъде, но не става. Връща се проклетникът и пак ме отпочва наново. Туй спомените са лоша работа. Карат те да си вярваш, че можеш да ги промениш.

- Какъв спомен – питам и хвърлям поглед към купчинката брашно на масата, бяло и ситно като забравен сняг.

- Ами такъв , на, спомен – от тия дето никога няма да си отидат и само шилосват из паметта ти да се чудиш за какво, аджеба, си живял като нищо от туй дето си го поискал не се е случило…

Говоря по телефона. Гласът на баба Невена, последната жива съседка от село, се губи в пространството. Изтънява, прескача, пропада в бездни от шумове и се преплита с други чуждоезични гласове. Чувам я два пъти в годината. За Коледа и за Великден. През другото време не се сещам за нея. Предполагам, че тя е от хората, дето не са ми нужни изпомежду. Трябва ми само, когато имам шанса да остана насаме със себе си и съм забравила как да си се поразговоря. В такива мигове не ми пасват нито учтивостта, нито бруталните въпроси. Рискувам да си мълча до следващата Коледа, когато изобщо няма да мога да се позная без хора като баба Невена.

- За тази пита, дето я месеше някога преди Рождество, ще ми кажеш ли – завръщам разговора към повода на моето обаждане – чудя се дали става с италианско брашно? Много е ситно и се пилее. Пък ти някога казваше, че брашното трябва да е дебело. Като го стиснеш в шепа да стане на хляб…

- Минали работи – прекъсва ме баба Невена – я си купи една готова погача. Тука вече аз гледам рецептите от таблета. Верчето, внучката, ми го подари. Нали работи в Германия. Като се разтърся из него, чудни рецепти намирам. И бързи, и лесни. Виж там онлайн, има една рускиня, страшни български пити прави. Малко ги бърка думите, ама ѝ се разбира. Като ти е толкоз мерак пити да месиш, гледай я нея. Не ми е до манджи сега. Всичките съм ги забравила. За какво са ми? И те са само едни спомени дето хем искам, хем не мога да изпъдя …

Навън, мракът се свлича като гъсто мастило сред коледните лампички на прозореца. Някъде, под черното туловище на нощта, все още светлее денят, плахо оттегля розово-виолетови нюанси и гасне в далечината като побягнал огън.

Изпод корубестите клони на пра-стария рододендрон на мисис Колинс , Дънкан, домашният и помощник, извежда Спарки, дружелюбното корги, на разходка край Темза.

- Добре – казвам на баба Невена – ще те послушам. Сигурно наивницата съм аз. По какви български хлябове съм се заплеснала в това никакво време. Ще поръчам онлайн английски пай, пълен с бъбречета и бира. В Англия съм все пак. Тук традициите поне ги фабрикуват за Коледа. На поточната линия.

Връзката изтънява като дим и гласът на съседката ми от село изчезва сякаш никога не го е имало. Този път не успях да си се разговоря. Нещо се скъса по трасето. Краят на 2020 е. Нищо не е както преди. Аз самата не зная ще имам ли шанс да се срещна със себе си някога пак…

Махам през прозореца към Дънкан. Той ми кима усмихнато. Спарки ме поздравява с радостен джаф.

- Да си виждала Емили – провиква се през тротоара помощникът на мисис Колинс – не се мярка напоследък по нашата улица. Знаеш ли нещо? Дали е добре?

Знам, разбира се. Целият ни, сгушен в аромата на запалени камини, квартал знае. Но си мълчи. Щото сме в Англия. И такива са гадните правила. Траем си и надничаме иззад дантелените завески на украсените с коледни светлинки, прозорчета. Тук всичко е имало едно време…. Едно момче и едно момиче, например. Той се казвал Дънкан, а тя – Емили. Израснали на една и съща улица и всяка сутрин тръгвали заедно за училище. Смеели се. Пораснали. После се влюбили за пръв и последен път. Но семейството на Дънкан не било достатъчно заможно за претенциите на родителите на Емили. Те се намесили и той си тръгнал оттук. Завършил университет. Бил страшно талантлив. Оцеляващо находчив. Спечелил много пари. Върнал се в градчето, но Емили вече живеела с друг. Родило им се момиченце, а те се карали с гняв и омраза. Помежду им писукала малката Моли, учудена и безпомощна като птиче, изпаднало от гнездо.

Тогава Дънкан закупил огромната запустяваща къща, в която обитавала само престарялата мисис Колинс. Знаел, че тя няма къде да отиде, затова и предложил да остане там, а той да се грижи за нея и кучето и. Като домашен помощник, въпреки многото си пари. Искал да бъде полезен на някого. Така заживели почти щастливо. Само дето Дънкан не престанал да търси Емили, всеки път, когато извеждал Спарки на разходка. Срещал я, докосвал с поглед уморените и очи, а тя отминавала, понеже Моли все я теглела към пръснатите по тротоара лешници. А те бъбнели от несбъднати, вълшебни желания, както се разказвало в една друга, по-щастлива приказка…

- Не те чувам – отмества предпазната маска от лицето си Дънкан – с тази социална дистанция съвсем не различавам човешките думи.

И аз. Но ще направя едно крадливо изключение. Много обичам да помагам на красивите приказки.

„Емили замина за Корнуел“ ,пращам дискретен уотсап до Дънкан, за да не чуе кварталът, „бащата на Моли настоял да види детето преди Коледа. Тя ще се върне в четвъртък“.

Дънкан и Спарки ми махват с ръкавица и лапа. Отминават. Тук е много важно да отминеш навреме. Иначе, нарушаваш традицията и улицата не може да остане пуста и красива под тъмносиния поднос на нощта, отрупан с подредени звезди като коледни курабийки.

Размитам си спомените и лягам да спя. И спах, спах, ама спах ви казвам, чак до четвъртък. Направих си един английски чай, прочетох една английска статия в едно английско списание за едни английски коледни обичаи и се опитах да си повярвам, че съм се самоубила духом, в стил 2020, с подходяща дистанция и точен мисловен дезинфектант.

Точно тогава ми позвъни телефона. Оня, старомодния, от наземната линия, дето я ползвам само за Коледа и Великден.

- Чувай – казва ми баба Невена – ама пиши и в тефтера, щото няма вечно да съм жива да ти повтарям тази рецепта за коледен хляб.

- Нали я беше забравила – наострям се аз – какво те подбутна да ми я диктуваш сега?

- Оня спомен – прекъсва ме тя – дето ме гриза тогава. Даже не ти го разказах … де да знам що не ти го разказах …

- Давай сега. Хлябът участва ли в него – шегувам се аз.

- Участва – въздъхва съседката ми от село – ама немá кой да го изяде. Затуй сега ти звъня. Да не изпусна момента. Че после няма да има. Много е страшно да няма после! Много! Да знаеш… За Петър го месих този коледен хляб, баш преди Рождество, преди толкоз години. Бяхме млади тогава. Много се искахме. Но не би. На предния ден Петър видял една черна змѝя. Седи на опашката си и танцува под ябълката в техния двор. Де пък и змѝя през декември ще кажеш? Ама на! Видял я Петър. Че и надникнал под онова пусто дърво. Знак му се сторило, че има нещо заровено там. Тъй и било. Само копнал и намерил жълтици. Не искал да ги дели. Нито с братята си, нито с никой. Хукнал се по света. Голям човек станал. Милионерин. На село не стъпи толкоз години. Ама оня ден си доде. Тука искал да мре. Не рачил никъде другаде. Заключи се в къщата си да чака смъртта. А пък аз тъкмо се отървах от проклетия спомен …

- И сега какво – питам аз и усещам пулса си да нахлува обратно в кръвта ми.

- Сега, викам си, този хляб дето артиса тогава, трябва някой да го поеме. Да го направи повторно и да го сподели. Ама с любов и с искане трябва да стане, нали ме разбираш? Че да отиде този коледен хляб при онези, дето го тачат и няма да го сменят за изкопани жълтици. За живот и за бъдеще съм го месила, за живот и за бъдеще ще го правиш и ти …

Задъхвам се. Оживявам отново в този благодатен четвъртък. Навън по английска традиция уж се смрачава, ама е светло и ласкаво. Като сияние, заинатено да си тръгне изпод тежкия капак на нощта. Насред улицата мъж и жена се целуват, споени в неразделима, искаща прегръдка. Весело корги подскача край тях с радостен джаф. Кварталът наднича иззад завеските си, замеря ги с неразбираеми думи и те се разпръсват в звездно сияние като лешници, узрели от закъснели вълшебства.

Изсипвам купчинка бяло италианско брашно върху масата. Ръсвам му мъничко сол от живота. После щипчица захар от моя мечта. Капвам топла и жива сълза. Правя кръст и започвам. Много внимателно. Всичко, което поисках, е в шепата ми. Цялата къща ухае на хляб.


Здравка Владова Момчева
Публикувано от в

3 comments:

Михаил Григоров said...

Разказ с атмосфера. И ухае. На предколедна вечер и на кореден хляб, на тъга, на лю
бов...

15 December 2020 at 00:49
Райна Манджукова said...

Пак ме разплака... Вече ставам банана... Благодаря, мила Здраве! Честито Рождество! Обичам те

27 December 2020 at 07:50
Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря, Райна ! не само с хляб ще живее човекът, нали ? ;-)

5 January 2021 at 15:50

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)