Сама и дива/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора. По странична пътека в мотаенето навлиза и Чаро, бебето пекинез, подивяло от любопитство сред лъскавите крехки треви, а братовчедка ми Татяна, господарката му, се смее и върви към мен, понесла поредната фантазия, която на всяка цена трябва да ми разкаже. До нея се сéнчи клонест коридор от странджанска гора и Нели, облечена с бяло яке, сочи окуражаващо към змейски долмен, през който, ако преминеш, ставаш здрав, силен и мъдър. Не е казано да премина сега. Може никога или някога да премина. Това му е хубавото на мотаенето. Няма крайни срокове. В него всичкото невъзможно е възможно. Случва се и не се случва. Аз решавам. Тръгвам си и се връщам, когато поискам, а над главата ми се усмихват очите на баща ми – пъстри – с тъмни сусамени точици, поръсени в медена светлина. Гледат ме и аз поливам лозницата пред търновската ни къща. Две кофи студена вода, за да насити жаждата си и още две с хладка, подарък от мен, за да налее гроздове. През прозореца на кухнята, като в портрет завинаги, мълчаливо ме гледа татко. Толкова добър и нищо неискащ, колкото може да бъде само любовта. Тогава се изпълвам със сълзи до ръба. Превръщам се в кристална чаша пред пръсване. Бързо прекрачвам в действителността и продължавам разходката си по една обширна английска ливада, поръбена с поддържана английска гора, пресечена от спретната английска пътека с отпечатани стриктни следи от английски конски подкови. Никога не си намерих подкова по тази пътека. Предполагам, че тук подковават конете както трябва, а местният клуб по езда предпочита района, заради свободното пространство, в което мотаещите се индивиди, са изключителна рядкост. Всъщност, май че съм само аз, ако не броим и веселият лабрадор, усърдно понесъл дълъг клон към красивата къща в края на ливадата. Дотам е километър и половина. После километър и половина наобратно. Три километра тайно мотаене по права линия сред редица от дресирани коне и ездачи учтиво изчакващи ме да отмина. Английско отвън - балканско отвътре. Който го може да ми се обади по капчука на 37ми неделник, две хиляди двайсет и здрава година. Ама първо да си свери летоброенето с мен. Иначе няма да се получи! Пък аз сега ще продължа, защото искам да навестя Марджъри-Ева-Роуз, която намерих сред голите храсти пред красивата къща в края на ливадата преди три седмици. „Намерих“ е точната дума, защото тогава тя висеше като пропаднал елф, изоставен от своите си, сред кривите и бодливи клони на някакъв изкорубен рододендрон. Приличаше на душа изхлузена наполовина от прозрачно, скелетно тяло, струпано върху земята и недоверчиво към съществуването на Рая. Косите и се ветрееха, тънки и чезнещи във внезапната слънчева светлина над поляната, а по ръцете и се процеждаха криви вадички кръв.

- Това са автографите на бодливия храст – оповести тя с неочаквано плътен глас - малки, болезнени подписи от живота.

Веднага разбрах, че ще се сприятелим. Опитах се да преглътна учтивия въпрос дали трябва да позвъня на някого, за да я откара до в къщи.

- Няма нужда – изпревари ме непознатата – дай да си поговорим за теб – какво търсиш тук без кон и без защитна жилетка?

- Мотая се – с мрачен кеф споделих аз – като самодива. Търся си копринената нишка от воала.

- Защо е толкова важна тази копринена нишка – без капка учудване попита тя.

- Дълга история – отговорих – всъщност е приказка. Все пак не искаш ли да повикам някой от близките ти да ти помогне? Как се казваш? Къде живееш?

- Съществувам в къщата зад гърба ми – прекъсна ме странната ми „находка“ – готина е нали? А иначе, в зависимост от настроението ми съм ту Марджъри, ту Ева, ту Роуз. Има дни, в които се казвам и трите, но само когато много ми домъчнее за тях…

Преди да се слисам до онемяване, дебело, запотено момиче с рядка мазна коса, опъната на опашка, дотича до нас.

- Мисис Лав – кресна то останало без дъх – ето къде сте били! Побърках се да Ви викам, обиколих двора няколко пъти, вече щях да звъня и в полицията.

После ме погледна с безцветните си очи и добави:

- Благодаря, че сте останали с нея. Алцхаймер, какво да направиш! Губи се постоянно, после идва на себе си и ме разиграва денонощно, което е крайно несправедливо за нищожното заплащане, което получавам.

- Защо сте още тук тогава – попитах заинтригувана от ситуацията – защо не напуснете, за да наемат някой друг?

- Защото ми е жал – тросна се болногледачката – има три дъщери, сигурно Ви е казала – Марджъри, Ева и Роуз, които пет пари не дават за нея. Марджъри живее в Уелс с някакъв непрокопсаник и му трепери да не и изневери. Ева е самотна майка с три деца от трима различни бащи и разчита само на социални помощи. А гаджето на Роуз си е счупило шибаната пета, щото скочило на сухо в басейна пред къщата си, докато си правило селфи за Инстаграм. Сега го гледа, че не можел да подскача на един крак, за да стигне до хладилника за поредната бира …

- Млъквай Брайъни – властно се намеси мисис Лав. После настойчиво ме прониза с поглед – няма да мръдна оттук, докато не ми разкажеш онази приказка! Може да я помня само няколко минути, а може и да я помня завинаги. Никой не знае. Ти си на ход.

Веселият лабрадор довлече тежкия дълъг клон и внимателно го постави в краката на Марджъри-Ева-Роуз, загледан предано в съсредоточеното и лице.

- Тихо, Кламзи – заповяда му тя. После размаха съдрания си ръкав към мен – започвай!

- Имало едно време една самодива – казах аз - Но няма как да ти обясня какво е самодива. Може би ще ме разбереш, ако ти подскажа, че самодивите са безсмъртни, защото винаги са били свободни. Носели дълги прозрачни воали и обитавали горите, защото човешкият свят ги плашел. Обичали да пеят и да танцуват. Мотаели се наоколо, а който ги видел умирал на място или се влюбвал в тях.

- Аха – прекъсна ме мисис Лав – пак умирал значи. Любовта си е смърт, каквото и да разправят…

- Нещо такова – съгласих се веднага – та веднъж се случило точно обратното. Една самодива видяла красив младеж и се влюбила в него. В същия миг усетила какво е смъртта, защото разбрала, че ако иска да бъде с любимия си, трябва да му подари свободата си. А свободата ѝ магически се криела в прозрачния ѝ воал. Тя го поверила на момъка, а той, знаейки, че ще прекара живота си със самодива, го зазидал на тайно място в стената на къщата им, като оставил само една невидима копринена нишка в знак на изгубената ѝ свобода. Оттогава самодивата търси тази нишка. Винаги, когато се почувства много тъжна в човешкия свят, тя тръгва и вярва, че някой ден ще я намери…

- Също като мен – мрачно констатира новата ми позната – само дето вече е безнадеждно късно да търся проклетата нишка.

- Моля ви госпожо – опулено от буквален ужас възкликна момичето – стана студено, да се прибираме вече. Нали Ви разказаха тази история. Хайде да си вървим. Ще направя чай, ще се стоплим…

- Добре – откопчи се от бодливата прегръдка на храста Марджъри-Ева-Роуз – давай обратно към къщата! Може пък днес да намеря шибания конец и най-сетне да бъда свободна.

После се обърна с цялото си безплътно тяло към мен и ме погледна с отвъдните си очи:

- Пак ела – прошепна ми заговорнически – но скоро. Нямам много време, а трябва непременно нещо да ти доверя…

Три седмици вилня грозна и хистерична пролет. За мотаене дори не можех и да мечтая. Бясно яздих прахосмукачка и отегчено бърках вълшебства в тенджера. За да се довърша окончателно, гледах по телевизията фалшиви предсказания от зли, некадърни магьосници, жадни за власт над човешкия свят. Отвратих се! Добре че най-сетне един слънчев лъч проби небесата и се насочи като самодивска нишка право в челото ми. Хукнах по пътеката към къщата на Марджъри-Ева-Роуз, а в гъстата кал локвено блеснаха отпечатъци от конски подкови.

- Отиде си – сухо ми съобщи дебелата Брайъни – както си спеше преди два дни. Последното което ми каза, беше да ти предам да не преставаш да се мотаеш.

Тръгнах си.

Вървя. Не се обръщам назад. И тогава, първа, под слънцето, пристъпва Мирела със сладкия си син, когото все още не познавам. До нея застава Лили и червената и коса лумва в зарево от картина. Джовани изнася бутилка превъзходно италианско вино и то бълбука в чашите като прошепнати строфи. Ив ми изпраща есемес със снимка пред катедралата „Свети Павел“ в Лондон. Анелия и Пламен рисуват еделвайс поникнал в скала. Галя изкачва тази скала и ми маха от нея. Получавам по пощата истинско писмо от Велизара, улица „Мир“ 1, град Елена. Татяна, не братовчедка ми, а Николаева, настойчиво ме кани да и гостувам някога в Плевен. Невин ми подава огромно синьо око против уроки, да го закача на стената си в хола. А съвсем в края на приказката, на крачка от действителността, в златен шпалир от есенни дъбове, лъкатуши тясна пътека. Сребърно – копринена нишка по нея ме мами да продължа. Само миг и ще я достигна. Само стъпка и ще я хвана. Но тя се изплъзва и аз не преставам да я догонвам. Намахано хлапе с искрящи очи изскача между дърветата и ме прегръща. Казва ми, че всичко ще бъде наред. Стига само да продължавам без да се обръщам назад …

И аз продължавам. Смея се. Говоря. Отминавам.

Радостта от мотаенето е доста тежка, защото няма как да се сподели. Трябва сам да си я измислиш и след това да я понесеш. Неизпълнима задача е до мига, в който горе в небето, през слънчев воал ти се усмихне нечия душа. Сама и дива, като Марджъри-Ева-Роуз. Добра и нищо неискаща, колкото може да бъде любовта, безсмъртно свободна да се мотае във вечността.


Здравка Владова-Момчева