My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Sunday 11 April 2021

Сама и дива
/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора. По странична пътека в мотаенето навлиза и Чаро, бебето пекинез, подивяло от любопитство сред лъскавите крехки треви, а братовчедка ми Татяна, господарката му, се смее и върви към мен, понесла поредната фантазия, която на всяка цена трябва да ми разкаже. До нея се сéнчи клонест коридор от странджанска гора и Нели, облечена с бяло яке, сочи окуражаващо към змейски долмен, през който, ако преминеш, ставаш здрав, силен и мъдър. Не е казано да премина сега. Може никога или някога да премина. Това му е хубавото на мотаенето. Няма крайни срокове. В него всичкото невъзможно е възможно. Случва се и не се случва. Аз решавам. Тръгвам си и се връщам, когато поискам, а над главата ми се усмихват очите на баща ми – пъстри – с тъмни сусамени точици, поръсени в медена светлина. Гледат ме и аз поливам лозницата пред търновската ни къща. Две кофи студена вода, за да насити жаждата си и още две с хладка, подарък от мен, за да налее гроздове. През прозореца на кухнята, като в портрет завинаги, мълчаливо ме гледа татко. Толкова добър и нищо неискащ, колкото може да бъде само любовта. Тогава се изпълвам със сълзи до ръба. Превръщам се в кристална чаша пред пръсване. Бързо прекрачвам в действителността и продължавам разходката си по една обширна английска ливада, поръбена с поддържана английска гора, пресечена от спретната английска пътека с отпечатани стриктни следи от английски конски подкови. Никога не си намерих подкова по тази пътека. Предполагам, че тук подковават конете както трябва, а местният клуб по езда предпочита района, заради свободното пространство, в което мотаещите се индивиди, са изключителна рядкост. Всъщност, май че съм само аз, ако не броим и веселият лабрадор, усърдно понесъл дълъг клон към красивата къща в края на ливадата. Дотам е километър и половина. После километър и половина наобратно. Три километра тайно мотаене по права линия сред редица от дресирани коне и ездачи учтиво изчакващи ме да отмина. Английско отвън - балканско отвътре. Който го може да ми се обади по капчука на 37ми неделник, две хиляди двайсет и здрава година. Ама първо да си свери летоброенето с мен. Иначе няма да се получи! Пък аз сега ще продължа, защото искам да навестя Марджъри-Ева-Роуз, която намерих сред голите храсти пред красивата къща в края на ливадата преди три седмици. „Намерих“ е точната дума, защото тогава тя висеше като пропаднал елф, изоставен от своите си, сред кривите и бодливи клони на някакъв изкорубен рододендрон. Приличаше на душа изхлузена наполовина от прозрачно, скелетно тяло, струпано върху земята и недоверчиво към съществуването на Рая. Косите и се ветрееха, тънки и чезнещи във внезапната слънчева светлина над поляната, а по ръцете и се процеждаха криви вадички кръв.

- Това са автографите на бодливия храст – оповести тя с неочаквано плътен глас - малки, болезнени подписи от живота.

Веднага разбрах, че ще се сприятелим. Опитах се да преглътна учтивия въпрос дали трябва да позвъня на някого, за да я откара до в къщи.

- Няма нужда – изпревари ме непознатата – дай да си поговорим за теб – какво търсиш тук без кон и без защитна жилетка?

- Мотая се – с мрачен кеф споделих аз – като самодива. Търся си копринената нишка от воала.

- Защо е толкова важна тази копринена нишка – без капка учудване попита тя.

- Дълга история – отговорих – всъщност е приказка. Все пак не искаш ли да повикам някой от близките ти да ти помогне? Как се казваш? Къде живееш?

- Съществувам в къщата зад гърба ми – прекъсна ме странната ми „находка“ – готина е нали? А иначе, в зависимост от настроението ми съм ту Марджъри, ту Ева, ту Роуз. Има дни, в които се казвам и трите, но само когато много ми домъчнее за тях…

Преди да се слисам до онемяване, дебело, запотено момиче с рядка мазна коса, опъната на опашка, дотича до нас.

- Мисис Лав – кресна то останало без дъх – ето къде сте били! Побърках се да Ви викам, обиколих двора няколко пъти, вече щях да звъня и в полицията.

После ме погледна с безцветните си очи и добави:

- Благодаря, че сте останали с нея. Алцхаймер, какво да направиш! Губи се постоянно, после идва на себе си и ме разиграва денонощно, което е крайно несправедливо за нищожното заплащане, което получавам.

- Защо сте още тук тогава – попитах заинтригувана от ситуацията – защо не напуснете, за да наемат някой друг?

- Защото ми е жал – тросна се болногледачката – има три дъщери, сигурно Ви е казала – Марджъри, Ева и Роуз, които пет пари не дават за нея. Марджъри живее в Уелс с някакъв непрокопсаник и му трепери да не и изневери. Ева е самотна майка с три деца от трима различни бащи и разчита само на социални помощи. А гаджето на Роуз си е счупило шибаната пета, щото скочило на сухо в басейна пред къщата си, докато си правило селфи за Инстаграм. Сега го гледа, че не можел да подскача на един крак, за да стигне до хладилника за поредната бира …

- Млъквай Брайъни – властно се намеси мисис Лав. После настойчиво ме прониза с поглед – няма да мръдна оттук, докато не ми разкажеш онази приказка! Може да я помня само няколко минути, а може и да я помня завинаги. Никой не знае. Ти си на ход.

Веселият лабрадор довлече тежкия дълъг клон и внимателно го постави в краката на Марджъри-Ева-Роуз, загледан предано в съсредоточеното и лице.

- Тихо, Кламзи – заповяда му тя. После размаха съдрания си ръкав към мен – започвай!

- Имало едно време една самодива – казах аз - Но няма как да ти обясня какво е самодива. Може би ще ме разбереш, ако ти подскажа, че самодивите са безсмъртни, защото винаги са били свободни. Носели дълги прозрачни воали и обитавали горите, защото човешкият свят ги плашел. Обичали да пеят и да танцуват. Мотаели се наоколо, а който ги видел умирал на място или се влюбвал в тях.

- Аха – прекъсна ме мисис Лав – пак умирал значи. Любовта си е смърт, каквото и да разправят…

- Нещо такова – съгласих се веднага – та веднъж се случило точно обратното. Една самодива видяла красив младеж и се влюбила в него. В същия миг усетила какво е смъртта, защото разбрала, че ако иска да бъде с любимия си, трябва да му подари свободата си. А свободата ѝ магически се криела в прозрачния ѝ воал. Тя го поверила на момъка, а той, знаейки, че ще прекара живота си със самодива, го зазидал на тайно място в стената на къщата им, като оставил само една невидима копринена нишка в знак на изгубената ѝ свобода. Оттогава самодивата търси тази нишка. Винаги, когато се почувства много тъжна в човешкия свят, тя тръгва и вярва, че някой ден ще я намери…

- Също като мен – мрачно констатира новата ми позната – само дето вече е безнадеждно късно да търся проклетата нишка.

- Моля ви госпожо – опулено от буквален ужас възкликна момичето – стана студено, да се прибираме вече. Нали Ви разказаха тази история. Хайде да си вървим. Ще направя чай, ще се стоплим…

- Добре – откопчи се от бодливата прегръдка на храста Марджъри-Ева-Роуз – давай обратно към къщата! Може пък днес да намеря шибания конец и най-сетне да бъда свободна.

После се обърна с цялото си безплътно тяло към мен и ме погледна с отвъдните си очи:

- Пак ела – прошепна ми заговорнически – но скоро. Нямам много време, а трябва непременно нещо да ти доверя…

Три седмици вилня грозна и хистерична пролет. За мотаене дори не можех и да мечтая. Бясно яздих прахосмукачка и отегчено бърках вълшебства в тенджера. За да се довърша окончателно, гледах по телевизията фалшиви предсказания от зли, некадърни магьосници, жадни за власт над човешкия свят. Отвратих се! Добре че най-сетне един слънчев лъч проби небесата и се насочи като самодивска нишка право в челото ми. Хукнах по пътеката към къщата на Марджъри-Ева-Роуз, а в гъстата кал локвено блеснаха отпечатъци от конски подкови.

- Отиде си – сухо ми съобщи дебелата Брайъни – както си спеше преди два дни. Последното което ми каза, беше да ти предам да не преставаш да се мотаеш.

Тръгнах си.

Вървя. Не се обръщам назад. И тогава, първа, под слънцето, пристъпва Мирела със сладкия си син, когото все още не познавам. До нея застава Лили и червената и коса лумва в зарево от картина. Джовани изнася бутилка превъзходно италианско вино и то бълбука в чашите като прошепнати строфи. Ив ми изпраща есемес със снимка пред катедралата „Свети Павел“ в Лондон. Анелия и Пламен рисуват еделвайс поникнал в скала. Галя изкачва тази скала и ми маха от нея. Получавам по пощата истинско писмо от Велизара, улица „Мир“ 1, град Елена. Татяна, не братовчедка ми, а Николаева, настойчиво ме кани да и гостувам някога в Плевен. Невин ми подава огромно синьо око против уроки, да го закача на стената си в хола. А съвсем в края на приказката, на крачка от действителността, в златен шпалир от есенни дъбове, лъкатуши тясна пътека. Сребърно – копринена нишка по нея ме мами да продължа. Само миг и ще я достигна. Само стъпка и ще я хвана. Но тя се изплъзва и аз не преставам да я догонвам. Намахано хлапе с искрящи очи изскача между дърветата и ме прегръща. Казва ми, че всичко ще бъде наред. Стига само да продължавам без да се обръщам назад …

И аз продължавам. Смея се. Говоря. Отминавам.

Радостта от мотаенето е доста тежка, защото няма как да се сподели. Трябва сам да си я измислиш и след това да я понесеш. Неизпълнима задача е до мига, в който горе в небето, през слънчев воал ти се усмихне нечия душа. Сама и дива, като Марджъри-Ева-Роуз. Добра и нищо неискаща, колкото може да бъде любовта, безсмъртно свободна да се мотае във вечността.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)