My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 16 March 2021

Най-красивите носии

Разбрах, че българските народни носии са най-красивите в света, когато изрекох това на глас, отговаряйки на един много високопоставен имейл. Беше ми го изпратил Преподобният Епископ на Уестминстърското абатство през април 2010 година.

Тогава се случиха много неща. И много неща останаха скрити. Но така се получава, когато си сам и усещаш как цялото ти същество скърца като незакотвен кораб, доблъскан сред непознато пристанище от чуждите бури.

Няма никакво значение колко планове си направил и колко надежди си броил, за да спестиш търпение до следващия миг, когато можеш да се почувстваш щастлив. Човешкият егоизъм е толкова съвършено несъвършен, че всичко извън личните ти намерения изглежда преодолимо, неважно и дребно. Колкото дребен,неважен и преодолим можеш да се окажеш самият ти, когато, например, в Исландия е избухнал вулканът Ейяфятлайокутъл* и те е накарал да се почувстваш глупаво препариран под стихналите европейски небеса в невъзможност да се прибереш в България за пролетната ваканция. Защото тъкмо това се случи тогава. Предполагам, че сега трябва да напиша нещо много дълбоко и проникновено относно „поредната стъпка към помъдряването ми“ или „научаването на един голям житейски урок“. Но няма да стане. По природа съм нежна бунтарка, а това означава непомъдряване доживот.

Та затова тогава си седях пред компютъра и скърцах като кораб. В Англия, всичко скърца с корабен стоицизъм, когато урагани връхлитат зеления Остров. В такива моменти разбирам, не, по-скоро усещам, колко много история е доплувала през вековете дотук. Наслоила се е и е научила местните и пришълците на уважително търпение към бедствията в природата и в душите им. Защото единственото, което можеш да си повтаряш, когато един вулкан с непроизносимо име, е избухнал в Исландия, блъвнал е вулканична пепел на осем километра и половина нагоре в атмосферата и е затворил летателното пространство над Европа, се превръща в мантра – и това ще мине! Мъдро, като житейски урок за научаване. И неведомо за шанса да бъдеш добър българин, когато си се оказал в точното време и на точното място за това. А времето беше априлско. Пълно с птици и цветове сред прозрачната авио -тишина над Острова. Колкото до мястото…

Масивен имейл се стовари в полезрението ми на екрана, тъкмо, когато реших да изключа компютъра си и да опитам вкуса на една принудителна ваканция в Англия. Текстът беше орнаментиран. Приличаше на свитък, долетял погрешка от друго време и друг свят:

„Уважаема госпожо Момчева“, гласеше посланието „предвид необичайните обстоятелства, които възпрепятстват завръщането на много хора обратно във Великобритания, се обръщам към Вас като представителка на Българското училище към Посолството в Лондон. На 10 май предстои честване на 65 годишнината от основаването на Европейския съюз и тържествените приготовления по повода изискват сериозна предварителна подготовка. Уведомявам Ви, че церемонията по случая ще се проведе в Уестминстърското Абатство. За целта каним представители от всички европейски нации, базирани с посолства в Лондон, не само да присъстват, но и да участват в събитието….“

Престанах да скърцам като кораб и замигах като виелица. Наистина си помислих, че някой се е пошегувал с мен. Но имейлът – свитък продължаваше:

„…Бихме искали всяка европейска държава да излъчи по две деца на дипломати, облечени в национални костюми и носещи флаговете на своите страни, за да направят шествие, с което да открием церемонията в Абатството на 10 май. С настоящия имейл Ви приканваме да посочите две такива деца ( момче и момиче), които да представляват България и да участват в предстоящия празник.

Искрено Ваш…“ ( следваше титлата и името на Преподобния Епископ на Уестминстър).

Дан! Дан! Дан! В такива моменти сърцето се превръща в самобойна камбана, която повлича след себе си неизброими вибрации от телефонни позвънявания до България. Оказа се, че заради проклетия Ейяфятлайокутъл за една блокирана от полети седмица, в Англия съм останала само аз. И трябваше да продължа кореспонденцията с Преподобния. В това време. В този свят.

Изпъстрих няколко чернови с витиевати английски фрази, с които благодарих на Епископа за любезната покана. Обаче в превъзбудения ми мозък бодеше един единствен въпрос: Защо? Защо ( по дяволите) децата да бъдат само от дипломатическо коляно? Накрая не се възпрях и попитах. След витиеватите благодарности, разбира се. Не стига това, ами поисках България да води шествието на Европа в Абатството. Любовта наистина си е лудост. Дори и да е любов към Родината. Отсреща последва незабавен и много кратък имейл, изстрелян в пощата ми с нашенска прямота: „Защо настоявате за това?“

„Защото българските народни носии са най-красивите в света“ – отговорих – „и всяко дете, независимо от това, кои са родителите му, би трябвало да има честта да ги представи и да носи флага на страната си в това шествие“. После повторих всичко на глас. Така се материализира вярата. Тогава го разбрах. До днес го помня.

Последва тридневно гробовно мълчание като след избухване на вулкан. Много е страшна тази тишина. Имаш време само за една прощална молитва в свистящото и безмълвие.

Следващият имейл от Абатството ме връхлетя със стоманена учтивост, през която с бръшлянена тънка отрова съсна по английски орнаментирано послание. Абе, с две думи, мисли му, ако вашите български носии не са най-красивите в света! Щото ако не са… Ама ако са, ще ви разрешим една снимка в преддверието на Уестминстър. Точка.

Обадих се на Мая и Слав от десети клас. Заръчах им да си облекат носиите и да се стегнат като за сватба. Слав да си обуе цървули. Мая да надене лазарска корона. Точка. На децата нямаше нужда да обяснявам защо. И двамата по рождение знаеха, че нашенските носии са най-красивите в света. Знаеха го и родителите им. Едните – дипломати, другите – от Свищов. И зачакахме датата.

А тя дойде в най-английския май, който не можете да си представите. Дъжд на парцали и мраз на игли. В допълнение, кална валявица от недоволни американски туристи, струпани пред Абатството в издразнена, мокра тълпа, сред която лумнаха българските носии. Всичко се преобрази за секунди. Чувах само викове – „звезди“, „звезди“ – и после американците се наредиха на опашка да се снимат с Мая и Слав. Пред гишето с билетите остана празно пространство. Туристите бяха забравили Уестминстър. Само ние с децата го помнехме. Защото дотук, бяхме превзели само подстъпа към крепостта. Наоколо хапеше албионският студ.

Вляво, в преддверието, прекрасна голяма икона на Света Богородица, разпръскваше капка топлина в трептящия кръг на кандилото. Вдясно – шпалир от висшия клир на Абатството сдържано срещаше гостите за церемонията.

- Гледат ни – каза Слав – дали някога са виждали цървули?

- Елате – повиках ги аз – да се поклоним и прекръстим пред иконата. Тези, които ви гледат са само хора. Като нас.

И първо си отидохме при Света Богородичка.

- Вие ли сте българите – попита ме червендалест свещеник с усмихнати сини очи - Негово Преосвещенство разказа за вас. Наистина носиите ви са най – красивите, които съм виждал. И какво прекрасно поведение в църквата имат вашите деца. Православни сте, нали? Впрочем, аз съм ирландец…

- Млада госпожице – прекъсна го изискана дама с хрустална красота – може ли да Ви попитам какво е това диво украшение, което носите на главата си? Уникална екзотика. Тези дрехи ли обличате във Вашата страна, когато искате да излезете на среща с момче, например?

И лилийните и пръсти докоснаха сламките от метла, забодени в лазарската корона на Мая.

- Баронесо N – почти подскочи червендалестият ирландски свещеник – колко се радвам да Ви видя! Приближете се, приближете, се моля! Това момиче е българка. Тя ще Ви обясни.

- Искам снимка с тяяях – проточи тънко гласче сламено - русо момиченце, облечено във фламандска носия – техните дрехи са толкова цветни!

- Тишина – откънтя сякаш от купола на катедралата властен глас и целият клир, заедно с баронесата и момиченцето почтително се отдръпна.

Сух и аскетичен, с фанатични метални очи, Преподобният Епископ на Уестминстър премина като стоманено острие сред стоплената ни атмосфера. Приличаше на Отец Ередия. Но още по-страшен. Смирено зачакахме да осъди или помилва душите и носиите ни.

Той изгледа Мая и Слав от глава до пети.

- Тези странни обувки на краката ви удобни ли са – безизразно попита Епископът. И внезапно добави:

- Прекрасни сте!

Нали ти казах, нали ти казах, безмълвно пищеше възпитаното ми мълчание. Никога не съм мълчала толкова шумно. А сърцето ми биеше някъде над уестминстърските камбани.

- Българите ще водят шествието на европейските нации – разпореди Епископът – какво е това на колана ти, момче?

- Приставка за дръжката на българския флаг, Ваше Преосвещенство – отговори Слав – а странните ми обувки се наричат цървули.

- Цървули – повтори без никакъв акцент Преподобният – елате сега да направим една репетиция.

Наистина няма никакво значение колко планове си направил и колко надежди си броил, за да спестиш търпение до следващия миг, когато можеш да се почувстваш щастлив. Вярно е, че човешкият егоизъм е толкова съвършено несъвършен, та всичко извън личните ти намерения изглежда преодолимо, неважно и дребно. Но е и вярно, че когато си надскочил този егоизъм в името на страната си, няма по-голямо блаженство от това хората от други националности да се съгласят с искрената ти вяра. Може да звучи патетично, но аз имам право на това. Защото го изпитах лично, докато стоях права, заедно със стотиците присъстващи край амвона на Уестминстърското Абатство.

- Спиш ли – клика в личния чат приятелката ми Тамара от Ирак – какво правиш сега? Реших да те „проверя“, защото зелената точка още свети.

- Пиша разказ за българските носии – отговарям – знаеш ли, че те са най-красивите в света?

- Така ли – чуди се Тамара – и как ще завърши този разказ?

- Малко тъжно – отвръщам – защото тогава, на онова събитие имаше представители от всички европейски телевизии. Само от българската нямаше. А трябваше да има…

- Няма значение – откликва приятелката ми. Нали сама казваш, че българските носии са най-красивите в света. Сигурна съм, че е достатъчно и другите да го знаят. Хайде, лягай да спиш. При теб сигурно нощта избледнява.

Другите го разбраха, скъпа Тамара, изгасям месинджър аз. Научиха го още тогава, когато техните телевизии заснеха този наш живописен триумф. Запечатаха го и го отнесоха при своите си. И в техните репортажи България водеше Европа напред с едно знаме, с една лазарска корона и чифт цървули. А ние, присъстващите, всеки на родния си език, както ни прикани Негово Преосвещенство, скандирахме на глас молитвата „Отче наш“, която никога дотогава не е била по-разбираема за мен. Защото в тембърите и звучеше и моят български. Бях се превърнала в трептение. В енергия, устремена нагоре, по която се катереше душата ми. Като игла по шевица. Бод след бод. Дума след дума, чак до … „да бъде Твоята воля, защото Твое е Царството и Силата, и Славата, и българските носии, най – красивите на света. Во веки веков…“.

Казвам ви го. Казвайте го и вие. Да се знае. Амин!

Здравка Владова–Момчева

*Ейяфятлайокутъл – вулкан в Исландия, който изригва през 2010 година и причинява затваряне на въздушното пространство в Европа поради изхвърлената вулканична пепел на височина 8,5 километра в атмосферата.

Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)