My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 17 August 2021

АТЕНТАТЧЕ
(Епизод от романа „Солджър“, Втора награда в конкурса „Новият Йовков“ на „Сдружението на жените военнослужещи в България“, юли 2021г.)

Страхотен прах и мръсотия се вбиваха в предното стъкло на джипа и задръстваха всеки метър от напредването по улиците на Кербала. Стотиците фигури, размити в непрестанното движение и шума, лицата, сбръчкани от враждебност, сританите боклуци и натрапчивия, постоянен мирис на тление, го преследваха с ожесточение и постоянство. Ненавиждаше хаоса. Сетивата му се настройваха към принудата да бъде непрекъснато нащрек и да сканира внимателно всеки кадър от придвижването в този град, разложен сред човешката гмеж, която го задушаваше с плът и насилие. Стреляха напосоки. Всички отвсякъде. Всеки срещу всеки. Неотстъпчиво. Злостно. Продължително. Слабите се разбягваха като хиени, изоставили плячката си на силните, криеха се и изчакваха смъртта да ги отмине. После, отново се завръщаха по изровените улици още по-настървени и още по-зли, за да победят някого и да достигнат до нещо, докато някой по-жесток и по-брутален от тях ги застреля като кучета. Нескончаем омагьосан кръг, заличаващ и смъртоносно опасен, ако само за миг се отклониш от инстинкта да останеш жив, да се измъкнеш от клопката на тълпата и да оцелееш. Толкова. По-късно можеше и да си припомниш кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал тук. Мисъл по мисъл и дума по дума, да се сглобиш в човешкото същество, което си бил и искаш отново да бъдеш. Име. Презиме. Фамилия. Националност. Възраст и пол. Социален статус. Интереси… Дух и материя в дивата радост от шанса още малко да съществуваш.

Групата от озверели мъже се стовари внезапно върху предния капак на джипа. Крещяха. Лицата им се свлякоха по стъклото. Някой се опита да го разбие с юмрук. Остатъците от празника Ашура избухваха в отприщената човешка мизерия с фанатична, настървена и безсмислена омраза. Спайдър стреля над главите им във въздуха и те се разпръснаха във всички посоки с вой и проклятия. Чисто. Без жертви. И с няколко метра свобода за напредване. Оттатък в съседната пресечка, задръстен от придошлата човешка сган, подстъпът към джамията „Ал Хусейн“ изглеждаше недостижим.

- Трябва някак си да се доберем до момчетата – равно, с непроницаемо изражение, каза Док – дежурят на този пост от осемнадесет часа. Имам сведения, че някои халюцинират от обезводняване.

- Знам – прекъсна го капитанът – свий тук наляво и после се опитай да продължиш в онази тясна чупка зад блоковете. Оттам ще имаме видимост. Така ще преценим ситуацията.

От няколко дни всички в базата бяха мобилизирани. Макар, че вървеше към своя край, свирепият празник Ашура сякаш не искаше да отшуми без трагични последствия. Богатите дарове в злато и пари бяха привлекли апетитите на Муктада ал Садр и неговите главорези бяха превзели джамията, обявявайки, че ценностите им принадлежат. Наглостта им взриви обитателите на Кербала. Местните племенни водачи и шейховете организираха съпротива от свои поддръжници и те обсадиха нападателите на храма. Всяка секунда напрежението растеше. Българската мисия, заедно с полските им колеги, получиха нареждане да въведат ред в града и да върнат стабилността в размирната зона. Кратка и ясна задача, както при всяко едно изпитание. Метежната обстановка блокираше всички подстъпи до контролно-пропускателните пунктове, установени около входовете на „Ал Хусейн“. Момчетата изнемогваха поради липсата на храна и вода. Балансът между насилието и реда се крепеше единствено на ръба на човешката им издръжливост. От двете страни на тази, изопната до предела си, нишка, бъхтеше океан от омраза, сред който напредваха Спайдър и Док, решени да достигнат до своите. Отвъд разярената фанатична тълпа, блестяха невъзмутимите кубета на храма. Гърлените провиквания отвътре, пореха нажежения въздух. След тях, паузи от тишина безжизнено провисваха до ответния взрив в гласовете на местните, стегнали неумолимия си обръч наоколо. В небето залепваха гълъби. Слабите движения на крилете им, опалени в жегата, оставяха тънки следи в светлината като нежни светкавици след бягството на прогонени ангели. Под техните плахи сенки, по кубета и дарове, ослепително искреше златото и преливаше в очите на верните, решени на всяка цена да го притежават.

- Чакаш ме тук – късо нареди Борисов, след като психологът паркира в сляпата уличка с тесен процеп видимост, недалеч от джамията – сам ще отида. А ти бъди готов да натиснеш газта, в случай, че трябва да евакуираме някое от момчетата.

- Rodger that, sir - кимна Док – разбрано. Но не забравяй инструкциите. Можеш да изтеглиш само един и само в краен случай. Хората са малко. Пуснаха ни да стигнем дотук, за да им бъдем в морална подкрепа. Трябва да устискаме положението. Скапване в момента не ни се полага.

Капитанът не отговори. Гърбът му се плъзна по излющената стена и застина за няколко секунди в нейното прикритие. Отвъд разлюлените вълни от човешки тела, командосите, дежурни на поста, се намираха на една тълпа разстояние. Разполагаше само с миг, за да се концентрира. Миг, в който изведнъж го връхлетяха хиляди дребни прашинки от спомени, толкова мимолетни, че нямаше време да ги облече в думи. Усети ги с кожата си, настръхнала от страхотния отлив към отминалото щастие, което го дърпаше назад към живота. Неговият живот. На хиляди километри оттук, където косата на Лора го пръскаше със солени капки морска вода, баща му наливаше кристална мастика в дебели стъклени чаши, а приятелите обръщаха сочни парчета месо върху барбекюто и весело му подвикваха да донесе още бира. Край всичко това течеше златисто, безкрайно сияние, в което блажено се къпеше всеки негов залез и после се раждаше всеки негов изгрев като сън и пробуждане до любима жена. Беше много далеч и много отдавна. В секундата трепване под клепачите. В друга версия на живота му.

Някой стреля наблизо и паниката разчисти празно пространство около мъртъв младеж, чиито отворени тъмни очи все още учудено излъчваха светлина към небето. Едър мъж се свлече на колене до трупа. Трепереше. Не можеше да извика. Задавени хрипове трошаха гърдите му. Разтърсваше тихото тяло на момчето и после устремяваше поглед нагоре. Мълчанието му раздираше пространството като вик. Сподавените гласове на околните си подаваха на арабски думата „баща“.

Спайдър светкавично прецени ситуацията. Притича до мъртвия и внимателно направи знак на човека, че иска да му помогне да го преместят. Това спечели симпатиите на тълпата. Отдръпнаха се. Загъргориха одобрително. Мъжът го изгледа невиждащо. Подчини се като малко дете, докато капитанът го отвеждаше настрани и внимателно му говореше на английски. Погледът му обхождаше всеки метър от освободеното пространство, опипваше обезобразената улица, проникваше през струпаните хора и се стремеше натам, към поста с българските командоси, докъдето в момента тихо отвоюваше желания достъп. Иззад главите на множеството се мярна високата фигура на Вик. Очите му проблеснаха като кинжали, които потънаха в ледения поглед на Борисов.

- Soldier – извиси глас през навалицата капитанът – I need you here! Come along and help me move this body. Make way everyone, let us do our job! (Войнико, имам нужда от теб тук. Ела насам и ми помогни да преместя това тяло. Всички да се отдръпнат, оставете ни да си свършим работата!)

Тълпата се подчини. Командосът приближи и двамата изнесоха мъртвия, сподирени от сломения му баща на няколко метра встрани.

- Бива си те – прошепна му Вик – добре използва обстоятелствата. Не че ме радват, разбира се.

- Какво става с момчетата? – пресече го Спайдър – Док ме чака в джипа недалеч оттук и засега позицията му е добра. Нямаме много време. Докладвай.

- На ръба сме – отвърна Солджър – рядко се храним и сме постоянно жадни. Иначе, никой не напуска позицията си. Нашите хора са железни. Но Сторм имаше халюцинации поради обезводняване. На Вежен два пъти му прилоша. А преговорите удариха на камък. Нищо различно от това, което вече знаеш. Сам виждаш. Не е ясно докога ще продължи всичко това.

Така си беше. Изстисканите от жегата лица на командосите, го посрещнаха с хлътналите си от преумора очи. Безсънието и жаждата бяха оставили страхотните си следи върху посивялата им кожа и в адския пек на безмилостното слънце, те му се сториха остарели.

- Кога ще ни доставят вода – с нацепени устни попита Хънтър – като доктор ти казвам, работата отива към много кофти финал. Дехидратацията може да ни убие преди тези тука да решат как да си поделят проклетите дарове.

- Знам – късо отговори капитанът – правим всичко по силите си. Де да зависеше само от нас…

Лицето му се вкамени. Ненавиждаше чувството на безпомощност.

Гъстата жега втече в пепелива и мазна безформеност очертанията на хората, улиците, нащърбените сгради, вонящата мръсотия и тежкото брезентово небе. Всичко пулсираше в плазмата на изнурения свят, като кошмар, заплашителен и неясен, облял съзнанието му с желирана, забавяща живота, инерция.

Шумът на тълпата се отдалечи и постепенно изчезна. Местните, струпани отвъд поста, застинаха в пространството и гримасите на лицата им излъчиха гневните си безплътни думи към него, събрани в едно единствено, ясно и отчетливо изхрущяване. Сякаш се пречупи суха съчка. Слабо, коварно и злостно. Вещерски акорд преди буря, която го блъсна в гърдите с гореща, помитаща вълна.

- Залегнииии!

Предупреждението на Солджър нямо излетя от разкривените му устни. Взривът изтласка командоса към него. Той сякаш полетя и в болезнен сблъсък го покри с тялото си. От небето яростно заваляха черни, пепеливи отломки, разкъсани дрехи и кръв. Разрухата го задуши. Смъртта накълби връхлетелия ужас и безмилостно го запрати в навалицата. Някъде, над лявото му рамо, дълбоко кънтеше сърцето на Вик. Наоколо се търкаляха трупове.

С усилие се изправи на крака. Звуците достигаха до съзнанието му отдалеч, със забавено, сглъхнало и неясно ехтене. Гаден световъртеж го повали обратно. Повдигна му се. Обърна глава настрани. С поглед потърси опора в нещо сигурно, оцеляло и цяло. Камък или бордюр. На сантиметри от него, в лепкавите си, изтичащи вени, още тръпнеше откъсната човешка ръка…

Тежките, спечени в прах и мръсотия, кубинки на момчетата, очертаха полукръг около него. Защита от войнишки чепици, излезли от релсите, загрижени, дотичали да му помогнат. Гласовете на командосите се понесоха над главата му, размазани от левитиращи звуци.

„Говорят на български“, в бавния шемет на нахлуващото обратно съзнание, помисли той. „Егати колко съм умен. Без проблеми разпознах родния си език“. Криво се усмихна. Никога нямаше да разкаже на Лора за този момент. Тя винаги плачеше, когато и́ говореше за своята работа. Почувства, че някой го държи здраво и сигурно го подкрепя, за да приседне.

- Жив си. Всички сме живи. Нищо ни няма – повдигна го Солджър – само сме малко замаяни. Ще мине. Това беше едно атентатче. Жертвите са малобройни.

Спайдър мрачно изгледа опаления му профил.

- Живи сме, да – отвърна той – а аз – изцяло благодарение на теб! Ако не беше скочил върху гърба ми, сега може би щях да бъда и здрав!

- За капитан Борисов, винаги – ухилено му намигна Вик – знаеш, че всички момчета биха постъпили по този начин. Какво значат няколко натъртени кокала пред перспективата да те намерим цял, но изпружен върху настилката.

- Знам – кимна Спайдър – този път се оказах късметлия. Благодаря ти. Трябва да видим какво става с Док. Оставих го да ме чака там, зад…

- Идва насам – прекъсна го Вик – добре е. Искам да изтеглите Вежен. Пичът направо започна да си говори сам от проклетата дехидратация.

- Всички сте тук – с облекчение издиша Док – слава Богу! Готов съм за евакуация. Действайте. Трябва да потеглим обратно по възможно най-бързия начин!

Командосите доведоха изтощения си колега и после се върнаха на поста. Тълпата отново започна да се сгъстява.

- Тръгваме – заповяда капитанът – до няколко часа ще ви доставят вода. Знам, че не ви е лесно, но трябва да издържите! Няма друг начин. Налага се да закрепим някакъв баланс до финала на тази размирица.

- Разбрано – отвърна Солджър – някакви други нареждания?

Спайдър се наведе и прошепна в ухото му:

- Остави Мариам на мира – тази история няма да свърши добре, ако не го направиш. Вредиш не само на момичето и себе си, но и на колегите, разбери го!

Очите на командоса го прерязаха. Последва безкрайно дълга секунда мълчание.

- Абе, ти си бил страшен идиот, бе – внезапно избухна Вик – а аз току що ти спасих живота!

- Просто си върша работата – парира го Борисов – на всички фронтове, в случай, че не си го разбрал. Нищо лично. Само ти казвам.

Док натисна газта и джипът потегли обратно през хаоса. След него се сплете навалицата и заплашително зашумя като буря. Свирепото слънце запрати саблените си лъчи върху кубетата на джамията, а те ги посрещнаха с остриета от златни отблясъци. Потече светлина и превърна Кербала в гореща, избликнала рана.

Здравка Владова-Момчева
Снимковият материал е от личния архив на Подполковник Борислав Борисов, действителен участник в българската мисия в Кербала, Ирак, 2003 година, герой от романа "Солджър" и главно действащо лице в настоящия епизод.

Книгата може да бъде закупена на следния линк: Книжарница Хеликон
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)