My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Tuesday 8 March 2022

Светец


Носеше черна кожена дреха и очите му го следяха навсякъде в стаята. Строги, немигащи, остри очи. Изобщо, всичко в него изглеждаше строго и прибрано. Сякаш в аскетичната фигура, застинала в малката икона на стената, се беше събрал целият порядък на света.

Вечер, когато се връщаше от бач, Иван се свличаше право насреща му и той в кожени дрехи, потен и пършив. Наместваше се някак сред купчините мръсно и чисто пране, плъзгаше длан под спарения им хаос, изритваше си обувките до масата и се отпускаше с примирение пред режещия му поглед. Кво сега? Беше си льохман и стаята му вонеше на фасове. Те се къдреха като вафли под грайферите на кубинките му, а изпомежду стърчаха влакната на истерично-проскубания мокет.

Поне половин час се гледаха докато съвсем се смрачи. Иван живееше в приземния етаж на блока и тъмнотията настъпваше бързо. Тя се намърдваше безцеремонно навсякъде и занемяваше всичко. Обгръщаше го нагъл, повторяем мрак, който с тъпо постоянство натискаше сетивата му до обезличаване. Болезнен кеф, сред който острите очи на светеца гаснеха и го губеха затихнал в безпорядъка. Беше се научил всеки ден по малко да умира с удоволствие сред няколкото минути блажена, заравняваща тишина. Мълчанието беше най- прекрасното усещане, защото в него Иван се разтваряше до изчезване. Но после животът брутално се завръщаше и започваше да влачи душата му нагоре по етажите на мухлясалата кооперация.

Първо го сдрусваха пелтечещите викове на бай Недялко, повлякъл пáтравите си крака над главата му:

-          Идродиии! Титките тте ви иттрепя! Итплюткали тте ми луканката и тамо ми иткате париии!

Следваше плаха тупурдия и виновният глас на кака Раца, жена му, плачливо издърпваше пъпната връв на живеенето, сякаш търсеше смисъл за съществуването си:

-          Н‘дялко! Н‘дей тъй бе, Н‘дялко! Децата си правили сандвичи, за училище, бе Н‘дялко!

-          Млъкни ма, проттатко – сечеше разяреният и съпруг – тте видите вие дведди потред бял ден, тамо да ми паднете, миткини тът миткини такива!

Настъпваше смутена пауза и етаж нагоре, животецът затрептяваше в слуха на Иван с еротично-панелни вибрации, загнездили в гърлото на ощастливена валкирия:

-          Ох топчоо, ооох пухьоо, оххх да, да, даааа - дереше тапетите плътният контра алт на новобрачната брюнетка от втори апартамент, склещила одобрително креватните старания на мъжа си – ти си жребец, ти си … бизон … ох… дракон! Зверунгел си, Котьо, зверунгел!

-          По-кротко бе рожбе – мрънваше изпод завивките трубадурно - лиричният младоженец – скубеш ми косичката. Ми не искам рано да оплешивея. Не искам.. ох … сега пък ме одра…

-          Мъню, мъню, мъню – извисяваше децибели бебешкото гласче от третия етаж и после изреваваше цялата болка на човечеството – уааааа, уаааа, уааааааааааа …

Възторжена баба се опитваше да възстанови порядъка с опитно и нежно прикъткване:

-        Я да си го види бабинка ма, че да си го гушне, че да си го цунка, че да не плачка! Йорданеее, Йордане бе, донес един чист памперс и ела да отвориш прозореца…

Точно тогава Иван започваше да си пържи яйца. Житието на блока го караше да се сети за себе си. Усещаше як, човъркащ глад. Нищо друго. Само глад, който го насилваше да оцелее.

Навън небето се изпълваше с цвят на разцъфнала чубрица. Както тогава, в онзи двор, високо в планината, където времето заплиташе фустата си в кукестия връх насреща и мигаше с бледи звезди над мократа безкрайна коса на Пелина. Беше началото на април и анемични диви иглики едва пъплеха по буцестата земя. Дърветата се мъчеха да разцъфнат. Къщата се разпадаше.

Пелина му разказваше колко обичала мъничките цветчета на чубрицата. Нищо, че сега не и бил сезонът да никне. Нощем се разтваряли. Дребно вълшебство, ама на! Май че само тя го забелязвала. Привличали я, защото светели като лилави точици в мрака. Насищали го с очакване и после преливали в него, че да се види душата му – розова ли, виолетова ли, не знаела и тя. Толкова особен бил този чубричен мрак.

Очите и се смееха сред мокрите коси – същински сиви перли, заплетени в тъмни водорасли.

Пелина си миеше косата на двора. Стопляше вода в остъргана пластмасова кофа, в която потапяше къдрав бързовар, целия наслоен с варовик. Двамата носеха гумени ботуши и отъпкваха незабравими следи наоколо.

-        Поливай ми – шепнеше Пелина – много обичам да ми поливаш. Като си мия косата навън, с тебе правим водни пътечки и мислите ни се сплитат в земята завинаги. Трябва да има нещо завинаги, нали? Не може всичко да бъде временно. Просто не може!

То нямаше и как да си измие косата в стаята. Вътре тежеше само един железен креват и на Иван му се струваше, че без него къщата би излетяла право нагоре, в небитието, отдето ги гледаха душите на милостивите мъртви.

Бяха се чупили от всичко. От града и хората, от проклетото трябване, което мрънкаше по петите им, разядено от завист по ненаситната им любов, алчно за безценното им време, изтичащо в тиха всеобща мизерия. Затова избягаха! Избраха си само тяхна, щастлива мизерия – с подивяла градина и гърбава планина, старомоден юрган и чубрични нощи. Бяха прецакали битието и времето. Бяха заедно в рая си. Бяха…

Яйцата клюкарски цвърчаха в очукания тиган и мазните им гласчета разсмърдяваха тази история. Иван се ядоса. Не искаше оня чубричен мрак да го връхлита отново и отново в поредната самотна нощ. Беше си обещал да не мисли за Пелина, да се размаже като фас под грайфера на тъпото съществуване и да изчезне завинаги. Нали тя така искаше – да има нещо завинаги! Изчезването със сигурност би му осигурило вечност. Висенето в мазния приземен етаж на блока беше само временно. Само още малко, неясно колко, но беше временно. Със сигурност беше временно!На дъното на бутилката се плацикаше водка. Гаврътна я за аперитив. После метна яйцата в боклука:

-         Баси колко мразя пържени яйца – каза Иван на Светеца – гледам, че и ти нещо не ги одобряваш. Както си се вторачил в мен, направо ми секваш ищаха за кльопане.

Той отмахна кичур коса от лицето си и някак виновно добави:

-         Ми кво да направя? Нали и аз трябва да мърдам!

Отпусна се безсилно върху купчината с пране и запали цигара. Лютива мъгла замрежи зениците му. Нищо. Така по-малко го режеха онези строги очи от стената.

Пелина му подари тази икона.

-          Да си го имаш – каза тя - да те пази. Нали и той е Иван като теб. Адашите трябва да се подкрепят.

Тръгваха си. Такова тръгване беше тогава, че на Иван му се разпра всичкото отвътре. Туй душа, сърце, мисли – няма спасение, брат, като се разпорят! Лангуркат се в тебе, пък ти върви, че изглеждай цял. Докато свикнеш – виеш без глас до умирачка. После – пак същото. И тва е завинаги, ама Пелина продължи надалеч, пък в него се впи завинаги-то и така го закова в шибания сутерен, че нямаше шанс да отлепи. Да я догони...

Иван уморено разтри слепоочията си.

Утре, в четвъртък, трябваше да дойде Мара, на Гената жена му, да се шукат. Не можеше да казва „ч“, щото устата и се пълнеше с плюнка и съскаше. Затуй си беше чисто шукане, де. Нищо особено. Десет минути раздвижване в мазния въздух към края на седмицата. Беше се предал на тази рутина. Само Мара да не омалваше толкова безнадеждно за пропиления си живот и да не мъкнеше подире си и Гошко, синът им с Гената. Детето беше родено със синдром на Даун. Не че нещо, ама като запецнеше зад купчината с пране да се клати напред – назад, на Иван му се завиваше свят. Не стига това, ами и не откъсваше поглед от Светеца и все повтаряше като скапана латерна:

-          Кой тоз? Кой тоз? Кой тооооз?

-          Ами един вълшебен чичко, бе маме – припълзяваше зад гърба му Мара, заплетена в недосъбутия си чорапогащник - я виж каква бяла брада има! Видя ли? Гледай, гледай! Само натам гледай и той ще ти пусне от небето десет хиляди лева! Той тоз чичко прави чудеса! Че като ни даде тез парички, с тебе ще идем на водна пързалка! Яяяя колко хубаво ще си изкараме! Гледай сега натам, гледай, пък ние с чичо ти Иван малко ще си пошушукаме.

Иван седеше като изтърбушен в другия край на кушетката и тъпчеше фасовете си с примирение. Нямаше какво да направи. Четвъртъците ги беше превзела Мара. Тя му се нахлузваше отвсякъде, лека, куха и чвореста като хралупа. Оплакваше се от Гената, че не и давал пари, че я бъхтел за щяло и нещяло, ама на, като дойдел четвъртъкът, той се запивал, пък тя му отмъщавала с най-добрия му приятел! При тази единствена мисъл очите и засияваха злорадо – малки съсели, сврени под кривия бретон. Това за най-добрия приятел си беше самата истина. Иван и Гената бяха израснали заедно. Деляха си мизерията и до днес. Щото и Мара си беше голяма мизерия! Гената се напил в една дискотека и я забърсал на излизане. Теглил и един език и после, брат, тя му се залепила като гербова марка. Съжалил я и се оженили, ама на Гената хич не му пукаше за нея.

-         Сритвам я настрана и си карам мойта работа – казваше на Иван – да не ми се пречка из краката с тва хлапе. Кво съм и крив, че и е такваз матрицата? Как пък не можа нещо по-нормално да изкара?

Обикновено, Иван мълчеше. Ставаше му още по-чоглаво. Даваше пари и на двамата, а Мара я шукаше от благотворителност. Беше забелязал оня подивял от надежда проблясък в очите и, когато тя се сгушваше на ръба на кушетката до него след шукането. Като пребита котка. Гонеха ги и от квартирата им. Кво да я прави?

-          Ти ме люлееш – нашепваше в чубричния мрак зад клепачите му, Пелина – много обичам да ме люлееш! От земята до небето. Когато съм с теб, разбирам, че ги има. Защото ти ме люлееш между тях и няма опасност да потъна или да излетя.

Но си отиде. Оттогава земята и небето се раздалечиха безвъзвратно, а той се клатеше напред-назад между тях, без да може да се познае. Кой тоз? Кой тоз? Кой тоооз?

-          Кой тоз – настойчиво заби познатия въпрос синът на Мара в четвъртък.

-          Светец се казва – неочаквано и за себе си отговори Иван – светец! Разбра ли? Като го гледаш, да знаеш, че е светец!

Хлапето замлъкна и тупна онемяло в прането. Брадичката на Мара трепереше от някакъв зор:

-          Гони ни бе Иване – изхлипа сополиво тя – хазаинът ни гони! Не ще и да чува повече да ни чака за наема. Гената вика да ходим да се гръмнем. Ами аз какво да правя с това нефелно дете, а? Какво да правя, бе?!

Гласът и се извиси до крясък.

-          Идродии – проточи от горния етаж рефрена си бай Недялко – няма луканки и тудуци за вас, нямаааа!!!

Иван се усети размазан. Ако не беше оня железен поглед от иконата да го задържи, щеше да се разнищи по мокета. Нямаше какво повече да прави тук.

-          Виж кво – каза на Мара – на ти ей тез пари. Не са много ама поне за пържени яйца ще ви стигнат с Гената на първо време. Фащайте си парцалите, фащайте се един друг и си фащайте и детето! Хубаво -лошо -тва е! Идвате да живеете тук. Наемът е платен до края на месеца. Поне ще имате покрив над главите си, докато измислите нещо. Аз се махам! Не мога повече! Махам се!

И му олекна. Направо се отлепи! Откачи иконата от стената и посегна да си намери обувките. Завряна в ъгъла, Мара го гледаше изтъпяла от щастие. Хлапето ухилено се заклати напред-назад и посочи с пръст някъде към гърдите му:

-          Светец – тържествено оповести то – светец!

Отвън пропълзя ароматен чубричен мрак и се изви към вратата като пътека отникъде, някъде натам, след Пелина.

 

Здравка Владова-Момчева



2 comments:

krvelkov said...

как го видя, доколкото знам живееш в къща... и цялата атмосфера, все едно си го преживяла!

Здравка Владова-Момчева said...

Нали затова съм писателка :-) Просто чувствам хората около мен и ги съпреживявам :-). Благодаря ти за коментара.