Сър! Темза!

Да живееш на триста метра от придошлата Темза е възпитано предизвикателство.

Помните ли оня стар виц, за това, как Джийвс, перфектният английски слуга на сър Хенри, се опитвал да каже на господаря си, че наводнението е пред прага на имението, затова евакуацията е светкавично наложителна? И как възмутеният джентълмен, няколко пъти го връщал, защото паникьосаният иконом забравял да почука дискретно на вратата на кабинета, както го изискват вековните правила? Ами, писнало му на Джийвс,изпълнил си етикета като по учебник и когато най-сетне господарят му благоволил да го приеме, с потропване на церемониален жезъл по пода и отработен жест към напиращите водни талази по килима, легендарният служител представил с безстрастен глас посещението на реката:

- Сър! Темза!

Незнам дали сър Хенри е имал време да прояви хладнокръвното си гостоприемство към невъзпитаната природна стихия и дали двамата с Джийвс са умеели да плуват, но историята за тях и бедствието, свършва дотук. Точно в мига, когато очарованият слушател, би трябвало да се възхити на обноските им, преди да се замисли за собствената си проливна английска реалност.

Немотията от багри е богатството на дъжда. Той насища пространството с еднаквост и втълпява сивотата в норма на поведение. Дали да бъдеш мокър и сив е изпитанието на зимата, през което трябва да преминеш незабелязан, преди да достигнеш до пролетта?

Наблюдавам своята улица, скрита зад изолацията на херметически вакуумиран прозорец. Току виж, че пипалата на февруарския апокалипсис отвън пролазят до убежището ми. Не искам изкуственото топло, светло и сухо на клетката ми да бъдат нападнати! В крайна сметка те само ми помагат да вярвам, че всичко е наред. Че идеята да бъда отшелница между четири, сгряти от газово парно стени, замества четирите посоки на света, от които само временно съм се отказала. В името на едно преминаване през неблагоприятен сезон до рутината на следващия. До всеки предстоящ компромис в името на бъдещо благоденствие...

По блесналата от потопни води динозавърска кожа на асфалта преминават прегърбени хора. Парад на качулките в страната на Робин Худ, където героизмът на устояването е анонимен. И не съвсем. Защото,кукленската вратичка на съседната къща се отваря с подгизнало усилие и като нос на кораб проправя посока в нацепените вади на дъжда за моя съсед мистър Хопкинс. След смъртта на съпругата му преди няколко месеца, за мен, отчитането на движението в живота през монотонната сага на английската зима, се отбелязва в късите цикли на неговите разходки. До Темза и обратно. До Темза и обратно. Триста метра ситнежи по тротоара на навика. Триста метра настойчивост за оставане в битието... Усещах някакво сладко старомодно умиление, което ме обземаше при вида на крехката викторианска двойка, неизменно привързана към спасителната орбита на консервативните си разходки. Сякаш, в изпято от кукувичка на антикварен часовник време, пространството се отваряше, за да избута с нежност в динамиката на мултикултурната скука тези двама старци. Вперили поглед в стиксовите води на реката, те сякаш репетираха своя дебют пред смъртта. Винаги заедно, с надеждата, че ще открият бала към вечността със семеен валс. Че някой отвъден Джийвс ще им окаже честта да ги представи на взискателния си, преселен в небитието сър Хенри, с достойнството, което се полага на верните. Традициите не са това, което бяха. И все пак истинските стоици имат смелостта да ги спазват наполовина. Стига само да са останали живи...

Дъждът напищява вятърна злост и смива в сюрреалистичен акварел сивотата около дребната фигурка, изчезваща в Апокалипсиса като точка в графиката на художник – самоубиец. Разпадът на времепространството в този прощален миг с опорите на живота ме ужасява. Навлечена с благородството на робинхудовска качулка плясвам в стъпките на размития в стихията съсед. Тези триста метра до Темза са много опасни днес. От бреговата охрана непрекъснато ни изпращат имейли, че има заплаха от наводнения, че пътят...

Пътят зад бариерата на ручейния булевард пързаля плитки вълнички по уличното платно. Тротоарът, по който напредвам в предпазлива битка с бурята все още извисява островчета сухоземно достойнство. Щрихите на стареца в мократа валявица на пороя изникват от другата страна, съвсем до реката, където, като мачта на все още непотънал кораб се коруби гигантски дъб, сякаш повредил с чудовищните си клони мрачната цистерна на небесата. Съседът ми се навежда натам, където би трябвало да са корените на дървото и с трепереща нежност вади мъничка пластмасова лейка изпод унилите крила на гарвановия си шлифер. Зелена. Като туфа пролетно безумие в наплива на безмилостната река.

- Мистър Хопкинс! Мистър Хопкииииинс! – крещя ужасена от собствения си глас в тишината на земноводния плисък наоколо. – Какво правите мистър Хопкииинс?

Стрецът се изправя с усилие и с потресаваща делничност ми прави знак да отида при него. Преодоляването на страха е тържеството на живота. Като насън, вкопчена в нишката на окуражаващия му поглед,нагазвам в потоците над асфалта и вярвам, Господи, как вярвам, че и аз мога да вървя по вода! Че стига да искаш можеш да укротиш бурята, Господи! Само с няколко думи! Па ако ще и да са казани от един слаб човек:

- Дойдох, за да налея течна храна на двата нарциса, които посяхме с жена ми тук миналата пролет, мила – обяснява старецът – обещах на Евелин, че дори и да я няма, аз ще се грижа за тях, за да остана жив до следващия сезон. Да им се порадвам. Виждаш ли стръкчетата им? Подали са се вече над повърхността. Трябва им само малко смелост, за да цъфнат.

Бълбукането на течна храна за цветя във водите на Хаоса, всъщност, е Сътворение. А анемичното тяло на един старец, загрижен за двойка нарциси – поредното въплъщение на Бог. Чудо за онези, които са посмели да го осъзнаят. Останалото са реакции на човеци, неподготвени да продължават напред:

- Но сър! Темза? – изшептявам аз.

- Темза идва и си отива, скъпа – мъдро заключава мистър Хопкинс – ние сме тези, които трябва да възкресяват света след женските и капризи.

Предупредителните сирени на бреговата охрана приближават. Приемам галантно предложената ръка на мистър Хопкинс и сред бликналите ситнежи на равномерните ни стъпки битието се смирява пред растежа на нарцисите.


Здравка Владова-Момчева

Тръпка ;-)

Мрънко Мрънков, преподавател по български език на чужденци в един местен университет, обладава много усукан характер. На всичкото отгоре, той притежава и лице на микроб, чучнато връз върлинест шейгун, като мостра от неуспешен експеримент на Любовта със скритите забежки на тайно съгрешаващи граждани. Трагично смачкал хамлетовската си вътрешност в пилешка беззащитна външност, Мрънко също така е и дифузно романтичен. Разхлестен в неясните небеса на науката, той за нищо на света не желае да разбере защо затврянето на листа от превтасало зеле в компотени буркани е толкова важно за отделния индивид, след като полетите на духа му са отменени от игнориращата съдба. И няма отворена писта за тях от стачкуващото Провидение, подминало лирическата му персона като одушевен бастун с неясно житейско предназначение... Депресираният преподавател така и не осъзнава, че всичко в края на краищата си идва на мястото. Че отскокът до Щастието се дължи на една нищо и никаква тръпка. На една ръка разстояние. В неговия случай, въплътена в едромащабните телеса на ентусиазираната американска студентка с неясни италиански корени, Адалджиза Брускети, стръвно захапала неподатливата българска лексика и образците на балканската кухня от уличните сергии в града:

- Гиврек! – изрича първата си дума Адалджиза сред златистите трохи на хрупащата аудитория и тръпката, онази втрещяваща плескавица на телесността, съсва шашардисания Мрънко в натюр по разжареното барбекю на непознати чувства.

Преминал за секунди през неизживените трескавици на пуберитета, иницииран в мъжественост и леко подивял от внезапното проглеждане във вкусовете на нежния пол, Мрънков отчаяно търси визуална опора в дупката на нахапаната закуска:

- Кравай – измяква той с накъдрен от вълнение глас – така е правилно на български.

- Ааа, гююврек, гююврек – засегнато се обажда колегата Мюджехидин от Турция – похотливо заврян зад могъщите плешки на Адалджиза – нема български – мългарски, то миждународно термин!

Чуждестранната тръпка на Мрънко озадачено търкулва очи край огневата линия на спорещите специалисти и додъвква с настървение тестяната плът на дискутираната тема. Изръган от зверска ревност амбицираният преподавател подхваща виртуозна словесна атака в защита на кравая, фокусирал замаяния си взор в пачия пух обрсъл на китки по обръснатата глава на американката.

Любовта е нахално чувство! То нахлува с бълбукане в човешкото същество и го превръща в мях, преливащ от въжделения. Но още по-гадна е ревността! Защото вкарва във финансово разточителство почтените мъже и ги разорява да купуват краваи от всякакъв вид и размери, само и само обектът на тръпката им да ги забележи. В последвалата седмица Мрънко осъмва препариран от страст, току пред паркинга на университета, където игривата Адалджиза упорито тренира задно паркиране с новонаетата си кола под изкусителните напътствия на колегата Мюджехидин. Жестоката августовска жега пържи втасалата и плът за радост на източния и обожател. Сритан в собствените си терзания, съкрушеният и учител съхне под слънцето като престояла палачинка. След още няколко дни Мрънков си подава оставката. Неудовлетворената тръпка събужда неподозирано достойнство. Понякога. Точно в момента, когато усетил, че се превръщаш в подметка на любовта разбираш, че тя всъщност предпочита да ходи боса по асфалта...

Асфалтът на пешеходната пътека в улицата зад студентските общежития лепне като размекната дъвка под краката на отчаяния безработен преподавател.

- Сакъз? - Пред смъглените очила на Мрънко изневиделица цъфва ухилената фасада на Мюджехидин и косматото му ръчище протяга шарено пакетче с ягодов вкус.

Ужасен от приятелската атака, радетелят на речта отскача встрани и харпунестото му тяло, опнато като ластик през пътя, съдбовно препъва връхлитащата кола, управлявана от цветущата Адалджиза. Настъпва мрак на тръпки. По паважа се търкулват сусамени закуски...

...Изстрадал климатик усуква застоялия въздух като жилаво тесто в болничната стая на Мрънко. Втъкнат между чаршафите, насиненият пациент бавно отваря единствения си небинтован клепач. В плуващата мараня на адския следобед, като фантомен окуляр с препечена коричка, огромен геврек, провесен с розова панделка над леглото му, рамкира панираната от нежност физиономия на Мюджехидин.

- Кравай? – с прелъстителен шепот ръсва трошички той.

- Кравай – примирен със съдбата си, кима възкресеният Мрънко.

За тръпката няма езикови прегради. Няма и пешеходни пътеки. Попаднеш ли веднъж в безкрайния и кръг, наемаш в него като хамстер. Нищо, че тръпката не разбира какво е хамстер и какво е кръг. Важното е, че поне веднъж в живота, тази тръпка е завъртяла планетата заради теб... Пък ако ще и да е наобратно!


Здравка Владова-Момчева

Филми от вчера, филми от днес / На мама /

- Ангелинооо, Ангелинооо! Къде си марииии, българска кучко, Ангелинооо! Мари да ти изсъхнат ръцете нескопоснице, дето ми натроши порцеланите! За сватбата ми бяха подарък, букурещка направа, на сол са станали, на сол да ти станат и кокалите данооо!

Дуууум, дууум, дууум... Глухи кънтежи от удари. Сблъсък на разярена стена с треперещо детско тяло. Близък кадър на тежка безмълвна сълза върху чифт мукавени обувки. И коси като буря над купчина строшени чинии...

Давам газ и рязко изпреварвам възмутения водач на беемвето пред мен, точно в мига на помпозното му изфукване сред чинно изчакващите коли в кръговата арена на градския площад. Където кой си, какъв си и колко ти струва битието, се измерва според блясъка на ламарините, в които си платил да се возиш.

- Тъпа руса кучка! – джафка в бензиновите ми дири изисканият господин зад волана на снобарията си и размахва безпомощен среден пръст в посока на спонтанното ми ускорение.

Сори. Кво да направя като немога да се свра в тукашната матрица! В главата ми непрекъснато се прожектират филми и някаква невидима връзка с живота в друго, отминало измерение постоянно ме извисява над реалността. Над преструвките, че приемам настоящето. Отвъдна жизненост, която ме поддържа жива. Тавтология на приемствеността чрез предците, в която факти и бясна фантазия ме карат да се пречкам пред гумите на успяващите индивиди. Никой не подозира за моите филми. Нито учтивите ми, до болка предсказуеми колеги. Нито стените на учреждението, в които от години блъскам артистичната си, непримирима, мислеща глава. Седемнадесет крачки от паркинга до бюрото ми. Провалената сцена за наказанието на едно българско слугинче,по генно стечение на обстоятелствата моя прабаба, строшило без да иска скъпите сервизи на господарката си, ме изпълва с приглушено нежелание за началото на деня. Където репликите от личния ми „Биг Брадър“, ситуиран в Къщата на едно убийствено почтено училище, ме изпълват с телевизионно безпокойство. Как изглеждам? Нарупах ли достатъчно грим, за да ме фиксират позитивно камерите в зениците на десетките критични очи, блеснали в следващата серия на поредния офисен сезон?

- Ееееееееееееей амееейзинг, както винаги! – проточва в постпуберитетно възхищение колегата Айзък Робъртс – Ако не беше на годините на майка ми, щях да се пробвам да те сваля!

По свой начин обичам Айк. Бих го определила на несъществуващия ми син, в състояние на постоянно разгонено възхищение пред изобретателността на нежния пол.

- Благодаря мило! – включвам на автоматична скорост – С какво толкова те потресох тази сутрин?

- Тясна пола и лачени боти. Класика и сексапил! Кой казва, че Мерилин Монро не вдъхновява и днес?

Оголил зъби в умерена похот, Айзък фиксира оперението ми с хлапашко одобрение.

- За твое сведение, Мерилин е носила корсети с разкроени поли – намесвам малко информация в кухнята на „Биг Брадър“ – и си е правила пластични операции. Всичко по мене, обаче, си е истинско...

- Да де, да де, да де еееееее – зад приятелската канонада от глезливо разлаяни звуци, отплеснатото ми съзнание услужливо подава нов документален епизод: „Ангелина Николова е родена в село Руховци, община Елена, през 1888 година. Много бедно дете. Още невръстна, е изпратена да слугува в семейство на богати чокои в Румъния. Вършела цялата домакинска работа. Ако сбърквала нещо, господарката и блъскала главата в стената...“

- ... и сега учителският съвет е именно за това – дочувам част от изречение, което ме завръща насила в коридора на собствения ми филм. – Оставила е лаптопа си, моля ти се, на задната седалка в колата, хукнала да пазарува и като се върнала, всичко, ама всичко, включително и въпросният лаптоп, било откраднато.

- Трябва да го плати – дочувам гласа си в хоровата ария на справедливостта – това е училищна собственост, за какво пък ще свикват съвет по този повод?

- Сякаш не познаваш Алисън Снейк – сръгва ме дружелюбният Айзък – тя и от камъка ще изстиска пари, нищо, че мъжът и може да купи десет компютъра просто така, само с джобните си.

- Да не би да искаш да кажеш, че ние ще го плащаме? – изскачам от сценария аз, с леко бунтарска балканска вибрация в тембъра.

- Абсолютно! Само гледай! Този филм ще ти е за пръв път!

В драматичния кръг от изпълнени с учителски присъствия кресла, като плачеща върба над извор от изкуствени сълзи, се извисява поддържаната фигура на Алисън Снейк. Липсващият лаптоп е отворил дълбока рана в активираните и инстинкти. Всички гласуваме „ЗА“ бръкването в собствените си джобове, защото тя се нуждае от любовта ни. С показно състрадание, обречените ни двайсетачки потъват във фонда за новата покупка. Биг Брадър трябва да е доволен. Днешната серия завършва с хепи енд.

- ... и ако падне сняг, трябва да си купувам нови обувки, защото тези съвсем ще подгизнат още при първия валеж... Пак е Айзък, пак съм аз, капсулирана в седемнадесетте мига до пролетта на желаната филмова самота. Там, пред дъбовата врата на богата чокойска къща, в Калафат, е застанало оснежено дванадесетгодишно момиче. Босо до глезените в пухкавия сняг. Камерата фиксира мукавените му обувки, стиснати подмишница, за да не се разпаднат и уедрява лъскавия квадратен пакет в лявата му ръка. През прага, румена, като бухнала курабия, недоверчиво наднича чокойката.

- Купих нов сервиз. По-хубав от твоя! – казва Ангелина – С мои пари, дето ги събирах за зестра. Дръж си чиниите. Аз се връщам на Руховци. Мама е болна. Чака ме да и занеса малко душа...

... По пътя към дома ме изпреварват лъскави беемвета. Пред прага на английската ми къща разръфано се усмихва стара гумена изтривалка. Мама ми я даде това лято. Прабаба Ангелина я купила приживе. Като сме стъпвали да си стържем обувките, да сме си спомняли за нея. Тъй казала... Навеждам се и с нережисирана нежност я почиствам от калта.


Здравка Владова-Момчева

Коледна книжка за Мери

- Коледа е и пак трябва да карам три часа по магистралата, за да взема майка ми да ни гостува по празниците – въздиша Рона Сойър, отърсвайки дребни монетки от напомадената си длан в подноса за благотворителност, блеснал в центъра на станиоловия ни офис.

Странно, нали? Малко шоколадови обвивки, провесени на гирлянди от пластмасовия таван, могат да внесат усещането за приказка във всяко едно учреждение. И тъй, по веригата от лампички и фолио да се глобализира радостта. Планетата светва като глобус в готварско шоу, из който димят кратерите на нажежени фурни, готови да оригнат печеното до масите, а купища варакосани картички под елхите блещукат в плахо предчувствие за немилост. Защото им предстои безапелационно рециклиране, в унисон с високото съзнание на човечеството относно чистата околна среда. Обаче, първо, на всяка цена, трябва да се прочетат коледните послания! Да сме живи, здрави и печеливши! Като лъснати ротативки в предстоящите житейски залагания през 2014-та. Само да се изтърколи старата година. Само да я избутаме някак до прага...

- Понеже е много възрастна вече – бръмка из потока на мислите ми Рона – на цели деветдесет! Та затова с Майк не можем да заминем никъде. Откога мечтаем да си пием шампанското на някой кораб, под слънцето на екзотична дестинация. Можем да си го позволим. Какво като е скъпо...

- Но нали говорим за семеен празник – пропява в невинна ария гласчето на новата колежка Мери Смит, вплетено в дисонанс с монолога на мисис Сойър – не е ли прекрасно, че ще можете да отбележите деветдесетата Коледа на майка ти заедно у дома?

- Именно! – натъртва ораторката. Рона е доктор на физическите науки и страхотно умее да казва „именно“ в контекста на всякакви комуникативни ситуации - По ирония на съдбата вчера получих честитка от сестра ми, която е женена в Швейцария, където буквално пише следното: „Най-сетне и свекърът ми си отиде от този свят, та и ние с Гунар да поживеем малко!“. Милосърдието трябва да е взаимен акт, скъпа! Радвам се, че бащата на Гунар го е разбрал и сега близките ми ще могат да осъществят мечтата ни да попътуват по света. Въпрос на време е, разбира се. И на търпение. Така го изисква доброто възпитание. Впрочем, ти колко даде за днешната благотворителна акция?

Изпръхналото от сутрешния мраз личице на Мери се осланява в сребърна бледност. Ръцете ѝ, изхлути от излинелите стари ръкавици вадят грижовно усукано, излиняло портмоне и раздрънкват оскъдното му съдържание пред физически неразградимите очи на Рона.

- Още не съм – въздъхва Новата – вчера изсипах почти всичко в дарителницата на моята църква, понеже пасторът ни разказа притчата за бедната вдовица, която дала последната си жълтица на храма. Аз неможах да последвам изцяло примера ѝ. Оставих си малко дребни за сандвича днес. Но какво пък! Няма да умра от глад, ако оставя парите си за една добра кауза, нали?

- Абсолютно – отсича компетентната ѝ събеседничка – благородството задължава! Пък и какво е за теб един ден без храна? Като те гледам как въртиш педалите на твоя велосипед три мили на отиване и три мили на връщане от училище, без да ти пука от мъглата и дъжда, направо ти завиждам за перфектната фигура, която си изваяла с тези упражнения. Самооо... не мислиш ли, че е време да смениш това шлиферче с нещо по-сезонно за декември?

Очите на Мери потъват в хлътналите си орбити като врабчета, подплашени от разсъскана котка.

- Всъщност – с безпомощна доверчивост отронва момичето – аз исках да те попитам дали би се съгласила да се присъединя към теб... в колата ти... за да идвам навреме сутрин... Срещу заплащане...Разбира се... Живея близо до къщата ти... Само за зимните месеци... Става студено... Понякога... се страхувам... че може да е прекалено хлъзгаво... и няма да успявам да идвам дотук... с велосипеда.

Унижението смачква девойчето в неразгадаема за един доктор на физическите науки субстанция от сдъвкани думи и шушулкови кичури. Имам чувството, че физиономията на Рона в този момент би издържала и удар от парен чук, без това изобщо да попречи на добронамереното ѝ изражение.

- Предлагаш ми да те карам с колата си на работа, така ли? – формулира в стегнато изречение Водещата на диалога.

С невидимо кимване, Мери се доубива пред нея:

- Само за зимата – почти по телепатия добавя тя.

- Ооооо, няма да стане – тържествено разсича надеждите и Рона – Аз тръгвам толкова рано, че ти едва ли би искала да нарушиш дневния си режим, заради моята натоварена програма.

Шоколадовите станиолчета от тавана заискряват като скалпели след дезинфекция. Всичко е толкова коледно, че ми иде да натикам Рона в чувал и да я предоставя на романтичния ѝ съпруг като свръхбагаж за круиз в неизвестна екзотична посока. Проклетата ми балканска уста, затъпкана със захаросани курабийки, зейва за кой ли път в полза на добрия персонаж:

- Аз ще те карам на работа! Не искам никакви пари! Ако се скапваш с този велосипед и през пролетта ще те карам. Може и през лятото...
ххх
Уютното мъркане на парното в колата ми стопля душите ни под облаци пара и дъжд. Мери дискретно се отпуска на облегалката. Левият ѝ клепач се излюпва в утрото с комарена грация, още гъделичкана от съня.

- Всъщност, вие българите, сте много добри хора – пропява с известно удивление момичето – четох по пресата какви ли не гадости за вас. Никога няма да ги повярвам.

- Какво ти пука за пресата – надувам сидито на група „Булгара“ аз – срещай се с повече живи и тогава съди за тях. Останалото еее...

- Коледна книжка от Рона? – смее се Мери, развеселена от сепването ми – Знаеш ли, че тя ми подари детска книжка с картинки за рождеството на Иисус, за да си я чета в свободното време. Много сладко, не мислиш ли? Благородството задължавало, каза тя. Колко мило!

- Именно – допълвам аз с най-изискания си британски акцент – именно, скъпа! Ти и аз още не сме дорасли за тези неща. Стига ни само да посрещаме рождеството на новия ден в топлото купе на колата ми. На път за работа. И на безопасна дистанция от студа на животоизсмукващите педали!


Здравка Владова-Момчева

Извинявай, че НЕ те помислих за българка!

Мишел Моро озарява офисната ни куртоазия с фриволно френско присъствие. По миниатюрното и личице прелива южно кокетство, а тежките английски фрази шумят като шампанско в балонените и шеги. Всички тайно ги обожаваме. Под маската на възпитано снизхождение, разбира се. И стоическа завист пред лекотата, с която животът преминава през черешовата и плът. Като някакъв нахален юни, безпардонно прередил останалите си единадесет събратя от годината и изпълнил тоалета и с розова пяна. Афродита, родена от водите на Ламанша, току пред студените пясъци на скептичния британски бряг.

- И когато решите да поиграете петанк/ игра с метални топки/, не забравяйте, че се докосвате до една древна провансалска традиция. Чаааак от осми век, когато дедите ми не са имали шанса да популяризират забавленията си пред англичани.

Измиганата светкавица изпод шанелския клепач на Мишел е предназначена за мен, а грациозно търкулнатия портокал към стола на мистър Стрикт, оставя съскава следа сред пуританските ни шушукания. Атаката, както винаги, го сварва неподготвен в усещането му за Жена. Дългогодишната ми приятелка го смущава като пролет, погъделичкала корените на пън. Вълнението прави неуспешен опит да избие в цъфтежи по плесенните му бузи, но бичът на самообладанието шибва червенината обратно. В неясните дълбини на непромокаемите му разбирания.

- И какъв е смисълът от тази игра – впива нокът в кората на портокала мистър Стрикт - френските забавления не включват ли победители и победени? Или удоволствието за вас е ненаказано от правила, както усещам...

Жлъчната горчивка на забележката облекчава донякъде болезнените британски притеснения, че французойката може и този път да победи в безогледно изтъркаляното си предизвикателство. Тънка въздишка, като мъгла, раздипля затъмнение над континенталния проблясък.

- Има правила, разбира се – не се предава Мишел – но във френските забавления дори и загубилите получават награда!

- И каква е тя? – с еректирало ехидство контрира мистър Стрикт.

- Победеният... задължително трябва публично да целуне голото дупе на Фани – лошото момиче на селото. Лошите момичета не носят бельо, нали знаете? Обзалагам се, че и в Англия е така. Нищо, че модните тенденции достигат по-късно до Острова!

Разпадането на една общност, колкото и малобройна да е тя, понякога трае частица от секундата. След неподправената искреност на Мишел, в офиса остава празно пространство. Като след анихилиране на частици във вакуум. Само аз устоявам на масовостта. Нали съм си частен Балкан. И непукиствам по свои закони.

- Не разбирам какво толкова казах – чурулика приятелката ми – как пък никой не попита каква е наградата за победителя!

- Тук откритото любопитство е табу – философски отбелязвам аз, надвесена над арт деко огледалце в първа козметична корекция за деня – ние от Континента сме друга легенда. Няма да оставим на мира разказвача, докато не разберем как свършва приказката.

- Ние да! – възкликва Мишел – Впрочем, вече шест години работим заедно и никога не намерих време да те попитам точно от коя част на Континента идваш ти? Сякаш Франция ни е обсебила и извън нея Европа не съществува.

- За мен съществува – усмихвам се носталгично аз – защото съм българка и често сънувам сините планини на родината си.

Изумлението в перленосивите очи на французойката граничи с кретенизъм. Сякаш внезапно поразяване на жизнените и функции от неизвестен за науката бацил, е пресякло мисълта и наполовина. Мумифицирането вследствие на изненада е било неизвестно на древните египтяни. В двадесет и първи век съобщението, че си българин, очевидно, е по-силно от всякакви езотерични парализи.

- Никога не бих и помислила, че си такаква! Извинявай – усеща се със закъснение Мишел – искам да кажа, чееее... българките ннне са като теб. Те са едни такива... с дехидратирани коси и...

Магнитите имат способността и да отблъскват. Понякога на светлинни години далеч. Даже назад във времето. Където прабаба ми, презвитера Ангелина, осъмвала над дървеното корито докато измие косата си. Че била дълга до земята. И толкова лъскава, и дебела, щото като си сплитала плитките, връзвала с тях разхлабения си пояс. Веднъж, един софийски министър, като минал през Йовковци я видял. И тъй си глътнал граматиката от тия нейни коси, че и вързал пендара. За спомен и гордост на соя и...

- Скъпа, скъпа, чуваш ли ме – писука разстроената Мишел – защо така се вкамени? Много съжалявам, че те обидих. Ок, какво като си българка! Косата ти е в перфектна кондиция! Тъкмо исках да те попитам какви балсами и маски ползваш за нея, защото постигаш потресаващ ефект!

- Мас и газ – с отвъден глас, разцепващ дървеното корито на презвитерата, отвръщам аз – само мас и газ оправят положението! Теглиш ли им кибрита, се пържиш до пълно дехидратиране. Ама лиснеш ли ги през Европа, чак до Острова стигаш и лъщиш като пендара за спомен и гордост на соя си!


Здравка Владова-Момчева

И ако ще ме срамите, по-добре не се връщайте!/На Йордан Димитров/

Една арбанашка градина рони суха мушкатова кръв. Превръща я в лятна хартия – тъничка и шумлива като спомен за писма. Недовършени, в недостига на дъждовно мастило. Неизпратени, поради липсващи адреси. И забравени, след помитащата скорост на живота. Чак до безкрайната права в смъртта.

- Тези борове ги посях от атонски шишарки. За мен, за жената, за сина и за внука. Да растат нагоре, дорде пробият небесата! – казва Йордан Димитров, сборен със сушата, чиито плевели спъват стъпките ни по жежките петолиния на августовската симфония. – Жена ми я няма вече, а пък нейната ела най-високо стърчи. Да пипне Господа иска. Че да му спомни за живите долу.

Потънала до глезените в йовковски здравец, отприщен на воля в стръмния двор, опитвам да настроя душата си, отвикнала от човешка хармония. Защото в усилното преследване на българщина, все по-често буксувам в еднаквост. Същи са ми хората и техните страсти. Също е времето - отворен хладилник с опаковани ситости. Време да ядеш и време да забравяш. Имало ли е друго време?

- Навремето, туй място беше бунището на Арбанаси. Пък аз исках да си строя къща. Сам! Тука ще е, рекох на булката и запретнах ръкави. Чистя и хвърлям зад гърба си. Седем самосвала с мръсотии наринах, че да ми светне напреде земя за градеж. Човек може и след боклука да се посади! Да вкореняваш достойнство не е лесна работа!

Тайната мисъл за успешно интервю с Йордан Димитров, един от най-изявените музейни и културни дейци в региона, достолепен в осемдесетата година от своя живот, ме гризва нетърпеливо с отработен, ловджийски инстинкт. Ще стане хубава юбилейна страница. Заслужен финал на...

- Краят, всъщност, няма значение! – чете мислите ми той - Важното е да не посрамиш началото си. Щото всяко начало е посока за теб и децата ти. Продължението направо или накриво е въпрос на личен избор!

Моят домакин ме стрелва с умен и знаещ поглед:

- Ела сега да ти покажа къщата. Мястото, където избрах да остана. Заключвам се между тия дебели арбанашки стени и съм си... в моята България!

В медийно-покварената ми душица изцъркват тънички ликувания. Ще стане страхотно интервю! С него ще разбия еднаквостта и ще се върна в своята орбита.

- После ще пием по ракия. Със салата, дето само аз мога да я правя. Пък ако обичаш и шкембе чорба, попаднала си на вярното място. Има да ме поменуваш още дълго...

Преминавам през стаите на сглъхналата къща като питаща дума, преписвана от хроника в хроника. Личното вграждане в живота, така, както си го е представял Йордан Димитров, се сбъдва пред смаяните ми очи. Икони и картини, старинни оръжия, дърво, метал и багри. Достойно есть за щастливец, който не се е изплашил да иска и получава своето в името на духа.

- Тука е библиотеката. Моята светая светих. В нея пазя... Македония. Цялата. С кървищата и славата и. Ама на кой ли ще я завещая някой ден?

Зад плътно спуснатите завеси въздухът е сякаш забранен. Електрически сумрак призрачно витае над претъпкани рафтове с книги. Толкова е тихо, че мислите секват пред светотатството да излъчват въпроси. Смъртта на една романтична идея също може да има свое битие в безконечното мълчание на онези, които са я забравили.

- Хайде да пием по ракия – делнично нарушава стъписването поривистият домакин – и тогава ще ти разкажа за за войводата Радон Тодев.

- За кого?! – гръмвам се аз – Кой е този човек? Мислех, че ще си говорим за тебе...

- Че да не съм те извикал да ме питаш за мене – пали на четвърт огненият ми събеседник – аз на всеки разказвам за Радона. Щото инак няма да има и памет за него. В учебниците е трябвало да го пишат, в учебницитеее... Кой ще я поменува тая Македония, ако ги нямаше българите да умират за истината и?

В стъклена чаша пред мен прелива течното злато на омиротворяваща ракия. Като ручей от предците, изтлели в горещата кръв на опияняващи плодове. Отломките от несбъднатото ми интервю жалко потракват в безпомощни думи, с които само искам да окуража моя приятел да не спира да разказва.

- Той бил учител – съдбовно запечатва началото Йордан Димитров – също като теб. И не съвсем. Имал дух да покрие България от изгрев до заник. И като дошло време да се мисли за своите, не му се опряла дори и смъртта. Щото я знаел вече и я чакал. Та затуй отишъл със седемдесет души чета при попа и рекъл, „тъй и тъй, отче, да земеш да ни опееш приживе“. „Ама как да направя такова нещо, бе даскале, живи хора опяват ли се на умряло?“, викнал свещеникът. „Опяват се отче, опяват се! Аз си знам, че до утре вечер всинца ще сме при Господа. Бива ли да ни оставиш неизпратени, христиени хора, както си му е редът?“

Насълзеният разказвач отривисто отлива кървава капка ракия за Бог да прости. Несъзнателно следвам и аз, изтръгната от еднаквостта, ожарена в неистовото жертвоприношение на българщината.

- Таз, последната глътка си я пийни – наставя моят приятел – най-много сгрява душата. Туря печат на спомена! И като ги опял попът, те отишли в Годлевския балкан, на местността „Света Богородица“. Божията майка да ги приюти. Че да им е по лесно да си идат от майките си... Разложките села пазели. Да преминат у българско сичките, дето си го милеят...

- По-нататък, какво станало по-нататък? – почти наум изхлипвам своя въпрос.

- Шестотин души турски аскер ги обградили. Били се що се били, та спасили разложчани. Ама до последния човек загинала четата. Не е опявал попът напразно.

Йордан Димитров ме поглежда със сърдито умиление:

- Аз тъй викам на младите – ходете си по своя път, правете що ще правите, ама ако ще срамите майка България и мене в нея, по-добре не се връщайте!

xхх
Вечерта настила ядрена жега по тихата арбанашка улица. Мракът съскаво ме превзема с шепот от песен:

... ой горо, море, зелена,
Радон от гробо излазе,
откача пушка от боро,
препасва сабя френджия,
намета чепе комитско,
по гори броди самотен,
чичо си Благо да траси...

Все още незнам кой точно е моят път. И какво ли ще правя в това безродно време. Но като се върна у дома, първо на теб ще разкажа приятелю Йордане. Че не съм те посрамила. Нито пък майка България. Обещавам.


Здравка Владова-Момчева

Световен стриптийз

Забелязвате ли как в тия, последните дни, светът си умира да се разсъблича?И как, подир поредните му стриптийз - изпълнения в оцъклените небеса изхвърчават мечтите ви, подобно бикини, издухани от телта с пресушените ви надежди? Над тях куфеят рокаджийските ветрове на промените, развели перуките на натрапени щастия, изпод които,в прожекторното слънце, лъсват плешивите истини на 21 век: Колкото по-голи, толкова по-еднакви! Колкото по-еднакви, толкова по- заменими! Колкото по-заменими, толкова по-незначими!

Колкото-толкова! Важното е, че светът се е превърнал в Стриптийз -Бар, където можеш да се разпердушиниш духом, без да се притесняваш, че ще бъдеш забелязан от някого. Защото на съседния пилон, извисен като път към успеха, също се ветрее нещо снежно и ефирно, та от долния кат на личната ти засилка нагоре, не е ясно това нечия безсмъртна душа ли е или просто бяло знаме за абдикация. И този, дето пъхти на кръгове край съседния пилон на щастието, защо така адски прилича на теб и те повтаря до безкрайност? Той ти ли си, или приликите с действителни лица и събития са случайни?

Мисля ги тия ми ти работи, защото днес, в поредното задръстване, по погрешка отклоних поглед встрани от колоната и знаете ли кого видях? Себе си! Размножена в престилка, в ръката с яйце, да пържа дни, и любови, и дати! Цяла редица от къщи с лъскави прозорци, зад които аз готвех живота си. Подправен с балкански билки, пикантни глобални сосове и екологично чиста сол. Крадната от сушилнята за сълзи, чрез която се захранва нуждата от дезинфектанти за тоалетните на Световния Стриптийз.

Ама, ние, българите, сме виновни за това положение, щото сме като термити. Нали така ни обяснява ОТровната, пардон, ОСтровната преса? Дойдем тука и почваме да помитаме – тва улици, офиси, частни къщи и прочие. Метем и хвърляме мръсотия отгоре си, та колкото по-чисто става за местните, толкова по-църни се облещваме ние! Ей на, в супермаркета гледам едни тъмни българоговорящи субекти как омитат щанда с рибните консерви! Крива ламаринка не остана! Абе, чакайте, бе! Нямате ли грам милост към ближния, ако и да ви е чужд?! Амче нали ще го вкарате в разходи – да купува телешко, свински пържоли и кайма, като не му давате шанс да се тъпче с риба тон от консерва! Знаете ли колко са вредни за холестерола на консуматорите гореизброените меса! Като искате да сте на диета, стойте си у дома, на Балкана! Хем риба ще си ловите, когато ви кефне, хем няма да ви търсят отговорност, че тласкате Запада към световен стриптийз чрез финансово оголяване.

Чудя се и аз как да ви защитя, че да не се излагаме пред чужденците. По цели нощи мисля разни варианти за пренасочване на вината в друга национална посока. Щото ние сме малък народ и като се очерним съвсем, много е вероятно вече никой да не ни разпознава сред екзотичните цветни пришълци, на които им се полагат както помощи, така и забвение. Ами с какво ще изпъкнем тогава? Отиде ни антирекламата на кино и айде пак неизвестност, и пак стриптийз в глобално затъмнение, гдето кой кого е видял и кой кого е докопал в сумрака, се оказва пълна загадка за световните медии, захвърлили диоптрите си във въртопа на поголовното всеобщо събличане. Не може така! Трябва ни слава, за да се помни и знае, че и ний сме дали нещи на светЪТ! Затова, като порових, порових из културното ни наследство, стигнах до извода, че засега са ни останали саде едните му идеи, дето нито пари струват, нито искат ядене и пиене, а пък на всичкото отгоре посочват Истинския Причинител на Световния Стриптийз:

- Американците са виновни! – споделих подозренята си с един Руски Брат, нагнезден на Острова с намерение да се голи по правилата – те измислиха Стриптийза! Качват те на една маса и ти махаш ли махаш дрешки над главата си, дорде останеш както те е майка родила. Вееш последните знамена на достойнството, пък те ти пускат музика, че да не изоставаш от ритъма на глобалния прогрес.

Рекнах си го, олекна ми и отидох да спя, спокойна, че съм предала размисъла нататък. Големият Брат няма как да не разбере страданията на малкия. Ще се погрижи. Ще защити!

Добре, ама какво беше смайването ми на другия ден, като получих възмутено телефонно обаждане от Батюшката. Разказа ми Той, как се прибрал в квартирата еротично размечтан и накарал жена си да скочи на табуретката под игривите звуци на една частушка, за да се поразхвърля. Като запльокали ония ми ти разголени сланини – тплъ, тплъ, тплъ – и стриптийз, и табуретка изпращели от ужас!

- Пфу, какая гадость придумали эти американцы! – заключи Големият и ме уведоми, че предпочита да потъне в малките радости на оцеляването.

Придумали, придумали, умислих се аз, ама ние сме тези дето се измечтахме, изпосъблякохме и изработихме. Сега не ни остава нищо друго, освен да се изпренадяваме отново да срещнем душите си в Стриптийз-Бара, за да ни облекат и стоплят. Че иде зима. И пак ще вдигат сметките за тока...


Здравка Владова-Момчева