My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

 [hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Monday 18 January 2021

Шоколад и Мляко

Чували ли сте как се карат Шоколад и Мляко? И аз не бях. То много работи не бях чувала и виждала преди проклетата пандемия, но тогава вярвах, че животът тече по план. Личния ми план. От гуд морнинг до гуд найт, а помежду, надиплени като брюкселски дантели, се плетяха всичките ми там намерения, успехи, блясъци, шепоти и мъдрости, захаросани в правилата на предишния световен ред. Ако сте го забравили вече, само ще ви припомня, че той беше глобален. Твърдеше се, че зачита човешките свободи и увлича горещите глави в обществото да се борят за всевъзможни равенства между мъже и жени, хетеро и хомо, черни и бели, и други подобни планетарни патърдии.

Обаче, настъпи Ковидната ера и светът се смрази в страхотия. Първо изчезнаха половината лица на хората и над маските останаха да искрят само ужасени очи. После настъпи мълчанието. Няколкомесечно. Тежко. Размазващо мълчание. Мълчание, сред което всеки звук, пронизал тишината, се усеща като тръпка преди възкресение или апокалипсис. Това сте го чували повече от ясно, нали? Сигурна съм, че знаете за какво ви говоря.

Обаче, точно тогава чух как се скараха Шоколадът и Млякото, тоест Каролин и Джон, черната Ева и белият Адам от квартала ни. Спокс. Съседи са ми. Нямам намерение да ви разказвам библейски истории, макар че за миг се изкуших. В момента реалността ме вълнува повече от мистиката, щото е екшън, който рядко се разиграва на открито. Та, Каролин и Джон са две стари гаджета, тя черна, той бял, които обитават къщата отдясно. Доколкото знам, водят редовен английски живот, отглеждат една тъпа и една умна котка и от години озадачават почтените клюкари в махалата, какъв точно и се пада той на нея? Любовник или градинар? Понеже, Джон като се развихри да подстригва храсти, да изтърбушва гаража, да мъкне саксии и да намества гномчета и механични кукувици в задния им двор, цялото пенсионерство наоколо занемява! По-скоро занемяваше. То сега никой не смее да мръдне зад пердето си, камо ли да задава такива екзистенциални въпроси. За да поясня, мисля че той изпълнява и двете роли с подобаващи виртуозни превъплъщения и в името на всеобщия ни квартален сеир, смея да твърдя, че никого не е застрашил с тази си социална двуличност. Пък какво ли и друго да кажа, след като човекът напълно добронамерено и безплатно от години подстригва храстите и пред моята къща, и ми пожелава гуд дей, дори по време на проклетата пандемия, макар и само с ужасено примигване. Тайно от всички наричам Каролин – Шоколад, а Джон – Мляко, защото никога през живота си не съм виждала някой толкова черен и друг толкова бял. Тя е като кръгла какаова бисквита “Oreo”, потопена в айрана на погледа му. Поезия, която винаги ме е държала в дистанцирана симпатия към тях двамата, откакто се заселиха тук.

Обаче, днес Шоколадът и Млякото се скараха, а крясъкът от този скандал разпра небесата и над улицата ни плисна пороен дъжд.

Подреждах си библиотеката, защото старомодният допир до книги ме успокоява. Обичам мириса на хартия и безразборния лов на изречения. Хващам ги в движение, докато разлиствам заглавията, а те ми се оставят като мъдри риби, изплували от потока на нечие гениално съзнание :

„Неотседнал още конят доралия и заудря порти непознат делия…“и тогава „ Тодора подкладе огъня и картофите се подгониха в тенджерата“, а „стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра, ту се възвишаваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана“. Яворов, Каралийчев и Йовков. Трябва ми реплика. Просто да ги завържа в диалог и ще бъда напълно щастлива.

- Не, не не! Не можеш да си тръгнеш просто така! Ами аз? Ами котките ни? Какво ще стане с Митънс и Блосъм? О не можеш да вземеш Блосъм! Тя не е свикнала да живее в провинцията! Има чувствителен стомах и …

На ми реплика!Надничам през отворения прозорец, защото навън е такава пролетна зима, че на човек не му остава нищо друго, освен да се заблуждава доброволно колко скоро ще изгрее слънце и на неговата улица. Нагоре се вие прекрасна бреза – сякаш въплъщение на митологемата за Световното дърво – медиатор между човешкия и Божествения свят. В корените му, свит на удушително кълбо невидимо обитава Змеят и злорадо се присмива на една проста човешка драма. По дяволите! Академизмът ме е превзел! От тези онлайн уроци по литература съвсем съм отвикнала от обикновени клюкарски възприятия! Искам …

- Искам да си отида у дома, разбираш ли – раздира тишината Джон – в Корнуел! Там хълмовете са вечно зелени, на морето не му пука ваксиниран ли съм или не, а къщата ми пустее и обраства в трева, защото мен ме няма! Няма ме! И тук вече ме няма! Не издържам повече. Скачай в колата ако искаш. Но аз не желая да остана…

И набуха в багажника два стари куфара.

- Махай се – надскача го с няколко децибела Каролин – изчезвай! Бягай! Страхливец! Заври се в темерутската си свобода! Хвърли си маската в шибания океан. Не се ваксинирай! Неандерталец! Дивак! Аутсайдер! Толкова години не успях да те цивилизовам да следваш правилата и да бъдеш истински англичанин!

Джон натиска газта, както ми се струва, до ламарината. Гумите изсвистяват. Аудито му буквално отлепя до края на улицата. После свирепо набива спирачки и с хъс се завръща на заден ход :

- Ти затова ли през лятото се мажеш с крем против изгаряне, а – изгърмява той през отворения прозорец – щото си цивилизована англичанка, така ли? Я се виж в огледалото и после ми говори!

- Black lives matter бе идиот – врясвам аз през прозореца и показвам цялото си лице. Без маска. Понеже преди Ковидната ера, бях защитничка на всякакви човешки права. И още съм! Прекрасно е, че имам шанса да се изявя както в доброто старо време. Каролин ме поглежда с очи като преливащи язовири. Той ми насочва среден пръст и бỳчи с него витите гранки на Световното дърво. То потреперва. На мен не ми пука обаче, щото поради локдауна съм заключена у дома. Колата потегля с изстрел от бяс.

- Натиках Блосъм в куфарааа – заглъхва гласът на Джон – ама ще я извадя когато …

Каролин хлипа. Пребледнява до цвят капучино. Ето какво се получава като се скарат Шоколад и Мляко. Ненавиждам капучино. Прилошава ми от него. Предпочитам чай.

- Ела до оградата в задния двор – шепна заговорнически през прозореца – не искам кокошките от махалата да злорадстват, че си допуснала градинарят да ти открадне котката! Извинявай за балканската лексика. Човек като остане твърде дълго под карантина започва да губи английското в себе си.

- Добре – смирено се съгласява съседката ми – искаш ли да изпием по един чай? Но всяка ще си го приготви у тях и ще си пие нейния чай. Да не се заразим.

Съгласна съм на всичко. За всеки случай си вземам и маската. Навън свежият студ скептично ръси залеза като оранжево брашно по унилите покриви. Каролин плаче. Мълча и мигам. И на мен ми е тъпо, щото сега няма кой да подстригва храстите пред къщата ми.

- Каролин – питам с възможно най-възпитана интонация – ти наистина ли се мажеш през лятото с крем против изгаряне?

- Да – чистосърдечно отвръща тя – даже имах намерение да те посъветвам и ти да го правиш. Бяла си като мляко. Обзалагам се, че е много лесно да изгориш.

- И … защо… се … мажеш – на пресекулки продължавам аз.

- За да не стана още по-черна – избухва Каролин – страхувах се Джон да не ме подмине някой път в тъмнината.

Хилим се до припадък, а сълзите ни капят в горещия чай. Шоколад и Мляко. Ето че могат и да си поговорят.

- Смрачава се – казва Каролин – хайде да се прибираме. Нямам идея как ще заспя без Джон и Блосъм. Ти практикуваш ли някаква техника на заспиване?

- Да – казвам и аз – точно срещу мене, в спалнята има една малка картина. Нарисува я някога дъщеря ми в оранжево и слънчево-жълто. Една улица, която и двете обичаме. Винаги мислено тръгвам по нея и когато се събудя на другия ден отново съм тук.

- Снимай и ми я изпрати по месинджър, моля те – усмихва се Шоколадът – а утре на същото място и по същото време ще ти кажа дали твоята улица е спасила и мен.

- Добре – кима Млякото – опитай. Но не забравяй, че по тази улица не се ходи с маска и никакви кремове против изгаряне не могат да те предпазят от нейното слънце…

Тръгваме си. Всяка зад прага си с обща улица за из път. Шоколад и Мляко. Само да се науча да си подстригвам храстите пред къщата и хармонията на карантинния свят ще бъде напълно възстановена. Обхваща ме оптимизъм до прилошаване, все едно съм изпила чаша капучино на екс.


Здравка Владова-Момчева
Публикувано от в

No comments:

Post a Comment

Subscribe to: Post Comments (Atom)