My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[hide]
Моята истинска автобиография е едно трудно пътуване към себе си, към моята лична България и към изстраданата ми отвореност за света.
Родена съм във Велико Търново преди 40 години и сега разбирам, че това е бил първият знак за страхотната творческа енергия, която винаги ме е съпътствала. Древността извира в този град. Невидимата му виталност може да се усети само чрез скритите кодове на кръвта и онова необяснимо самочувствие, което винаги ме е държало над повърхността на битието.
Търново за мен е светлина в историята и една жива картина. От нея се е отделил самотният ми силует, за да поеме в посоката на отредените ми изпитания, отнасяйки със себе си частица от колективната душа на предците.
Усещането за принадлежност и предишност беляза младежките ми години с духовно скиталчество сред руините на Царевец и прашните калдъръми на улица Гурко. Всички шумове и аромати са запечатани в съзнанието ми.Няма сила на света, която да ме накара да повярвам в друга версия за себе си, освен че съм търновка.
Любовта към родното винаги ме е водила и в друга посока, Към корените на родовото ми начало, към неповторимата красота на Елена и Бадевци- духовните начала на предците ми и най- устойчивите опори на моя светоглед . Там се е родил моят дух много преди появата ми в света. Там са покълнали моите истини, които са ме превърнали в това, което съм днес- една българка с очи, отворени за различността на света и сърце, вкоренено в дома, в огнището на българщината.
Присъствието на родителите ми е другото силно начало на моя живот. Те са моите здрави корени и алфата на духа ми. Първата голяма любов към всичко родно. От майка си съм взела усета към красотата на мига, чувството за неповторимост на момента, който може да бъде задържан единствено в стих. От баща си наследих страстта към неизменните неща – факти, дати, спомени. Той ме научи, че мимолетността на живота е само повърхност, под която се крие непрестанното му повторение. Тези двама души формираха България на детството ми. Там тя е бяла и уютна като къща, с медено слънце и тежки болярски есени, налети с кехлибар и червени лозници. Дълго не исках да я напусна, тя беше моят рай, преди себеизгнанието, преди първата одисеевска стъпка по личния ми път.
Съпругът ми Красимир привнесе динамика в моя свят. Той ми внуши разбирането, че всичко е възможно, стига безмълвно и упорито да преследваш мечтата си. Неговият път чертаеше далечни хоризонти, но той искаше да продължава напред заедно с мен. Така се сплавихме в класическо цяло, малко старомодно, рядко срещано днес, но истинско и досега. Двамата открихме чара на нашата студентска София, с лекциите в университета, претъпканите кафенета, театрите и денонощното безсъние на Студентския град. Някаква вдъхновена амбиция изпълваше плановете ни за бъдещето. Тя беше по-скоро една надежда, че ще постигнем всичко сами, че сме достатъчно подготвени да се справим с обстоятелствата и непрактичното си безпаричие. Самонадеяността понякога е полезна – тя е защитната броня на младостта.
Дъщеря ни Пламена се роди, за да ни научи как да преосмисляме любовта. Тя е нашето благословение и помъдряване пред неоспоримата логика на живота. Чрез нея получихме силата да се борим, да продължаваме напред, да се противопоставяме на слабостите си в изпитанието да бъдем родители.
Така открих друга истина за човешкото битие – децата са вторият шанс на възрастните да бъдат отново невинни и добри.
Тази идея ми помогна в избора на професия. След като завърших Българска филология в Софийския университет, започнах работа като учителка по български език и литература в Националната Природо-Математическа гимназия „ Академик Любомир Чакалов” в София, сега лицей към Софийския университет. Исках да работя с млади хора, да усещам техния ритъм на порастване, да допринасям познание за техните души. Щастлива съм, че го направих. Моите ученици бяха достойни българи – толкова различни, умни, съмняващи се, откриващи, доверчиви. Надявах се да ги науча да летят в своята си посока, да не се страхуват да заявяват себе си. Веднъж поставих като тема за класна работа една латинска поговорка – „Uve benne, uve patria” – „Където ми е добре, там ми е родината”. Докато обяснявах провокацията на заглавието, дадох пример с едно свое усещане. Казах, че никога не мога да бъда напълно щастлива, ако не усещам Царевец на един километър зад гърба си. Тогава разбрах, че Търново ме вика да се завърна. Месец по-късно вече работех в Хуманитарната гимназия „Свети, Свети Кирил и Методий” в родния си град. Красимир ме подкрепи. И той като мен е търновец до мозъка на костите си.
У дома събрах стиховете за първата си поетична книга – „Преображения” (1999). Пишех от четиринадестгодишна. Сътворяването в слово винаги е било по-силно от мен. То е най-яркото изражение на личността ми, а думите са моите най-добри приятели. Те никога не са ме предавали. Те са чиста енергия и материализирано вдъхновение, в което душата ми открива своята вечност.
Любопитството да експериментирам с възможностите на езика ме накара да науча английски. Отдавна вярвах в една своя идея, че поезията има различни духовни измерения според традициите на езика, на който е създадена. Така написах двуезичната стихосбирка „These Simple Things/Тези прости неща” (2000), която заедно с третата ми поетична колекция „Дете, и жена, и пророчица”, издадена през същата година станаха част от културната програма на правителството „Българският Великден”.
Стремежът ми към импулсите на миналото и заличената родова памет ме поведе в друга посока. В продължение на три години прекарвах летните ваканции в село Бадевци – в сърцето на Еленския Балкан, в къщата на предците ми. Там ми хрумна сюжетът на „Вървище” (2002) – моят първи роман, който написах с голяма любов към езика като национално богатство и изражение на човешките характери. Получи се книга без нито една авторска дума, защото в пет монологични типажа аз успях да представя идеята си за Пътя – като историческа реалност (Виа Траяна) и философско измерение на личния избор. Нарекох „Вървище” роман на гледните точки, осъзнавайки, че истината за живота никога не е еднозначна, че авторски права за нея няма.
Тъй като посветих книгата на Еленския край, с помощта на видния краевед Христо Медникаров представихме романа за местната общественост в комплекс „Даскалоливница”, като организирахме и благотворителна разпродажба на изданието в подкрепа на реставрационните работи по църквата „ Успение Богородично”, четвъртия по големина християнски храм на Балканите , построен в миналото с доброволния труд на еленчани.
Междувременно моят личен път вече ме беше отвел извън България. Съпругът ми, компютърен експерт, започна работа в Англия. Глобализацията вече заличаваше граници и идентичности. Пътувайки към тази неизвестна за мене страна, запазих в съзнанието си един стих, който никога досега не съм записвала. Ето го за пръв път на белия лист:
„Българийо, земя на коренища.
Каква е тази твоя орисия,
да бъдеш все красиво пепелище
и вечно да се молиш за Месия!”

Тогава, преди осем години, в мен се бореха разочарованието, надеждата и любовта към страната ми.
Пристигнах в Обединеното Кралство без особени очаквания, подчинявайки се на обстоятелствата. Не вярвах, че тази страна има с какво да ме очарова. Така започна едно бавно, по английски безмълвно опознаване на Великобритания, което сигурно ще продължи докато съм жива. Животът тук ме изненада с голямото предизвикателство да бъдеш чужденец. Това е шанс за себедоказване, заличаване на комплекси и предразсъдъци, отворена врата към приемане на доброто от непознатия за нас, балканците, манталитет.
Англия ми даде възможността да пътувам, да опознавам и Европа, да получа една по-космополитна гледна точка към България.
Не преставах да пиша. В продължение на година работих като кореспондент за вестник „Арт форум” на издателство ПАН ВТ, списвайки рубриката „Англия – портет на една страна в началото на 21 век”. Беше увлекателно и откривателско преживяване. Срещнах много и интересни хора, като например господин Марк Ле Фаню – Генерален секретар на Съюза на Британските писатели, посетих невероятно красиви места, усетих пулса на истинската Англия. Когато вестникът престана да съществува по финансови причини, насочих вниманието си към друг тип изяви, свързани с писане. Станах член на Британското поетическо общество и международния съюз на творците – „Творци без граници” (“Artists Without Frontiers”). Като сътрудник на едноименното им он-лайн списание за култура започнах да работя по проект за представяне на български представители от всички области на изкуството, родом от Велико Тъново и Еленския край – художници, поети, писатели, краеведи. Така читателите по света узнаха за работата на талантливи хора като Христо Керин – носител на международна награда за екс либрис, Италия 2003, Христо Медникаров – поет и изтънчен познавач на възрожденския балкански дух, професор Николай Овчаров – откривателят на Перперикон. Моето блиц-интервю със Снежина Мечева, директорка на Българското училище към посолството в Лондон и Роджър Хюмс, американски поет и издател на най-голямата кибер антология за световна поезия „Други гласове” (“Other Voices”), на тема „Важността да бъдеш космополит” и до ден днешен е на първа страница на списанието. Гордея се, че бях поканена и участвах с поетични творби в гореспоменатата антология, а също, че съм единствената българка с публикация в друго престижно американско издание за поезия – антологията „Интернационален Урожай” (“Harvest International”).
Последваха нови покани за международни поетични изяви, които включват участието ми с поезия в списание '' Частен свидетел'' ( ''Private Witness”), Италия, където бяха поместени мои стихотворения на български и английски език, а самото издание беше разпространено в Европа, Англия, Канада и Америка. По любезното предложение на главния редактор на списанието, Джан Паоло Гуеррини, бях включена в проект за превод на български на негова поетична творба, осъществен на всички европейски езици и излъчен във филмов вариант по Интернет.
През 2007 година бях щастлива да разбера, че моето интервю на английски език с търновския художник- иконописец Венцислав Щърков, включено в самостоятелния му творчески албум запознаващ международната публика с изкуството на иконописта, е публикувано в Южна Корея, заедно с други материали в книга под заглавие ''Прозорец към Рая'' ( “Window to Heaven”).

Така не преставам да работя за България по единствения начин, който мога – писането.
Моята най- голяма радост, която отчитам като успех за голямата културна стойност на страната ми е завоюването на първото място в конкурса „Танц с думи” ( “Dance with Words”) на канадското издателство Палабрас Прес (Palabras Press), под патронажа на госпожа Марго Ван Слуйтман- видна поетеса, издателка, телевизионна и радиоводеща на предавания за поезия в Канада. Горда съм, че моето стихотворение ‘Песента на Орфей’ (“The Song of Orpheus”) не само победи всички участници от 60 страни, които се състезаваха в конкурса, но и осигури популяризирането на България и нейния език в четенията по канадското радио и телевизия, а по- късно и чрез първото издание на стихосбирката ‘Тракийско съкровище” („Thracian treasure”) на английски и български език в Канада.
Щастлива съм, че книгата беше издадена и в страната ми, беше представена на три премиери - в София , българското посолство в Лондон и като спектакъл в театър Табернакъл а също така, показана в една от телевизионните продукции на сателитен канал ТВ България – ‘Неносталгично’.
Вярвам, че след духовната среща с моята поезия българските читатели са видели себе си като наследници на една уникална култура, с която имат пълното право да се гордеят. Надявам се да са разбрали основното послание на книгата, че митологията е единственият начин да бъдем в контакт с колективната душа на античното минало, а останалото е едно безкрайно повторение на на неговата възраждаща енергия, преродена в кръговрата на живото слово. Удовлетворена съм, че моят начин на мислене беше разбран от чуждестранното жури и искрено се надявам, той да е бил почувстван и от моите сънародници.

Искам да продължавам напред с моята България на духа, с поезията и прозата, вдъхновени от нея, защото моето истинско призвание е да пиша. Пожелавам си го с надежда.

Здравка

Saturday 13 February 2021

Да преминеш през Бог
(На Галя Мастерс)

Самолетът набира скорост и увисва над облаците като уловена пъстърва, закачена на слънчева въдица. Небето прилича на езеро, което поглъща свределната му диря. Изпод блестящия му корем се изтегля тънка червена нишка. Лъч от залез, по който кървят оцелелите спомени. Бързат, преварват се и я връщат назад. От Канада – в България. Към дома, който може би, още я чака.

Галя се намества върху седалката и затяга предпазния колан.

- Няма нужда – прошепва Ед – аз те държа за ръката – вече никаква турбуленция не може да те изплаши. Всичко ще бъде наред.

Усмихва му се. Двамата се разбират без думи. Рядка комбинация от сродни души, възможна единствено, след като си престанал да търсиш.

Галя притваря очи. Опитва се да подреди в логичен ред всички факти, довели до това нейно пътуване. Преди години родителите и́ продадоха селската къща без дори да и́ кажат за това. Никой вече не живееше там. Баба и дядо бяха починали, а тя отлетя надалеч. В другия край на света. Разбра какво се е случило много по-късно, когато попита за липсващата част от една стара разкъсана снимка, която беше взела със себе си в Канада. Половинката. Така я наричаше.

В черно-белия кадър, Арап докосваше детската и ръка, сякаш се опитваше да я целуне. Но нея я нямаше там. Другата половина остана в България. Изгубена. Така отговориха техните по телефона. За нея беше изгубена и селската къща. Тайничко я оплака, а в канадската вила край езерото, запази една конска глава и една детска ръка върху къс фотографска хартия. Половинки. Покриваш ги с длан и ги няма.

- Полетът до София ще бъде много приятен – оповестяват от пилотската кабина – времето е прекрасно, няма странични ветрове, насладете се на пътуването.

Ед поема двете чашки с кафе от стюардесата и с поглед я пита иска ли да отпие.

- Купих селската къща от детството си – внезапно признава Галя – по интернет. Видях я в сайт за имоти в България. Съседите я продаваха. Не се пазарих за цената. Дадох колкото поискаха. Никой не разбра, че съм аз. Не ме разпознаха с тази чуждестранна фамилия.

Очите на Ед са златисто – кафяви, изпъстрени с тъмни тичинки смях, който помита обратно вътрешните и бури.

- Знам – намига и́ той – някак усетих какво си направила. Затова реших да те придружа. Нека заедно видим твоята къща. На снимката в нет-а изглежда обраснала в ужасни треви. Няма да си простя, ако не участвам в това твое завръщане!

Галя не успява да се усмихне. Сякаш стопена лавина се свлича в стегнатото и гърло. Затваря очи, за да я преглътне. Не е толкова страшно да преглътнеш лавина. Получава се много добре в свистящия унес на въздушните ями.

Под клепачите и́ се трупа розова нежна мъгла, сред която изплува силуетът на дядо и:

- Внимавай когато яздиш Арап – прошепва и́ той – знам, че обичаш да го пришпорваш! Но когато наближите боровата гора, дръпни му юздите и се смири. Слез от коня, смили се над него, наведи се, когато вървите под клоните. Гледай и игличка да не докоснеш. Иначе, няма как да усетиш, че преминаваш през Бог…

Самолетът докосва горещата писта. Скоростта намалява, сякаш някой е дръпнал юздите и́. Наоколо е България. Галя по навик навежда глава. Вече няма кого да попита какво означава да преминеш през Бог. Може само отново наум да пришпори Арап. Да станат и двамата вятър, а след тях да заръбят толкова много следи. Подкова до подкова. Човек до човек. И дума до дума…

- Олелеле Божкеее, отде сега думи да се обяснявам и с тия англичани – тюхка се някогашната и съседка, докато бръска паяжините, свлечени по умиращата лозница на двора – чакайте да разрушкам малко боклука, че до прага не мож‘те пристъпи.

Сърцето на Галя кънти. Бие и блъска от входната порта към къщата. На всяка крачка я спъват диви, обсебващи бурени, прораснали сякаш в брътвежите на бабата, която не спира да говори на Ед:

- Много валяло, разбираш ли? На, затуй има дупки по покрива, щото много валяло!

Костеливите и́ ръце увисват надолу и разтърсват изкривените пръсти, подобни на корени в дъжд:

- Мокро! И като лисне връз натуриите вътре, ела само да видиш що плесен, що мухъл се насъбрало. А пък на покрива кукнала дебелата Мара. Кво ме гледаш? Цвете е туй. Помага за болки в ухото. Ама отде му е фръкнало семето там на високото, кой да ти каже? Чудо небесно!

Галя не може да слуша повече. Благодарна е, че съседката не я разпознава. Блъска сухата, излиняла от старост врата, втурва се вътре в мъртвата къща. Прилича на изоставен Ноев ковчег: железен креват оголен до скелет, оръфана книжка с изтърбушени приказки, изнасилена рамка от стара икона, кукла с разрошени, разлепени коси. Оглозгани кости от детството. Радват и се. Дочакаха я.

- Както купихме, тъй и продаваме – дудне бабата зад гърба и – поживяхме си вътре, щото беше небутано след комшиите. Ама сега ха върви да продадеш нещо де! Никой не иска стари боклуци. Всеки налита на новото. Само онез англичани в края на селото дадоха някой лев за туй и онуй. Декорации, казаха, щели да правят, на тяхната си, английска ливада…

Галя се задушава. На стената отсреща виси другата половинка от снимката. Онази, изгубената. Гледа към нея със съвършено, детско лице и се усмихва безкрайно.

- Туй и то е комшийско – обяснява съседката – тъй и не го махнахме толкоз години оттам…

- Дай ми ключа – заповядва и Галя – какво си продала от моите вещи? Синът ти не ти ли каза, че тази къща вече е купена с всичко останало в нея?!

Смайване смачква чертите на бабата. Лицето и́, сметено в купчина бръчки, съска и гасне като клечка от огън:

- Лелееее! Ти ли си ма? Чак сега те познах! И що досега си мълча? Стъпваш, присосваш насам и натам, броиш вехториите, а пък къщата купи за жълти стотинки! Ако знаех, че ти си я искала, щях да накарам сина ми да не я дава толкова евтино! Лесно си взе бащинията. Дай да те видим сега колко ще я опазиш, като живееш толкоз далече …

В църквата на площада бие камбана. По разбитата улица чаткат коне. Вик на мюезин откликва от стройното минаре на джамията. Някъде там, по средата на времето зее вратата на нейната къща и се люлее. Наляво за мъртвите, дето станаха бурени. Надясно за живите, дето се върнаха от другия свят. Отпред се стóпчило едно таралежче.

- Прилича на теб – казва Ед – нежно отвътре, бодливо отвън. Не бой се. Пак ще се върнем. Къщата вече е твоя. Всъщност, винаги е била.

Една луда пъстърва ужасено преобръща сребърното си тяло в усилие да се добере до водата, за да се спаси. Две ледени плочи, подядени от езерото, сълзят водите му на повърхността. После тихо изтеглят в нишка капката кръв от устата на рибата обратно в дълбокото.

- Видя ли – обръща се Галя към уютния прозорец на вилата – тя ми позволи да я хвана. Сега ще я върна обратно, а ти ще останеш без вечеря, Ед! Включвай тостера, не мога да бъда жестока, имаме и консерви.

Пъстървата изписва дъга във въздуха и самотният плисък на завръщането в живота, затваря учудването на езерото. Една жена се е смилила над една риба. Ледът покрива свределната и́ диря. Вилата, защитена от стволовете на дърветата изглежда така, сякаш е направена от мъх. Вятърът, посребрен от севера, раздвижва ръкавите на вечнозелените канадски ели като пухкави, грациозни маншони. Ед слиза по малкия мостик и подава на Галя стара снимка, слепена в средата. Залезът преваля към хоризонта. Време е за притихване.

Има едно притихване преди натежалият сняг да се отърси от боровите клонки, което само може да се усети. Трае няколко секунди, в които милионите замръзнали кристали застиват в неподвижност и после безмълвно се посипват по земята. Това е преминаването на Бог. Докосва кожата като хладно дихание. Друг път се плъзга в забавен каданс пред очите ти. Колкото и да се напрягаш да го чуеш, можеш да доловиш само струнна, порязваща тишина. Това е моментът, в който имаш шанс да преминеш и ти. Трябва само да дръпнеш юздите си, да се смилиш и смириш. Да пуснеш миналото да си отиде. Да имаш дом и две половинки от снимка. Да бъдеш цял. Да принадлежиш на някого някъде. И той да ти принадлежи. Само тогава ще преминеш през Бог. А в залеза ще проблесне слънцето и ще се търкулне на пътя ти като златна подкова.


Здравка Владова-Момчева

No comments: