My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Tuesday, 20 June 2023

Видовден заради вътрешното свещено слово

Ако това, което е било преди нас не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние!

Тази мисъл ми хрумна, когато, съвсем против правилата и опасната динамика на Лондон, рискувах и пресякох на червено сред изнервения трафик в близост до Британската библиотека на 15 юни 2023 година.

Бързах, защото ми предстоеше сбъдване на мечта. Единствена и неповторима среща с частица от миналото на средновековна Търновска България.

Несбъднатите мечти са необозрим феномен, затова не могат да бъдат укротени в думи и граничат с безкрайност. Сбъднатите, обаче, често свиват пространството си до къса и точна информация, която в отминалия конкретен случай отразява следното:

На 15 юни 2023 година, по инициатива на госпожа Здравка Владова-Момчева, преподавателка в гимназията на БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон и с безценното съдействие на господин Ивайло Мойсов – културен аташе в посолството, група ученици и учители посетиха Британската библиотека. Поводът за тяхната визита, беше презентацията на оригинала на Четвероевангелието на цар Иван Александър. Разглеждането на документа беше предназначено като подарък за завършващите дванадесетокласници с послание към тях никога да не губят своята идентичност.

Tuesday, 8 March 2022

Светец


Носеше черна кожена дреха и очите му го следяха навсякъде в стаята. Строги, немигащи, остри очи. Изобщо, всичко в него изглеждаше строго и прибрано. Сякаш в аскетичната фигура, застинала в малката икона на стената, се беше събрал целият порядък на света.

Вечер, когато се връщаше от бач, Иван се свличаше право насреща му и той в кожени дрехи, потен и пършив. Наместваше се някак сред купчините мръсно и чисто пране, плъзгаше длан под спарения им хаос, изритваше си обувките до масата и се отпускаше с примирение пред режещия му поглед. Кво сега? Беше си льохман и стаята му вонеше на фасове. Те се къдреха като вафли под грайферите на кубинките му, а изпомежду стърчаха влакната на истерично-проскубания мокет.

Tuesday, 17 August 2021

АТЕНТАТЧЕ
(Епизод от романа „Солджър“, Втора награда в конкурса „Новият Йовков“ на „Сдружението на жените военнослужещи в България“, юли 2021г.)

Страхотен прах и мръсотия се вбиваха в предното стъкло на джипа и задръстваха всеки метър от напредването по улиците на Кербала. Стотиците фигури, размити в непрестанното движение и шума, лицата, сбръчкани от враждебност, сританите боклуци и натрапчивия, постоянен мирис на тление, го преследваха с ожесточение и постоянство. Ненавиждаше хаоса. Сетивата му се настройваха към принудата да бъде непрекъснато нащрек и да сканира внимателно всеки кадър от придвижването в този град, разложен сред човешката гмеж, която го задушаваше с плът и насилие. Стреляха напосоки. Всички отвсякъде. Всеки срещу всеки. Неотстъпчиво. Злостно. Продължително. Слабите се разбягваха като хиени, изоставили плячката си на силните, криеха се и изчакваха смъртта да ги отмине. После, отново се завръщаха по изровените улици още по-настървени и още по-зли, за да победят някого и да достигнат до нещо, докато някой по-жесток и по-брутален от тях ги застреля като кучета. Нескончаем омагьосан кръг, заличаващ и смъртоносно опасен, ако само за миг се отклониш от инстинкта да останеш жив, да се измъкнеш от клопката на тълпата и да оцелееш. Толкова. По-късно можеше и да си припомниш кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал тук. Мисъл по мисъл и дума по дума, да се сглобиш в човешкото същество, което си бил и искаш отново да бъдеш. Име. Презиме. Фамилия. Националност. Възраст и пол. Социален статус. Интереси… Дух и материя в дивата радост от шанса още малко да съществуваш.

БУ "Иван Станчов" към посолството в Лондон за романа "Солджър" на г-жа Здравка Момчева

За романа “Солджър” на г-жа Здравка Момчева, преподавател в гимназията

С радост съобщаваме, че излезе от печат новата книга на нашия преподавател г-жа Здравка Владова-Момчева “Солджър” и той може вече да бъде намерен в книжарниците:

Премиерата на романа, който е посветен на загиналите български войници в Кербала, се състоя на 29 юли, в родния град на авторката – Велико Търново. Повече за романа, премиерата и автора вижте на следните линкове: 






















Линк към оригиналия пост: БУ "Иван Станчов"

Tuesday, 8 June 2021

Неда

Беше същата като името си. Всичко в нея започваше с „не“, а после продължаваше с ненаситно и бездънно „да“ чак до изгрева, когато той най-много обичаше да я рисува. 

Тялото и изплуваше в млечната сивота на зазоряването и по слюдено – нежната кожа пробягваше сънлива леност. Сякаш изтъняла, прозрачна вълна преминаваше и се отдръпваше по амфорните ѝ очертания, заседнали в пясъците на възхищението му. Измамни миражи, като заблудата за вечност. 

- Ако знаеш само какви печени филии мога да правя – незабравими! С червен пипер, чубрица и сол! 

Гласът и превръщаше утрото в ден. Имаше грапав тембър, с гърлено хрипливо придихание и винаги говореше за обикновени неща. Събуждаше се рязко, без прелюдия между сън и разсънване. Тръгваше гола из къщата. По гърба и пропълзяваха дълги, лъскави кичури и люлееха в тишината карамелени отблясъци, гъсти и лепкави като безвремието, което го обгръщаше отвсякъде.

Saturday, 22 May 2021

Защото толкова те обичам!
(съвременна притча за вечни неща)

Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта - нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.

Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.

Sunday, 11 April 2021

Сама и дива
/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора.