My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Monday, 14 December 2020

Коледен хляб

- Снощи като ме загриза един спомен, до кокал ме захапа казвам ти! Гриза ме, гриза ме, а аз се въртях ту на една , ту на друга страна, лашках го из сърцето си, баре да го изтърся нанякъде, но не става. Връща се проклетникът и пак ме отпочва наново. Туй спомените са лоша работа. Карат те да си вярваш, че можеш да ги промениш.

- Какъв спомен – питам и хвърлям поглед към купчинката брашно на масата, бяло и ситно като забравен сняг.

- Ами такъв , на, спомен – от тия дето никога няма да си отидат и само шилосват из паметта ти да се чудиш за какво, аджеба, си живял като нищо от туй дето си го поискал не се е случило…

Говоря по телефона. Гласът на баба Невена, последната жива съседка от село, се губи в пространството. Изтънява, прескача, пропада в бездни от шумове и се преплита с други чуждоезични гласове. Чувам я два пъти в годината. За Коледа и за Великден. През другото време не се сещам за нея. Предполагам, че тя е от хората, дето не са ми нужни изпомежду. Трябва ми само, когато имам шанса да остана насаме със себе си и съм забравила как да си се поразговоря. В такива мигове не ми пасват нито учтивостта, нито бруталните въпроси. Рискувам да си мълча до следващата Коледа, когато изобщо няма да мога да се позная без хора като баба Невена.

- За тази пита, дето я месеше някога преди Рождество, ще ми кажеш ли – завръщам разговора към повода на моето обаждане – чудя се дали става с италианско брашно? Много е ситно и се пилее. Пък ти някога казваше, че брашното трябва да е дебело. Като го стиснеш в шепа да стане на хляб…

- Минали работи – прекъсва ме баба Невена – я си купи една готова погача. Тука вече аз гледам рецептите от таблета. Верчето, внучката, ми го подари. Нали работи в Германия. Като се разтърся из него, чудни рецепти намирам. И бързи, и лесни. Виж там онлайн, има една рускиня, страшни български пити прави. Малко ги бърка думите, ама ѝ се разбира. Като ти е толкоз мерак пити да месиш, гледай я нея. Не ми е до манджи сега. Всичките съм ги забравила. За какво са ми? И те са само едни спомени дето хем искам, хем не мога да изпъдя …

Навън, мракът се свлича като гъсто мастило сред коледните лампички на прозореца. Някъде, под черното туловище на нощта, все още светлее денят, плахо оттегля розово-виолетови нюанси и гасне в далечината като побягнал огън.

Изпод корубестите клони на пра-стария рододендрон на мисис Колинс , Дънкан, домашният и помощник, извежда Спарки, дружелюбното корги, на разходка край Темза.

- Добре – казвам на баба Невена – ще те послушам. Сигурно наивницата съм аз. По какви български хлябове съм се заплеснала в това никакво време. Ще поръчам онлайн английски пай, пълен с бъбречета и бира. В Англия съм все пак. Тук традициите поне ги фабрикуват за Коледа. На поточната линия.

Връзката изтънява като дим и гласът на съседката ми от село изчезва сякаш никога не го е имало. Този път не успях да си се разговоря. Нещо се скъса по трасето. Краят на 2020 е. Нищо не е както преди. Аз самата не зная ще имам ли шанс да се срещна със себе си някога пак…

Махам през прозореца към Дънкан. Той ми кима усмихнато. Спарки ме поздравява с радостен джаф.

- Да си виждала Емили – провиква се през тротоара помощникът на мисис Колинс – не се мярка напоследък по нашата улица. Знаеш ли нещо? Дали е добре?

Знам, разбира се. Целият ни, сгушен в аромата на запалени камини, квартал знае. Но си мълчи. Щото сме в Англия. И такива са гадните правила. Траем си и надничаме иззад дантелените завески на украсените с коледни светлинки, прозорчета. Тук всичко е имало едно време…. Едно момче и едно момиче, например. Той се казвал Дънкан, а тя – Емили. Израснали на една и съща улица и всяка сутрин тръгвали заедно за училище. Смеели се. Пораснали. После се влюбили за пръв и последен път. Но семейството на Дънкан не било достатъчно заможно за претенциите на родителите на Емили. Те се намесили и той си тръгнал оттук. Завършил университет. Бил страшно талантлив. Оцеляващо находчив. Спечелил много пари. Върнал се в градчето, но Емили вече живеела с друг. Родило им се момиченце, а те се карали с гняв и омраза. Помежду им писукала малката Моли, учудена и безпомощна като птиче, изпаднало от гнездо.

Тогава Дънкан закупил огромната запустяваща къща, в която обитавала само престарялата мисис Колинс. Знаел, че тя няма къде да отиде, затова и предложил да остане там, а той да се грижи за нея и кучето и. Като домашен помощник, въпреки многото си пари. Искал да бъде полезен на някого. Така заживели почти щастливо. Само дето Дънкан не престанал да търси Емили, всеки път, когато извеждал Спарки на разходка. Срещал я, докосвал с поглед уморените и очи, а тя отминавала, понеже Моли все я теглела към пръснатите по тротоара лешници. А те бъбнели от несбъднати, вълшебни желания, както се разказвало в една друга, по-щастлива приказка…

- Не те чувам – отмества предпазната маска от лицето си Дънкан – с тази социална дистанция съвсем не различавам човешките думи.

И аз. Но ще направя едно крадливо изключение. Много обичам да помагам на красивите приказки.

„Емили замина за Корнуел“ ,пращам дискретен уотсап до Дънкан, за да не чуе кварталът, „бащата на Моли настоял да види детето преди Коледа. Тя ще се върне в четвъртък“.

Дънкан и Спарки ми махват с ръкавица и лапа. Отминават. Тук е много важно да отминеш навреме. Иначе, нарушаваш традицията и улицата не може да остане пуста и красива под тъмносиния поднос на нощта, отрупан с подредени звезди като коледни курабийки.

Размитам си спомените и лягам да спя. И спах, спах, ама спах ви казвам, чак до четвъртък. Направих си един английски чай, прочетох една английска статия в едно английско списание за едни английски коледни обичаи и се опитах да си повярвам, че съм се самоубила духом, в стил 2020, с подходяща дистанция и точен мисловен дезинфектант.

Точно тогава ми позвъни телефона. Оня, старомодния, от наземната линия, дето я ползвам само за Коледа и Великден.

- Чувай – казва ми баба Невена – ама пиши и в тефтера, щото няма вечно да съм жива да ти повтарям тази рецепта за коледен хляб.

- Нали я беше забравила – наострям се аз – какво те подбутна да ми я диктуваш сега?

- Оня спомен – прекъсва ме тя – дето ме гриза тогава. Даже не ти го разказах … де да знам що не ти го разказах …

- Давай сега. Хлябът участва ли в него – шегувам се аз.

- Участва – въздъхва съседката ми от село – ама немá кой да го изяде. Затуй сега ти звъня. Да не изпусна момента. Че после няма да има. Много е страшно да няма после! Много! Да знаеш… За Петър го месих този коледен хляб, баш преди Рождество, преди толкоз години. Бяхме млади тогава. Много се искахме. Но не би. На предния ден Петър видял една черна змѝя. Седи на опашката си и танцува под ябълката в техния двор. Де пък и змѝя през декември ще кажеш? Ама на! Видял я Петър. Че и надникнал под онова пусто дърво. Знак му се сторило, че има нещо заровено там. Тъй и било. Само копнал и намерил жълтици. Не искал да ги дели. Нито с братята си, нито с никой. Хукнал се по света. Голям човек станал. Милионерин. На село не стъпи толкоз години. Ама оня ден си доде. Тука искал да мре. Не рачил никъде другаде. Заключи се в къщата си да чака смъртта. А пък аз тъкмо се отървах от проклетия спомен …

- И сега какво – питам аз и усещам пулса си да нахлува обратно в кръвта ми.

- Сега, викам си, този хляб дето артиса тогава, трябва някой да го поеме. Да го направи повторно и да го сподели. Ама с любов и с искане трябва да стане, нали ме разбираш? Че да отиде този коледен хляб при онези, дето го тачат и няма да го сменят за изкопани жълтици. За живот и за бъдеще съм го месила, за живот и за бъдеще ще го правиш и ти …

Задъхвам се. Оживявам отново в този благодатен четвъртък. Навън по английска традиция уж се смрачава, ама е светло и ласкаво. Като сияние, заинатено да си тръгне изпод тежкия капак на нощта. Насред улицата мъж и жена се целуват, споени в неразделима, искаща прегръдка. Весело корги подскача край тях с радостен джаф. Кварталът наднича иззад завеските си, замеря ги с неразбираеми думи и те се разпръсват в звездно сияние като лешници, узрели от закъснели вълшебства.

Изсипвам купчинка бяло италианско брашно върху масата. Ръсвам му мъничко сол от живота. После щипчица захар от моя мечта. Капвам топла и жива сълза. Правя кръст и започвам. Много внимателно. Всичко, което поисках, е в шепата ми. Цялата къща ухае на хляб.


Здравка Владова Момчева

3 comments:

Михаил Григоров said...

Разказ с атмосфера. И ухае. На предколедна вечер и на кореден хляб, на тъга, на лю
бов...

Райна Манджукова said...

Пак ме разплака... Вече ставам банана... Благодаря, мила Здраве! Честито Рождество! Обичам те

Здравка Владова-Момчева said...

Благодаря, Райна ! не само с хляб ще живее човекът, нали ? ;-)