My photo
Поетеса, писателка, учителка

МОЯТА ИСТИНСКА АВТОБИОГРАФИЯ

[show]

Tuesday, 17 August 2021

АТЕНТАТЧЕ
(Епизод от романа „Солджър“, Втора награда в конкурса „Новият Йовков“ на „Сдружението на жените военнослужещи в България“, юли 2021г.)

Страхотен прах и мръсотия се вбиваха в предното стъкло на джипа и задръстваха всеки метър от напредването по улиците на Кербала. Стотиците фигури, размити в непрестанното движение и шума, лицата, сбръчкани от враждебност, сританите боклуци и натрапчивия, постоянен мирис на тление, го преследваха с ожесточение и постоянство. Ненавиждаше хаоса. Сетивата му се настройваха към принудата да бъде непрекъснато нащрек и да сканира внимателно всеки кадър от придвижването в този град, разложен сред човешката гмеж, която го задушаваше с плът и насилие. Стреляха напосоки. Всички отвсякъде. Всеки срещу всеки. Неотстъпчиво. Злостно. Продължително. Слабите се разбягваха като хиени, изоставили плячката си на силните, криеха се и изчакваха смъртта да ги отмине. После, отново се завръщаха по изровените улици още по-настървени и още по-зли, за да победят някого и да достигнат до нещо, докато някой по-жесток и по-брутален от тях ги застреля като кучета. Нескончаем омагьосан кръг, заличаващ и смъртоносно опасен, ако само за миг се отклониш от инстинкта да останеш жив, да се измъкнеш от клопката на тълпата и да оцелееш. Толкова. По-късно можеше и да си припомниш кой си, откъде си дошъл и защо си попаднал тук. Мисъл по мисъл и дума по дума, да се сглобиш в човешкото същество, което си бил и искаш отново да бъдеш. Име. Презиме. Фамилия. Националност. Възраст и пол. Социален статус. Интереси… Дух и материя в дивата радост от шанса още малко да съществуваш.

БУ "Иван Станчов" към посолството в Лондон за романа "Солджър" на г-жа Здравка Момчева

За романа “Солджър” на г-жа Здравка Момчева, преподавател в гимназията

С радост съобщаваме, че излезе от печат новата книга на нашия преподавател г-жа Здравка Владова-Момчева “Солджър” и той може вече да бъде намерен в книжарниците:

Премиерата на романа, който е посветен на загиналите български войници в Кербала, се състоя на 29 юли, в родния град на авторката – Велико Търново. Повече за романа, премиерата и автора вижте на следните линкове: 






















Линк към оригиналия пост: БУ "Иван Станчов"

Tuesday, 8 June 2021

Неда

Беше същата като името си. Всичко в нея започваше с „не“, а после продължаваше с ненаситно и бездънно „да“ чак до изгрева, когато той най-много обичаше да я рисува. 

Тялото и изплуваше в млечната сивота на зазоряването и по слюдено – нежната кожа пробягваше сънлива леност. Сякаш изтъняла, прозрачна вълна преминаваше и се отдръпваше по амфорните ѝ очертания, заседнали в пясъците на възхищението му. Измамни миражи, като заблудата за вечност. 

- Ако знаеш само какви печени филии мога да правя – незабравими! С червен пипер, чубрица и сол! 

Гласът и превръщаше утрото в ден. Имаше грапав тембър, с гърлено хрипливо придихание и винаги говореше за обикновени неща. Събуждаше се рязко, без прелюдия между сън и разсънване. Тръгваше гола из къщата. По гърба и пропълзяваха дълги, лъскави кичури и люлееха в тишината карамелени отблясъци, гъсти и лепкави като безвремието, което го обгръщаше отвсякъде.

Saturday, 22 May 2021

Защото толкова те обичам!
(съвременна притча за вечни неща)

Толкова те обичам, но ти никога няма да разбереш това. Защото аз преминавам, а ти ще останеш. Аз съм прашинка, а ти си скала. Някога, много отдавна, се отчупих от теб и се разломих дума по дума в дългия хоризонт, по който си тръгнах. Опитах да те забравя. Всичко, което ме свързваше с теб се размота като нишка от гаснеща, съскаща мълния – ссспомен, ссслънце и сссън. Цветовете ти се свлякоха и покриха грижовно твоите звуци, твърди и ръбести като камъни. Не разбрах дали ме замеряше с тях да ме боли за из път или просто искаше да ме убиеш. Но такава е понякога любовта - нищо не иска, а всичко ти взема. Подарява вселени в замяна на най-ценния миг. Нямаш ли този миг, нищо нямаш.

Тръгнах си точно тогава, в мига, когато ти ми разказваше приказка. На двора, пред къщата на момичето разцъфнала една круша. Момчето вързало люлка на нея и така залюляло девойката, че тя отлетяла право в прегръдките на Слънцето. Светела горе в небето Слънчовата невеста, а момчето изгоряло от мъка и се превърнало в пръст.

Sunday, 11 April 2021

Сама и дива
/На всички възрастни хора, изоставени от децата си и на всички приятели, с които обичам да се мотая/

Най-много обичам да се мотая. Мотаенето е уникален шанс да се влея в безтегловността на миналонастоящебъдещето, пронизало съществуването в схванатото ми от дългата зима, тяло. Мотаенето е още слънчево гъделичкане, докоснало ме разсеяно без да иска нищо от мен. След това мека светлинна топлина се разлива наоколо и светът започва да се излюпва с клюнно почукване на корени по чворестата черупка на земния глобус. Тогава онези, които обичам, нахлуват от четирите посоки на света, защитени от искрящия енергиен обръч на личното ми мотаене. Там има място за всичко и всички. И за едно мистично шотландско езеро, на брега на което съпругът ми лови златната риба на ваканционните си мечти, и за една изумрудено-зелена поляна без край, по която обитават приятелите ми, долетели в капсули от своите действителности. Така Милена преминава край стена от каскадни рози, докато Валери, извежда страховития им пес Марк Антоний на вечерна разходка край Селото. Анжела разклаща чаша розé на търновския ми чардак, а залезът потъва в зелената качулка на Света гора.

Tuesday, 16 March 2021

Най-красивите носии

Разбрах, че българските народни носии са най-красивите в света, когато изрекох това на глас, отговаряйки на един много високопоставен имейл. Беше ми го изпратил Преподобният Епископ на Уестминстърското абатство през април 2010 година.

Тогава се случиха много неща. И много неща останаха скрити. Но така се получава, когато си сам и усещаш как цялото ти същество скърца като незакотвен кораб, доблъскан сред непознато пристанище от чуждите бури.

Няма никакво значение колко планове си направил и колко надежди си броил, за да спестиш търпение до следващия миг, когато можеш да се почувстваш щастлив. Човешкият егоизъм е толкова съвършено несъвършен, че всичко извън личните ти намерения изглежда преодолимо, неважно и дребно. Колкото дребен,неважен и преодолим можеш да се окажеш самият ти, когато, например, в Исландия е избухнал вулканът Ейяфятлайокутъл* и те е накарал да се почувстваш глупаво препариран под стихналите европейски небеса в невъзможност да се прибереш в България за пролетната ваканция. Защото тъкмо това се случи тогава. Предполагам, че сега трябва да напиша нещо много дълбоко и проникновено относно „поредната стъпка към помъдряването ми“ или „научаването на един голям житейски урок“. Но няма да стане. По природа съм нежна бунтарка, а това означава непомъдряване доживот.

Saturday, 13 February 2021

Да преминеш през Бог
(На Галя Мастерс)

Самолетът набира скорост и увисва над облаците като уловена пъстърва, закачена на слънчева въдица. Небето прилича на езеро, което поглъща свределната му диря. Изпод блестящия му корем се изтегля тънка червена нишка. Лъч от залез, по който кървят оцелелите спомени. Бързат, преварват се и я връщат назад. От Канада – в България. Към дома, който може би, още я чака.

Галя се намества върху седалката и затяга предпазния колан.

- Няма нужда – прошепва Ед – аз те държа за ръката – вече никаква турбуленция не може да те изплаши. Всичко ще бъде наред.

Усмихва му се. Двамата се разбират без думи. Рядка комбинация от сродни души, възможна единствено, след като си престанал да търсиш.

Monday, 18 January 2021

Шоколад и Мляко

Чували ли сте как се карат Шоколад и Мляко? И аз не бях. То много работи не бях чувала и виждала преди проклетата пандемия, но тогава вярвах, че животът тече по план. Личния ми план. От гуд морнинг до гуд найт, а помежду, надиплени като брюкселски дантели, се плетяха всичките ми там намерения, успехи, блясъци, шепоти и мъдрости, захаросани в правилата на предишния световен ред. Ако сте го забравили вече, само ще ви припомня, че той беше глобален. Твърдеше се, че зачита човешките свободи и увлича горещите глави в обществото да се борят за всевъзможни равенства между мъже и жени, хетеро и хомо, черни и бели, и други подобни планетарни патърдии.

Обаче, настъпи Ковидната ера и светът се смрази в страхотия. Първо изчезнаха половината лица на хората и над маските останаха да искрят само ужасени очи. После настъпи мълчанието. Няколкомесечно. Тежко. Размазващо мълчание. Мълчание, сред което всеки звук, пронизал тишината, се усеща като тръпка преди възкресение или апокалипсис. Това сте го чували повече от ясно, нали? Сигурна съм, че знаете за какво ви говоря.